Поглед към четири филма от Седмицата на испанското и ибероамериканското кино (10-14 юни в зала „Люмиер“, НДК).
За съвременните кинозрители любовната история от екрана в тъмния салон се свежда обикновено до две възможности: комедия или трагедия, почти като в древногръцките времена. И не става дума за качеството на филмовия продукт, а само за настроението и съдържанието. Защото каквито и да са жанровите особености на филма, в крайна сметка намесят ли се (силни) страсти, фабулата неизбежно опира до 1) „добрият край оправя всичко“ или 2) „играчка-плачка“. И дори да е клише да се говори за романтични драми в Седмицата на испанското и ибероамериканското кино (22-ра по ред), то поне 4 от 13-те заглавия в тазгодишното издание са любовни истории. В един или друг смисъл. А критерият за подбор на точно тези четири филма не търсеше непременно взрив от емоции…
Добрият край оправя всичко
Казаха, че това е най-гледаният испански филм за 2014 г., но ако трябва да сме честни „Испанска афера“ е твърде тривиална история, дори за комедия. Режисьорът Емилио Мартинес Ласаро вече се е заел с продължението на „Осем баски фамилии“ (както е оригиналното заглавие на филма) и сигурно интересът, поне в Испания, е оправдан, като се има предвид възможността да се разкаже история от Страната на баските с хумор, вместо с безпокойство, опасения и предубеждения. Това облекчение е разбираемо дори извън пределите на Пиринейския полуостров, но то далеч не е достатъчно за създаването на оригинален сюжет. Защото съперничеството и недоразуменията, които прерастват в любов, както и противопоставянето деца – родители са твърде експлоатирани при всеки намек за ромеожулиетовска разпра. И народопсихологическият конфликт между баска и андалусец спокойно би могъл да се пренесе между граждани от Сливен и Ямбол, България/Гърция и Македония или Великобритания и Ирландия например. Разликата е в колорита на местните лафове и в нюансите на избухливост и нетърпимост, но това не прави сблъсъка между Амая и Рафа по-изобретателен, а само предвидимо смешен.
От романтична комедия към романтична драма преминаваме с друго испанско заглавие – „В търсене на Еймиш“ (2012) и градусът на интерес определено се покачва. Въпреки че е пълнометражен дебют, филмът на режисьорката Ана Родригес Росел може да се похвали с размах на творческото въображение. Любовта е в центъра на историята, но пътуването на Лукас по стъпките на Еймиш нарушава времевата последователност, придава мистериозност на мотивите и превръща разказваческия подход в равноправен партньор на самия сюжет. Най-хубавото качество на филма е, че постига своите изяснявания без многословност, а почетното присъствие на Бирол Юнел („Срещу стената“) е чудесен индикатор за артистичния потенциал на привидния хаос – също като в живота. Развръзката на тази сантиментална история определено не е очевидна и това си е бонус в зоната на съвременната киноромантика.
Играчка-плачка
Модерната трагедия има много измерения. И често до самия финал не разбираш, че е трагедия. Какъвто е случаят с „Камчатка“ (2002) на аржентинеца Марсело Пинейро. Контекстът е от потенциално най-трагичните – началото на управлението на военната хунта през 1976 г., но този филм разказва една семейна драма през погледа на 10-годишно хлапе, което иска да стане като Худини. И заради силната връзка между родители и деца в семейство Висенте, можем да приемем „Камчатка“ за своеобразна любовна история. Без мелодраматизъм, с много такт и мълчаливо прозрение малкият Хари се сблъсква с призрачната опасност, която принуждава семейството да напусне Буенос Айрес и да се крие в изолирана къща, под чуждо име, без приятели и материални притежания. Настолната игра „Риск“ (отломка от спокойното всекидневие „преди“), която до късно през нощта „разпределя света” между баща и син около кухненската маса, се превръща в своеобразна метафора за оцеляването – като Камчатка, последната незавладяна територия. Без нито една сцена на насилие и визуализация на политическата ситуация в страната, атмосферата на несигурност и безпокойство се промъква майсторски в опитите на семейството да съхрани поне отчасти безметежността на познатото всекидневие. Хари пораства бързо, покрай грижите за малкия си брат и осъзнаването на безпрекословната любов на родителите си. Бъдещето е неясно, заплашително, лишено от обещания, но белязано с отчаяния бащин завет за съпротива. „Камчатка“ е вълнуващ филм (благодарение и на актьорското присъствие на Рикардо Дарин и Сесилия Рот), обезоръжаващ в сдържаността и лаконичния си трагизъм.
Освен безумието на терора, трагедията може да има и далеч по-лични измерения. На кръстопътя между романтиката и трилъра еквадорският „Ярост“ (2009) е абсолютно непредвидим. На моменти очаквате дори да прерасне в хорър, но това може би се дължи на присъствието на Гийермо дел Торо сред продуцентите на филма. Режисьорът Себастиан Кордеро разказва камерна история, затворена между четирите страни на една къща.
И за разлика от „Камчатка”, където къщата е убежище от външния свят, в „Ярост” четириетажното имение се превръща в затвор за един мъж, който не умее да владее страстите си. Дали любовта „арестува” Хосе Мария в богаташкия дом, или неумереността, гордостта, потребността на един емигрант да получи уважение… Съспенсът побеждава всеки намек за сантименталност, а от екрана лъха хладина, нетипична за латиноамериканските страсти като цяло и за отчаяния гняв, граничещ с мания, който съпътства главния герой. Любовта като затвор, в който сам си се заключил, е съвършена предпоставка за трагедия и филмът на Себастиан Кордеро се възползва максимално от целия потенциал на ситуацията, за да доведе зрителя до катарзис.
Останалото е кино.
