С напрежение завих от „Раковски“ към паркинга, който използвам, когато слизам в центъра на града с колата. Часът беше два следобед. Паркингът беше на двама братя близнаци, беше разчертан умно, за да побира максимален брой коли…
И до днес в Русия не е решен проблемът с наследството на Сталин. Това, което наблюдаваме в днешното руско общество, е реколтата от семената, посети през годините на партийната сеитба.
Разбира се в България днес няма тоталитарна сила, която да може да направи „думичките“, за които ще говоря тук задължително и масово „набивани“ в съзнанието ни, както бе със соцдумичките, за които си спомних миналия път.
Погледнато вън от партийните пропагандни клишета, ние бяхме просто и само жалки нещастници, окаяни дрипльовци, сбрали сетни сили да пръснем усмирителните ризи, в които класово-партийният хуманизъм ни беше стегнал.
Осемдесет софийски истории… А вече и повече, защото – напук на Франсис Фукуяма, историите никога не свършват. Поне историите на Тони Николов за София – неизчерпаеми, неокончателни, несвършващи.
Историята, която ще ви разкажа, се вписва в едно прочуто определение на Цветан Стоянов: тя е „тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална“. Убийството на едно дете винаги е скандал, открит въпрос към Бога и хората.
Познайте какво може да стане, ако по пътя лети със сто и двайсет двайсеттонен камион? Сега да усложним картината. Нека шофьорът да е гръмнал две-три бири, докато си е бърборил с бачкаторите на изкопа. Познахте какво може да се случи, нали!
Публичната лекция на Борисов бе замислена в духа на поговорката: „Думам ти дъще, сещай се снахо“. Но не сработи. Снахата с главно Д се оказа опърничава и не (иска да) се сеща. И тук вече възниква сериозен въпрос – откъде тази снаха има толкова кураж.
Макар да съм свързан със словото професионално, аз буквално по инстинкт не употребявам определени думи от езика ни. За мен те буквално са стигматизирани на подсъзнателно ниво. Защото въпросните „думички“, а и изразите с тях са дълбоко травматични за нас.
