„И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“ (Мат. 4:18-20)
Едно изречение от Евангелието на Матей, а какво ли стои зад него? Ако се опитаме да си представим, да „визуализираме” този евангелски епизод, по възможно най-естествения и достоверен начин да го доближим до нас, каква ли картина бихме видели? Той се е спрял при Симон и Андрей, вероятно са провели някакъв обикновен, ежедневен разговор – за улова, за цената на рибата, за търговията, за това, че най-общо хлябът трудно се изкарва, така е било във всички времена, та и до днес. Това обикновено начало на разговора между тях ни се струва неизбежно. Дали неусетно Иисус е преминал към Своето благовестие, дали им е разказал поне частица от онова, което ще проповядва и възвестява? Апостол Матей не казва, той е съвсем лаконичен: „вървете след Мене и аз ще ви направя ловци на човеци”. Но какво примамливо са видели Симон и Андрей в това да сменят професията си, препитанието си и от кротки рибари да тръгнат след един непознат? И какво съблазнително има в това да бъдеш „ловец на човеци”? И в крайна сметка какво изобщо означава „ловец на човеци”? Те много добре знаят какво е да ловиш риба, но „ловец на човеци” чуват за първи път. Това ще осигурява ли прехраната на семействата им? Тези въпроси, които нас ни шокират, сякаш не са били в съзнанието на Симон и Андрей. В тази тъй пестеливо описана първа среща между Иисус и двамата братя се е случило нещо различно, нещо от друг порядък, случило се е първото Негово чудо. В материален аспект първото Негово чудо е претворяването на водата във вино в Кана, но в духовен аспект първото Негово чудо е внезапното, моментално взаимно разпознаване между двамата прости рибари и Иисус.
Това, че Божият Син разпознава в Симон камъкът, на който ще съгради църквата си, не ни учудва. Но това, че Петър оставя мрежите, лодката, улова, оставя живота си, навиците, семейството си и тръгва след мъглявото обещание „ловец на човеци”, е поразяващо.
Тази поразителност винаги ме провокира да си задавам въпроса – как ли бих реагирала аз, ако съм била на мястото на Петър и Андрей? Задавам си често въпроса и скептично замълчавам. А трябва да се питаме как ли бихме реагирали тогава ние, които днес се зовем с Неговото име? Трудно се отговаря на такива въпроси. Пред такива въпроси можем само замълчим.
Било е като късо съединение, което предизвиква вътрешен пожар, след което вече нищо не е същото. Било ли е възможно Иисус да го призове, а Петър да откаже, защото е несигурен за бъдещето си, защото не знае какво означава „ловец на човеци”?
Тази тяхна среща на брега на Тивериадското море предумислена ли е, предсъществуваща ли е или е „случайна”? Как е възможно в един миг Петър да Го разпознае? Иисус се среща с такива множества хора, които не Го разпознават, които Го смятат за шарлатанин и лъжепророк.
Каква мигновена метаноя се е случила в съзнанието на Петър и Андрей, че да оставят живота си и да го предадат в Неговите ръце? Изобщо как едни повярват, а други не? Този въпрос от години не ми дава мира и не мога да открия отговор.
Въпросът за разпознаването между двамата братя рибари и Иисус се отнася до голяма степен и за писателите. Как един писател „вижда”, „чува”, „познава” своите герои? Откъде идва това знание за хора, които не съществуват, за неща, които биха могли да се случат, но в действителност не са се случили?
Изобщо разпознаването е тайна, трудна за разбиране, въпреки, че ни се случва ежедневно. Срещат се двама човека, които до един момент са непознати един за друг и от този момент стават близки един на друг. И в същото време с десетки други се разминаваме, без да оставят дори следа в съзнанието ни. Разпознаването като че ли става със специално сетиво. Или със синхрона на всичките ни сетива. Но именно със сетивата, защото разумът няма голямо участие в такива срещи, които променят живота ни. Разпознаването не е разучаване, то е неуловим миг на проблясък.
Мъдреците от Изток са имали информация в своите вековни предания и тя ги е повела да тръгнат на далечен път към една непозната страна, към един непознат Младенец. Те са го разпознали преди да Го видят, но са се доверили на праотеческите предания. Овчарите, които пазели нощна стража се доверили на ангелския хор и също дошли да се поклонят пред непознатия Младенец. Разпознаването между Иисус и рибарите е от съвсем различно естество. След като оставят драгоценните си дарове, мъдреците се връщат с страната си. Връщат се при стадата си и овчарите, след като се поклонили.
Рибарите оставили всичко на мига след призива. А призивът сам по себе си бил и поразителен, и неясен. „Като отиде по-нататък“ Иисус видял Зеведеевите синове Йоан и Яков, които кърпели рибарските си мрежи заедно с баща си. Повикал ги вероятно със същите думи. И те веднага оставили кораба и баща си и тръгнали след Него. Какво ли са казали на баща си? Как така оставят мрежите недокърпени, как оставят стария си баща сам, ще може ли той сам да лови риба и да изхранва семейството си, ще се върнат ли някой ден при него да го видят, да го утешат, да му разкажат за новото си поприще, да му разкажат за проповедта на новия си Учител. Лаконизмът на евангелиста ни оставя без отговори, но в същото време ни подтиква да си задаваме въпроси.
Необикновеният призив на Иисус не е заповед. Това са били думи, изречени с тих глас, на които те не са могли да устоят. Било е покана за нещо, което те са усетили, че е необичайно и съдбовно. Сигурно са могли да откажат или да се поколебаят. Преди да получат Светия Дух учениците са все още колебливи. При залавянето на Иисус „всички ученици Го оставиха и се разбягаха“. Петър дори се отрича трикратно. А тук, на брега, са така непоколебими, сякаш имат този Дух, който ги е възпламенил на Петдесетница.
Свещеното Писание не ни дава готови отговори, но ни подтиква да ги търсим. В това търсене, което продължава цял живот, се преплитат евангелският разказ и писателското „виждане“, „чуване“ и „познаване“ на неща, които са се случили по един начин или по съвсем различен. Защото „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно… и цял свят не би побрал написаните книги.“ А ни се иска да беше писано по-подробно. Иска ни се да бяхме били там. Но тъй като „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ „там“ винаги е тук. И това е разтърсващото, неизречимо тайнство на благовестието.
