Най-студеният месец, най-тъмната нощ, най-късият ден, най-леденият вятър, Райна напред-назад като прилеп между стаите, от едната стая в другата, от другата стая в хола, покрай дългия бюфет от орехово дърво, покрай креслата с новата тапицерия, която беше сменила през лятото, още когато всичко беше друго, още когато не даваше ухо на слуховете, още когато слуховете бяха мъжка работа, политика, приказки за войни и за съюзници, предположения, нещо, което не можеше да се отнесе пряко до тях, отнасяше се до всички, но някак не лично до всеки, после Райна отново в кухнята, ама какво да прави в кухнята, дългата й вълнена пола се заплиташе в краката на столовете около масата, да придърпа покривката, да премести вазичката, да оправи иконката, облегната на вазичката, да отвори килера, да види бурканите със сладко от бели череши, така успокоително наредени един до друг, върху всеки буркан бяла хартия и върху гърлото на буркана конец, така че хартията стоеше като рокличка, като шапчица, пак да затвори килера, пак на пръсти да мине през антрето, да стъпва върху белите плочки, а не върху черните и пак в хола и пак в кръг около прозорците, да оправи пердетата, да потърка ръце, да сложи още малко въглища в кахлената камина, въглищата са на свършване, а трябва да се пестят и тя не знаеше откъде се купуват въглища, това беше мъжка работа, Никола се занимаваше с въглищата, Никола се занимаваше с таксите на децата, със заплатата на слугинчето Настя, което дремеше на кушетката, наистина ли можеше да се спи в такава нощ, разбираше ли то какво става или всичко беше като насън, като да не се отнася лично до тях, а до някой друг, грешка, грешка някаква е станала, Никола мърмореше, докато събираше в кожената си чанта багажа си, а онези двамата го побутваха все по често и по-често по плешките, тя му подаваше пижама, чорапи, вълнени фланели, няма да има нужда, няма да има нужда, извика единия, ни си ги хабете, госпожо, как да ги хабя, обърна се в недоумение тя, как да ги хабя, ами ето така, казвам ви го приятелски, не си ги хабете, кое, кое да не хабя, недоумяваше Райна, а Никола я сбута по ръката да не се разправя, да не влиза в диалог, да бъде изпълнителна, да прави това, което се очаква от нея, час по-скоро да приготвят чантата, никакви въпроси не бяха възможни, онези двамата се изсмиваха наместо отговор и се залепяха по витрините на бюфета, оглеждаха кристалните витрини и изящните статуетки, единият повдигна капака на пианото и мина с пръст по клавишите, натисна няколко, стана му интересно като че ли, натисна после още няколко, после изсвири с уста и с все сила трясна капака, шумът стресна Никола и Райна, те се спогледаха, те, които така внимателно, почти нежно затваряха капака върху клавишите, безшумно, няма да има нужда от пижама там, където отива, кресна единият и пак го сръчка в плешката отзад и по-бързо, имаме още около двайсетина адреса, ако с всеки един се мотаме колкото вас до първи петли няма да сме приключили, а и ние сме хора, и ние се изморяваме, край няма нашата работа, това беше преди около по-малко от два месеца, в един през нощта, на вратата започна да се звъни и да се чука, да се тропа, с юмруци, отваряйте, народна милиция, и пак звънеца натиснат непрекъснато и пак с юмрук по вратата, гласовете им отекваха по стълбището, Никола слагаше очилата си, намяташе халата си, упъти се към антрето объркан, сънен, недовиждащ още, застана пред шпионката да види кой звъни, кой тропа, кой вика, милиция, милиция като че ли в отговор на неговия въпрос викаха тези зад вратата, Райна увисна на ръката му, да не отваряме, да заключим, за нищо на света да не отваряме, това е най-лошото, тогава е сигурно, че ще ни…той не довърши, какво ще ни…, попита тя, какво ще ни…и в гласа й се появи паника, истерия, Райно, слушай ме, прави, каквото ти казвам, наметни се с нещо, няма да задаваш въпроси, няма да ги дразниш, сигурно е някаква грешка, която бързо ще се уреди, в дясното чекмедже на бюрото ми ще намериш плик с пари, ако нещо дотрябват, преди да съм се върнал, Никола отключи, после махна веригата, отвори вратата, стълбищното осветление беше изгаснало, вратата на асансьора на площадката беше оставена отворена, народна милиция, казаха и влязоха без да чакат покана, избутаха Никола и Райна страни, влязоха като господари в непознатия дом в средата на нощта, като собственици, които трябва да дадат своите разпореждания на простосмъртните, погледите им изследваха дървената ламперия, закачалката с лодена на Никола, с палтата на Райна, после се втренчиха в Никола, вие ли сте журналистът Тодоров, попитаха, аз съм писател, но работя и във вестник, пиша публицистика понякога, охооо, писател, гледай ти, и влязоха в хола, грайферите на обувките им оставяха мръсни следи по светлия китайски килим, по паркета, тя само мимоходом отбелязваше, докато навличаше мантото върху нощницата си, тези двамата обиколиха хола, огледаха го, върнаха се в антрето, започнаха да пипат дългия кожен балтон на Никола, разгледаха подплатата му, споглеждаха се, единият извади от джоба си измачкан сгънат лист, ето заповедта, каза, каква заповед, за какво, попита Никола, за ареста ти, по-бързо се обличай, в нещо малко си вземи само най необходимото, фланела, бельо, едно одеяло, но това е грешка, какво съм направил, да, да, всички така казват, грешка било, нищо не сте били направили, всичките до един, как пък нещо друго не ти дойде наум като си писател, като дори във вестник работиш, аз съм  романист, имам издадени четири романа, я не се обяснявай, ей от такива като теб ни се е подпалила главата, работим, работим денонощно, събираме ви на едно място всичките, ще се обяснявате, когато му дойде времето, има пред кого, ще разказвате в най-големи подробности всичко, което си искате, което ви дойде наум, тия стъкларии откъде са, за какво ги ползвате, чаши са това, за вишновка, отвърна Райна, о-о-о, специални чаши, значи си имате за вишновка, искате ли да ви почерпя, направих през лятото, и вишни, значи, имате, имаме на вилата седем вишни, имате, значи и вила, да, в Чамкория, и на двора вишни, праскови, една череша, на два часа път от София, там летуваме с децата, горещините прекарваме там, започна Райна да обяснява, а те я гледаха и кимаха в знак на най-голям удивление, Райна беше загубила ума и дума, защото нямаше вид, че разбира сарказма им, напротив, навлизаше във все по нови подробности, как покривът това лято бил протекъл, как се наложила да сменят гредите, как били наели една бригада работници, които за седмица само били свършили ремонта, Райно, изведнъж заплашително извика Никола от спалнята, докато обуваше панталона си, чорапите, фланелата, ризата, Райно, ела тук да ми помогнеш и тя се втурна при него в спалнята и той заканително размаха пръст пред лицето й, мълчаливо й се скара за празнодумието, за глупостта й и после постави пръст пред устните й, ш-ш-шт, ш-ш-шт, направи й знак да мълчи, да не дрънка, да не разговаря с двамата, а въоръжените нахълтаха в спалнята и започнаха безсрамно да  оглеждат предметите, да ги пипат с дебелите си пръсти с мръсни нокти, Райна несъзнателно отбелязваше всеки детайл, повдигнаха и огледаха комбинезона и сутиена й, метнати върху един стол, единият се захили и пак изсвири с уста, а другият разглеждаше възглавниците, чаршафите, завивките, включваше и изключваше нощната лампа, отвори гардероба, пребърква чекмеджетата, като произволно изваждаше дрехи и ги хвърляше върху леглото, толкова бяха като че ли лакоми да огледат всичко, да го пипнат, да го измърсят, да сложат печата си върху него, лакоми бяха да го откраднат, да го присвоят, децата се бяха събудили и безшумно бяха дошли в антрето, стояха боси на ледената мозайка, безмълвни, с широко отворени очи, и Настя се беше събудила, дългите й руси коси спуснати от двете й страни, гледаше сънено и уплашено, безмълвна, единият от двамата похотливо я изгледа, подсвирна с уста, както явно имаше навик, смигна й с веселяшка усмивка, лягайте си, веднага си лягайте, ще изстинете, вие къде отивате, попита малката, татко, къде отивате, само аз отивам, майка ви остава тук, татенце, но ще се върна, моето момиче, станала е някаква грешка, утре ще се оправи и ще се върна, татенце, а сега бързо в леглото да не изстинете и малката се спусна към него и се впи в крака му, а той я прегърна, няма време, айде, айде, по-бързо и отново грубото сръгване в плешката, в гърба, малката се разплака и Райна изведнъж се свлече на пода, моля ви, моля ви, всичко ще ви дадем, каквото поискате, взимайте, взимайте, само го оставете, моля ви, и Никола държеше Райна за раменете и се опитваше да я повдигне от пода, и малката пищеше впита в крачола му, и тези двамата стояха до тях и го ръгаха в гърба, и го блъскаха, и Теодор, десетгодишен, стоеше на ледената мозайка в антрето и наблюдаваше с невярващи очи, и зад него Настя с разчорлените си коси, съвземи се, Райно, стани, недей пред децата, гледат ни, всичко ще се оправи, дръж се, Райно, стани, моля те, а тя плачеше и ги умоляваше всичко да вземат и изведнъж ботушът с грубите грайфери няколко пъти един след друг в корема й, в гърдите й, това я стресна повече от всичко и тя бързо се изправи, болеше я, но не искаше Никола и децата да разберат, направи се, че изобщо нищо не е имало, риданията й внезапно секнаха, ръцете й спряха да треперят, някаква кристална трезвост и съобразителност изместиха животинската паника, фланелите, Кольо, вълнените фланели и вълнените чорапи, и наполеонките, да ти е топло, и вишневият пуловер, да пазиш най-много бъбреците си, най много да внимаваш краката ти да са на топло, по-бързо, по-живо, толкова работа имаме още, викаше единия и внезапно другия кресна към малката, а стига си циврила ма, махнете го това дете, опищя орталъка и малката безпомощно погледна към баща си и той се наведе над нея и я прегърна, погали я по главата, целуна я, трябва да си лягате, ти и брат ти, айде обратно в леглата, бързо, бързо в леглата, имаше настойчивост в гласа му, която не позволяваше съпротива, и тя се обърна и се подчини, излезе от стаята и хвана брат си за ръката и го поведе през антрето, и Настя се обърна и тръгна след тях, а малката се извърна назад и изгледа баща си, като че ли искаше да запомни образа му, да го помни до край на живота си надвесен над чантата, в която набързо нареждаше фланелите, чорапите, наполеонките, това беше последния път, в който Теодор и Лили видяха баща си, никога нямаше да си простят тази своя изпълнителност, защо така побързаха, защо се подчиниха на гласа на баща си, побързаха да изпълнят заръката му да си легнат в креватите, да  легнат и да стоят с отворени очи в тъмното, с отворени очи в тъмното до края на живота си.