1
3882

Затворническата съдба на Никола Танев

Статия от все още неиздадената книга на Димитър Аврамов с текстове за големите български художници и откъс от интервюто на Божидар Кунчев с професора, публикувано през 1996 г. под заглавие „Позиция, а не ерудиция”.

Позиция, а не конформизъм 

Преди доста време, някъде в средата на 90-те години, помолих Димитър Аврамов да сподели нещо за труда си „Естетика на модерното изкуство”. Питах го за неговия  замисъл, за същината на модерното изкуство, за какво ли не, което в една или друга степен има връзка с творческото начало, с духа на художника, създаващ изкуството си като отрицание и утвърждение, като път към смисъла и красотата, към по-високите равнища на човешкото в човека… Повод за този разговор бе очакваното и така недочакано от Аврамов второ издание на неговата „Естетика…”, една книга с мащаба на класическото, на това, което ще остане сред най-доброто в нашата култура. Споделеното от него записах на магнетофон и разговора, озаглавен „Позиция, а не ерудиция”, поместих в един вестник („Анти”, 12-18 юли 1996). Тук ще цитирам само част от казаното за модерното изкуство. И не само за него, като в случая имам предвид и твърдо отстояваното кредо на Димитър Аврамов за това какъв трябва да бъде истинският, значимият творец. Духът на споделеното от Аврамов, ерудицията и моралното му съзнание, каквото се усещаше в поменатия разговор, усещах всеки път, щом сме разговаряли. И щом съм  четял и препрочитал  книгите му. Ще го усетим и сега, когато прочетем статията му за художника Никола Танев – един наистина вълнуващ текст, многозначен като смисъл и послание и плод на така талантливото, неподражаемо въздействащото перо на Димитър Аврамов. Статията е от негова  книга, съдържаща текстове за големите български художници. Да се надяваме, че ще се излезе в скоро време.

Божидар Кунчев

avr

Проф. Димитър Аврамов:  „Самото то като изкуство съдържа много интересни проблеми, поставя много интересни философски и изкуствоведски въпроси. Нашата цивилизация като културна еманципация е в модерното изкуство – било в изобразителното, било в литературата. В намерението ми  (Аврамов има предвид замисъла на своята „Естетика…” – Б.К.) имаше нещо просветителско. Аз исках да съдействам за промяна в българското изобразително изкуство, тъй като то продължаваше да бъде старото сталинистко изкуство. Чрез една такава книга желаех да оспоря обвиненията, възраженията срещу модерното изкуство. И да мога да покажа на българските художници, че там има много съществени неща и ти не можеш да бъдеш на равнището на двайсетия век, ако не ги възприемеш, ако най-малкото не се запознаеш с тях. Целта беше да разбереш смисленото в проблематиката на модерното изкуство, за да накараш и българските художници, и хората на културата да възприемат проблемите му автентично. И така, ако е възможно, да се променят нещата в нашето изкуство. Трябваше да се отрекат догмите, които тежат в отношението ни към модерното изкуство. В моята книга застъпвам тезата, че то не е буржоазно, а антибуржоазно изкуство. Патосът, който го движи, е патос на идеалисти. Те никога няма да станат глашатаи на една действителност, която се гради върху култа към парата, към материалните стойности. Това са хора романтици. Те влизат в конфликт със своята действителност. И тогава се създават две явления, които са колкото любопитни, толкова и тъжни: бохемата и прокълнатите художници, прокълнатите поети. И този антибуржоазен, антиконсумативен, антиутилитарен, антипрагматичен патос в модерното изкуство аз исках да го разкрия и същевременно да кажа на нашите художници и те да мислят така, да не бъдат конформисти…

Мисля, че сега, при нашите условия, в които живеем, продължава да е валиден антиконформизмът на модерното изкуство. Защото по времето на тоталитаризма един почтен художник, който разбираше фалша на соцреалистическите догми, трябваше по някакъв начин да им се противопостави. Това изискваше от негова страна морал и сила. Сега художникът има други затруднения. Това са изискванията на галериите. Те се ръководят от стандартните изисквания на този, който има пари. Художник, който реши да угоди на пазарната конюнктура, също е заплашен, като художника, който угажда на соцреалистическите щампи. Съпротивата сега също е въпрос на голям морал. И такъв художник може да има същите затруднения, каквито е имал художникът от средата на миналия век. Той може да изпадне в положението на аутсайдер. Другият аспект е изобщо антиконформизмът на българския художник и българския интелектуалец. Сега той е страшно необходим. Сега смелостта да каже „не” на една ситуация, която фактически съсипва не само интелигенцията, но съсипва и българския народ, е важно нещо.

Преди ратувах художникът да не служи на фетишите на партията. Сега мисля, че художникът би следвало да бъде и гражданин. Неговата позиция трябва да бъде ясно изразена. Не непременно чрез изкуство, но смятам, че това е задължително. Той трябва да има някаква позиция в това общество, когато самият народ е изпаднал в безпътица. Неговото призвание е да води…

Сърдят се, като говорим за положението след 9 септември. Били сме политизирали. Как няма да политизираме. Задължително е да политизираш, щом като те превърнаха цялата култура в политика. Сега те искат да изследваме тази култура като чиста от политиката. Ами как ще стане това? Това е абсурдно. Мисията на един съвременен хуманитарист е да вземе позиция. Това е!”

 

Затворническата съдба на Никола Танев

tanev1-kn copy

Стогодишнината от рождението на Никола Танев през декември 1990 година бе скромно почетена от периодичния печат. При условията на пълна информационна откритост и при обяснимото желание да бъдат изобличени престъпленията на почти половинвековната  комунистическа диктатура у нас,  естествено е, че за пръв път бе отбелязан един известен, но публично упорито премълчаван факт от биографията на художника: арестуването му след 9 септември 1944 г. Но само „отбелязан”. Нищо не бе казано за причините, обстоятелствата и последствията на този „инцидент”. Тук ще се опитам да сторя това, като се опирам на няколко документални източника.  Арестуването на Никола Танев става на 26 септември 1944 г.  Първият въпрос, който човек си задава, е:  защо?  Версии различни: неговата съпруга бе убедена, че то е било плод на лично отмъщение, в дъното на което лежи една любовна авантюра на художника. Някои от колегите му комунисти, носещи морална отговорност за причинените му страдания, между другото и поради заеманите от тях важни административни постове през онези зловещи години, лансираха свой отговор, който сигурно смятаха, че действа „съкрушително”: Танев бил агент на Гестапо, получавал от германското разузнаване парични суми! Когато настоявах за доказателства, те или се разсейваха и не ми отговаряха, или прибягваха до детински наивни обяснения. Не се искаше много прозорливост, за да се разбере, че това е съчинена от тях мръсна клевета. Каква e истината?

Никола Танев е бил през целия си живот само художник. Живял е винаги и във всичко като артист. Няма данни да се е интересувал от политиката или да се е вълнувал от политическите борби. Не е принадлежал към никаква политическа организация, към никаква партийна секта. Изкуството му е стигало. На него е отдавал всичките си сили – пламенно, страстно, до самозабрава. Неизвестен е броят на създадените от него творби. Голяма част от тях са пръснати из чуждестранни колекции. У нас адресите им също се губят, a те са били едни от най-добрите – неговите шедьоври. Шедьоври и на българската пейзажна живопис. Често съм си мислел: какво би се получило, ако можехме да ги съберем? Какъв художник би израснал пред очите ни? Докато някои наши именити живописци едва успяваха да запълнят един салон, за да покажат създаденото от тях за цял живот, Танев бе уредил над 50 изложби. И то в какви градове: Берлин, Инсбрук, Манхайм, Франкфурт на Майн, Хамбург, Лайпциг, Щутгарт, Рим, Милано, Амстердам, Стокхолм, Малмьо, Варшава, Прага, Бърно, Будапеща, Букурещ, Белград, Загреб, Сплит!
При такава продуктивност и при такава трескава дейност, изцяло легнала върху собственитe  му плещи (без посредничеството и съдействието на казионни организации), при пълната му обсебеност от насладата да твори, последното нещо, което можело да интересува Танев, са били домашните политически ежби и партийните машинации. „Аполитичен!” – наречете го така, ако желаете, и той няма да ви се разсърди, защото – крив или прав – е бил дълбоко убеден, че работата на художника е да рисува, а не да оправя държавните дела. И тъкмо защото е живял само с изкуството и за изкуството, издигнат високо над котерийните пристрастия, случвало се е и да помага на изпаднали в беда комунисти. Не защото са били комунисти, разбира се, а защото е действал по чисто свои  субективни или, просто казано, по човешки съображения. В Карлово например е бил редовен и любим гост на едно семейство, известно с комунистическите си убеждения. Знаел е, че там се правят нелегални събрания, но това нито го е смущавало, нито му е пречело да ги обича, да им помага и да създаде от сина им художник, заплащайки щедро разноските му. Научил, че в Околийското управление притежават снимка на нелегална сбирка в планината, той използвал своите връзки, създадени благодарение на високия си авторитет, за да бъде унищожен опасният документ. Друг път, застъпничеството му е осуетило тежка политическа присъда… Впрочем, няма нищо удивително в това. Така е постъпвала нашата т. нар. „буржоазна интелигенция” в лицето на истинските й представители. Нетърпимостта, озлоблението и предателството, превърнати в държавна политика и в „стил” на обществено поведение,  дойдоха по-късно, когато тази интелигенция след систематични брутални репресии  бе практически унищожена, за да стане послушно оръдие на една престъпна тоталитарна власт.

И така: обсебен изцяло от изкуството, Танев е пренебрегвал политиката. Но тя е витаела съвсем близко до него – в семейното му обкръжение: по-големият му брат Стефан Танев (роден през 1888) е бил дългогодишен главен редактор на в. „Утро”. Активен журналист, популярно име, със солидни връзки в политическите, дипломатическите и деловите (индустриално-търговски) среди, но безпартиен, той е бил също арестуван след 9-ти (заедно с многото, измежду най-известните негови колеги от некомунистическия печат), осъден от т. нар. „народен съд и починал в сливенския затвор през 1952 г. Може ли да се смята, че неблаговидната политическа репутация на журналиста Стефан Д. Танев е довела до арестуването на брата му–художник? Едва ли. Илия Бешков е имал също тъй осъден от „народния” трибунал брат – съвсем невинния министър на земеделието в кабинета на Багрянов – Иван Бешков, (при това осъден на смърт), но бе останал невредим през онези години на варварска отмъстителност и пълно беззаконие. Тогава къде да търсим причината?

II

Според мен, Танев е станал жертва на най-примитивно байганьовско озлобление и завист, които, за съжаление, сам, къде съзнателно и преднамерено, къде несъзнателно е предизвиквал!  И ето как: забележително нисък на ръст, (а може би и поради естествено формирал се психологически комплекс), но изпълнен с огромна амбиция да се утвърди, да направи впечатление, да се пребори с другите, да им докаже, че стои „над” тях, да ги сломи с успехи – все по-големи и по-атрактивни, – Танев е шокирал нашата балканска еснафщина с безброй показни странности, някои от които довежда едва ли не до степен на мании. Най-напред, разбира се, облеклото. Трябва да личи от пръв поглед, че е художник, и то от френската школа. Седем години прекарани в Париж (1905- 1912), във фриволната артистична столица на Европа, през ранните години, когато се формират характерът, привичките, вкусовете и когато България е все още безнадеждно изостанал Ориент, са богата почва за солидно самочувствие и Танев демонстративно го е афиширал.

tan13
Из Манхаймския дневник (1921 г.) на художника

Други наши художници също са подчертавали с външни атрибути принадлежността си към изкуството, но Танев е прибавял и нещо (за тогавашните нрави) крайно фрапиращо: понякога към строго официалния тъмен костюм – бяло шалче, бели гети и… бели ръкавици. Денди или наперено конте, изглеждал  за  изпадналите представители на гилдията (да не говорим за „левите”, за „трудово-борческите” агитпропчици), като предизвикателна  парвенющина.  Денди, наперено конте – такъв го рисува неведнъж в своите приятелско-издевателски  карикатури Александър Божинов. Това в столицата.  В провинцията,  в „работна обстановка” – оригинални кройки с артистично пъстри цветове. Нерядко английски голф и карирани чорапи. На планината – зиме: пухкав бял пуловер с ефектно шалче или вратовръзка. Подходящо екипиран за ски, както го виждаме фотографиран.  И за езда, която също опитвал.Ски и езда в онези години са били свръхаристократични  спортове, абсолютно чужди на потъналите в делнични грижи български художници, и можем да си представим с какво недоумение те са посрещали подобни развлечения от страна на един техен колега, макар и френски възпитаник. Танев обаче наистина е искал да опита всичко „престижно”, понякога дори с риск на живота си. Той и съпругата му Миша са първите български пътници, летели през границата на самолет. Едва не са се претрепали на унгарска земя. Разбира се, преди отлитането, събитието бива увековечено със снимка, а снимката – отпечатана в пресата. На нея той е отново с бялото шалче, белите ръкавици и белите гети – усмихнат и самодоволен. Заслужавало си е рискът! „ Пръв български гражданин, пътувал в чужбина със самолет, но и първият български художник, пристигнал в столицата ни от там със собствен автомобил. Нека още веднъж се опитаме да си представим с какви очи, (с какви дяволски пламъчета в тях!) са го наблюдавали „туземците”, когато е пресичал тихите софийски булеварди и площади със своя „Опел суперзекс” – „кола-мечта”, както сам казва – с „четири скорости, маслени спирачки, шестцилиндрова, петместна, със синя кожена тапицерия”! И радиоапарат в нея!  И фотоапарат, който следва да увековечава всичко забележително. Опиянен, „надувал” опела с над сто километра в час. Е, случвало се е и да катастрофира, но след това около произшествието се е вдигал приятен журналистически (и кафеджийски) шум. Важното е все пак, че е оцелял! Разбира се, най-сериозна и благородна е битката за самоутвърждаване върху терена на изкуството. Заслужава да се подчертае, че тук Танев не е залагал на академични титли или постове. Това: професор, преподавател, студенти, никак не го е привличало– амбицията му е била да се наложи само с изкуството си. И за да я постигне в желаните размери, а те са свръхмащабни, е работел като бесен. Той сам го казва: „Работех като бесен, като омагьосан, без да мисля за сън и храна… За мене нямаше обед, нямаше почивка. Моята радост бяха размазаните върху палитрата бои, хубавите хармонии, топлите слънчеви петна, миризмите на боя и терпентин…” (из спомените му). Не е чудно, че при такава работоспособност (и съответно, изключителна техническа сръчност) е уредил, както вече споменах, няколко десетки изложби у нас и в чужбина. Всяка изложба – с грижливо отпечатан каталог. В каталога – преведени отзиви на чуждестранни критици – естествено, суперлативи. На всичко отгоре,  разполагал е с възможности за домашна реклама, за каквото всеки художник би могъл само да мечтае: братовият му вестник „Утро” осведомява редовно своите 160 000 читатели: „Утре открива своята (…) поредна изложба художникът Никола Танев”; „Днес открива…”; „Вчера откри…; слово произнесе г-н…,  откупени са… еди-колко си картини от еди-кои си лица” и т. н. След това идват аналитичните  рецензии в пъргавия и отзивчив периодичен печат – все утвърдителни, и то от най-добрите, най- придирчивите критици.  Пишели са за него, както се пише за голямо име, за художник с безспорен принос в националната ни култура. Срещу резервите, недомлъвките и премълчаванията,  имал сигурна рецепта: „С работата си ще ги ударя аз”. (из едно писмо до жена му).

tan8
Н. Танев, Булевард Патриарх Евтимий – зима, Градска художествена галерия – Пловдив

Моралният успех е бил съпроводен с материален: картините на Никола Танев са били обичани, търсени и купувани. От само себе си се разбира, че са били купувани от състоятелни хора: търговци, индустриалци, лекари, адвокати, дипломати… Чутовната българска завист е позеленявала,  а комунистите,  верни на себе си,  са я превръщали в идеология чрез своите любими щампи: „художник на буржоазията”, „буржоазен художник”! Тогава безвредни, а след 9 септември – всичките тези несериозни  квалификации  лесно са придобили  злокобната сила на прокурорска заповед за арестуване.

III

Бил ли е богат наистина? Ако се съди по облеклото, по колата, по маниерите,  по рекламата,  по „фасадата”, тъй е изглеждало. В действителност – никога не е бил. В спомените си пише, сякаш за да бъде оневинен: „Винаги спретнати, винаги добре облечени, винаги готови да почерпим , да поканим на вечеря – четиридесет години ние правехме впечатление, че сме охолни и безгрижни хора. Безгрижни бяхме – да! Но охолни – никога! Ние бяхме артисти. Освен нашия  апартамент, който накрая, след двадесет години, успяхме да изплатим благодарение на Миша, ние нямахме нищо друго. Парите от изложбите ни отиваха за работа и пак за изложби. Обикновено едва свързвахме двата края и винаги имахме много дългове.”

Имал съм възможност сам да се убедя във верността на казаното: след смъртта на Танев, осем години работех в апартамента му с неговата съпруга. Това бе единственото, което са притежавали. А са мечтаели за повече. След един изложбен успех в Милано през 1931 г. той й пише с присъщия си ентусиазъм:  „Значи мечтите ни се сбъдват. Ние ще имаме наесен наша къща!”  Уви, нищо не се сбъдва – ни наесен, ни напролет. Собствената къща си остава мечта. Да не говорим за вила, с каквато днес разполага едва ли не всеки жалък графоман. Дори отделно ателие не е притежавал. Само скромния си двустаен апартамент на „Евлоги Георгиев” 84. Понеже днес е превърнат в музей, всеки може да го види. Обстановката бе също изключително скромна. Във всяка вещ обаче бе отпечатан изискан вкус; всичко – потопено в една дискретна, но неотразимо привлекателна артистична атмосфера.

Може би бохемските му навици са пречели да постигне мечтаното материално благополучие. В едно писмо от 1929 г. до жена си прави безутешна равносметка: „Ние никога не ще можем да оправим нашия паричен хаос, мило дете, и винаги ще бъдем ей това, което сме – бохеми”…  Ако бохема значи: жажда за независимост и свобода, презрение към общоприетото, към механичните социални конвенции, към парите, като самоцел или главна цел, ако то значи, безусловна вярност към себе си, с всичко странно, причудливо, ирационално във влеченията,  дори с риск за скандал, то тогава Танев е в най-пълна степен бохем. И тази негова природа се разкрива в изненадващ спектър от прояви,  до пълен авантюризъм. Жена му казваше: „Той беше ужасно, пакостливо, голямо дете, което ми създаваше непрестанно грижи и страхове.” И как иначе!  Представете си: скача с парашут, без да се е учил, хвърля се в морето от мачтата на кораб, без да знае да плува; почва да се дави, но го спасяват. Спуща се със ски от шанца, плашеща дори най-опитните. Седнал зад волана на опела, иска да надбяга всички – сякаш е на състезание. Чудно как е останал жив! Може би, защото другите са се пазели. Решава внезапно: „Утре заминаваме” – „Къде?” – недоумява жена му. „В чужбина! Ще правя изложба!” И тръгват. (Тогава това се е уреждало лесно). Невъзможно е било да му се устои…

tan11
Н. Танев, Пейзаж, край София, Галерия Лоран

Странни, абсолютно нестандартни  са неговите вкусове извън изкуството което създава. Обича и се възхищава от голямото, класическото, но проявява непреодолимо влечение и към „плебейските” атракции: радва се като дете на панаирите, вариететата, карнавалите. Луд е по примитивите, по детските рисунки – колекционира ги и дори се мъчи да им подражава (в свои рисунки от последните години). Циркът е огромната му, неугасваща страст. Не забравя да я подчертае в своите спомени: „Още от детството си имах огромна слабост към цирка. Ефектните номера, смъртните скокове на гимнастиците, ездата върху конете, големите фокусници и жонгльори и любимите ми умни клоуни – всичко това приковаваше вниманието ми. (…) И днес, в сетните ми години, аз обичам най-много цирка и едни от последните ми скици са пак от него”… Циркът е ловкост, риск, шеметни багри, движение. А всичко това е в кръвта на Танев. Когато работи, работи като луд, но в развлеченията също е неуморим. Мрази спането – смята го за изгубено време. Прибрал се след полунощ, скача да работи, преди да е изгряло слънцето. Буди изтощената си съпруга, изкушавайки я с вече сварено ароматично кафе. Ако не успее с едно, поднася й второ, придружено с гальовна агитация против съня – глупаво е да спиш, след като можеш да живееш. Да живееш  значи, да си непрестанно деен;  при това „трябва да живееш бързо”. Приятелите му са го наричали  „перпетуум мобиле”, самозареждащ се двигател. Обичал е да кани у дома по празниците. Понякога се събирали по 60 души. При закриване на самостоятелна изложба – до 100. Тези събирания са се превръщали в незабравими спектакли. И какви артисти в тях: Маестро Атанасов, Саша Попов, Александър Балабанов, Сава Огнянов, Александър Божинов, Сирак Скитник и неговата съпруга Олга!… Да блестиш сред такива звезди не е шега. А Танев е успявал. Изобретателен, шегаджия, забавен, сладкодумен и остроумен. Според събеседника говори на френски или немски, а и на румънски, (по майчина линия има румънска кръв).  В стихията си е, когато трябва да покори сърцето на някоя хубава жена. Какво ли не прави, за да я омагьоса. Твърдят, че винаги е успявал. Забавното е, че тогава сам се е хващал в клопката, приготвена за жертвата: влюбвал се е до безразсъдство. Изчезвал понякога с месеци. Работи и люби – вдъхновен,  еуфоричен, неизтощим. Изтрезнял – отново се връща при жена си. Измъчена до крайност, тя въпреки всичко му прощава. Нали сама го е обявила за „ужасно, пакостливо, голямо дете”!  Онова обаче, което тя великодушно му прощавала, за други е било възмутителен скандал. И понеже е талантлив, и понеже му върви, скандалът става още по-голям, още по-нетърпим. В един момент дори може да се превърне в държавно престъпление. И се превръща, щом идеологията, вече придобила и огромна материална власт, е готова да квалифицира като престъпление всяка „нестандартност”.

Така на 26 септември 1944 г. Никола Танев е арестуван. Сега той трябва да плаща за  всичко: за високото си самочувствие, за артистичните си кройки, за белите ръкавици и гети, за ските и  ездата, за самолетните авантюри, за опела, за пътешествията си в странство, за многобройните си изложби, за рекламите във в. „Утро”, за похвалите на чужди и наши критици, за откупките на богати меценати, за цветните репродукции в календарите на придворната печатница и за многотиражните картички с негови произведения, за това, че владее отлично френски и немски, че е канен на официални приеми и сам кани в дома си шумни компании; ще плаща за дребните си лудории, за любовните си скандали, за своето „буржоазно” изкуство и за „буржоазната” си публика… Ще плаща за всичко онова, което го е карало да смята живота си щастлив. „Аз съм щастлив човек!” – възкликва дръзко в едно писмо. И ще съжалява за тези думи.

tanev10
Домът на слепите, където Танев е затворен

Как е станало арестуването му? Документирал го е в един скицник: „Крум Кюлявков е мой физически убиец. Той ме задържа на 26 септември 1944 г. в Дирекция на милицията. Без причина, а само за да ми вземе квартирата, която не му хареса…”  Тези думи са написани с молив, с трепереща, паралитична ръка, върху форзаца на скицника,  през декември 1952 г.  И понеже там е споделил и други „опасни” мисли, залепил е конспиративно двата листа: хем да не се вижда написаното, хем да се запази.

Вярно ли е това за квартирата? Има основания да се допусне – поне като един от скритите мотиви на ареста. Така действаха безимотните активисти на „пролетарската революция”: експроприация на експроприаторите! Отиват една ранна сутрин в дома на „експроприатора”, докато той е още в кревата, замаян от страх и безсъние. Арестуват го или го изселват с цялото му семейство. Настаняват се в жилището му и ликвидират с един удар вековната социална неправда. Ако обектът не отговаря на очакванията – по размери и комфорт – отправят се бързо към друг, (богати апартаменти, къщи, вили, при това разкошно обзаведени, колкото щеш!), а класовият враг оставят в дранголника или във въдвореното местожителство, за да плаща за някогашния си сладък, паразитен живот.

Така Танев запазва апартамента си, но остава в затвора. По-точно:  в Дома на слепите (бул. „Коньовица”, днешен „Найчо Цанов” 41), превърнат в затвор поради внезапно възникналия крещящ дефицит от помещения за „враговете на революцията”. Към края на годината го преместват в Централния затвор, през февруари – отново в Дома на слепите, а през март 1945 г. – в къщата на бившия министър Атанас Буров („Московска” 41), съответно „експроприирана” и приспособена за затвор на  опасни  политически престъпници.

Можем да си представим зашеметяващия удар върху крехката психика на бедния художник. Той е бил смазан. Край на свободата, край на шеметното бохемско съществуване, край на изкуството и на неговите бездънни радости, край на любовните авантюри, край на всичко! Тук, в това зловещо помещение, той е просто едно жалко, безправно и безпомощно нищо, злобно нападано от милиционери,  надзиратели,  дървеници и въшки – от всевъзможни паразити! Но той не е сам – тук е пълно с други несретници.  Скоро разбира – все столични интелектуалци: журналисти, юристи, лекари, учители, писатели, художници… Лежат на пода безсилни или седнали до стената с клюмнали в отчаяние глави. Всеки си е донесъл чергата, възглавницата и одеялото. Всред тях – кофата за естествени нужди. Дните и нощите се сливат в един непоносим безсънен кошмар… Излязъл след няколко дни от вцепенението, Танев инстинктивно потърсва онова, което ще му върне силите и ще го държи да не рухне окончателно. Художникът притежава такова средство – то е в него:  рисуването. Стига само да намери хартия и молив – каквито и да са. Намира: проста амбалажна хартия и химически молив. И започва. Естествено, рисува ония, които са около него. Първата скица: една рунтава брадясала глава в бягащ профил. Легендата: „Мечката! Но не стръвница!  1 октомври 1944.” Дали не е бил Йордан Мечкаров – директор на печата, шеф на БТА  и пълномощен министър в Загреб? Две седмици по-късно, на 16 октомври, рисува в цял ръст, с мека шапка и пардесю, брадясал, преподавателя по класически езици в Първа мъжка гимназия Христо Кодов – отличен славист и старобългарист, специализирал в прочутия Ягелонски университет в Краков, автор на научни изследвания. Той пък защо е попаднал тук? Като се има предвид участта на Танев, въпросът „защо?” звучи абсурдно, но всеки от арестуваните си го е задавал денонощно, с разкъсващо мъчителна настойчивост. Повече от две десетилетия по-късно, прекрасният човек и поет  Йосиф Петров ще си го задава в килиите на Държавна сигурност, преди да го заточат на остров Персин, край Белене: И питам се, заключен тук самин: Защо? Защо съм хвърлен в тази каменна килия?.  Отговор няма… Танев продължава да рисува. Когато му се отдаде   възможност. Понякога по две-три рисунки на ден. След амбалажната хартия – върху листи от някакъв бакалски тефтер и бланки за счетоводителски операции на дружеството на слепите. Рисува  върху обратната страна. Представям си какво чувство на спасителна радост е изпитал, като е докопал този кочан с бланки. Понякога му е попадала и чернова хартия. За да я пести, върху един лист рисува по няколко (от 6 до 8) арестантски образа – във фас, в профил, в три четвърти. Най-често осветлението е странично;  понякога – контражурно. Такива сложни композиции от глави е правел Майстора някога, през Балканската война (с туш и перо); правел ги е и по-късно с масло върху платно. Таневите са с молив. Щрихът е много бърз и нервен, но и много точен. Кондензиран в сенките, където стига до черно, и едва маркиращ, дори елиптичен, в осветените зони.  Взирам се в тези лица – в тъмните им очи, във високите им открити чела на хора, занимаващи се с духовен труд. Не зная дали трябва да съжалявам, че съм пропуснал времето да разбера кои са били. В свободния свят– ярки, интересни личности; тук, те са анонимни арестанти, жалки индивиди, без самоличност. Проснали са се на пода, брадясали, мръсни. Или с обронени глави край стената, най-често мълчат, затворени в себе си, вцепенени от отчаяние. Понякога проронват по някоя дума, ядат заедно от току-що получените колети; случва се да играят на карти, пощят се полуголи… Някой тихо пропява популярния  сред простолюдието шлагер: „Чакам те да дойдеш, мили мой, ела при мен!” Танев го рисува, нотира фразата и изписва думите под петолинието с предупредителна бележка: „Да се повтори 200 пъти!” Да се повтори  200 пъти тази блудкава шлагерна идиотщина – от кого?  От този,  който я е запял, или от всички в килията? Не, тези нещастници наистина живеят извън себе си! Всъщност живеят ли? Кои са те? Какво общо имат с онова, което са били? Танев не им пише имената под рисунките – името индивидуализира; то свидетелства за сложна духовна биография, за неповторима съдба. Вместо името, отбелязва друго: „Трите плъха”, „Двете мишки”, „Живият труп”, „Трима въшкари”, „Отчаяние”… и той е един от безименните. Сякаш онова,  което е бил, принадлежи на друг –толкова е далеч от него, от настоящето, че му изглежда като сън. Някога бе писал с богохулна самонадеяност: „Аз съм щастлив човек!” Сега, мислейки за себе си, върху една от рисунките (изобразяваща съкрушен от скръб съкилийник), записва мъдрите думи на Солон, казани според преданието – на цар Крез: „Никой не може да се нарече щастлив преди смъртта си.” Може би ги е чул от Христо Кодов. Преподавателят по старогръцки и латински, като истински хуманитарист, умее и да рисува. Любителски, разбира се. Танев го кара да му направи портрет, вероятно за да го изпрати на Миша за именния й ден, (Димитровден). След това леко го коригира и прибавя отстрани с цветни моливи стилизирано букетче незабравки. Върху букетчето – червена калинка…

Едва написах последното изречение и виждам, че съм се подвел от датата – 7 ноември. Подведох и читателя.  Портретът с букетчето е предназначен не за съпругата му, а за – последната „греховна” любов на художника.  Нарича я Li, Линце, рисува я по памет – облечена и гола; прави й мъчителни, скръбни любовни признания, без да смята, че това накърнява по някакъв начин чувствата му на постоянна привързаност и признателност към преданата Миша. След посвещението е написал: Летете неброени, дни мои – делници и празници! (Из „Вечната и святата” от Елисавета Багряна)

С Багряна ги свързва десетилетно приятелство. Тя им е подарявала всичките си книжки с топли посвещения. Танев толкова е обичал „Вечната и святата”, че към много от стихотворенията е нарисувал илюстрации с туш или цветни моливи. Без съмнение, увличал го е в тях поривът за свобода, за волност, който винаги е усещал като собствена стихия. Сега, когато е затворен принудително, можел е да си спомни и едно друго стихотворение от „Вечната и святата”, което също е илюстрирал:

Аз съм тук зад три врати заключена

и прозореца ми е с решетка,

а душата, волна птица в клетка,

е на слънце и простор научена.

(…)

Разтроши ключалките ръждясали!

Дай ми път през тъмни коридори!

Неведнъж в огрените простори

моите крила са ме понасяли.

Танев обаче си спомня първото стихотворение „Зов” от „Вечната и святата”: Летете – радостни или омразни, и делници, и празници, летете – няма да ви смятам, дни мои на Земята… Багряна пише: „Летете – няма да ви смятам”; Танев, волно или неволно, го изменя: „Летете  неброени,  дни мои – делници и празници!” В действителност той е броил дните, отбелязвайки числото им върху рисунките: „След 50 ден”, „149 ден”, „163 ден” и т. н.

V.

Към края на годината рисуващият арестант е прехвърлен в Централния затвор. Тук средата е също „високоинтелектуална”. За щастие – и доста професионална. Сред арестуваните са: Александър Божинов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Александър Добринов. Непоколебим оптимист и шегаджия, Божинов не пропуска и в тази обстановка да се пошегува: „Чест и удоволствие е да попаднеш сред такъв духовен елит! Навън не остана сериозна интелигенция.”  Трийсет години един от най-близките приятели на Танев, Божинов, му е правел безброй карикатури – находчиви, остроумни, виртуозни в своята гъвкава, динамична линия. И не само карикатури: съвсем наскоро, през август 1943 г., в Карлово, в този райски кът на България (и най-злобното въображение не би допуснало къде ще попаднат след малко повече от година), Божинов нахвърля една великолепна маслена скица „Никола Танев рисува Нашия двор” (сега в музея „Никола Танев”). Първомайсторът на нашата карикатура, редовен член на БАН от 1939 г., до такава степен познава своя „обект”, че може да го изобразява във всякакви ситуации и пози, без дори да го гледа. И го изобразява с горчиво чувство за хумор. Няма ги вече слънчево Карлово, греещият от багри и южни цветя „Нашият двор” и сред тях триножникът на вдъхновено творящият художник! Тук Танев е жалък „бакаджия”: носи с мъка две големи баки, тътрейки смешно късите си крака. Килнатото му затворническо кепе закрива едното око, дълбоките деформирани обувки зеят без връзки… На друга карикатура, „бакаджията” се грижи за чистотата на „мъртвия дом”: лъска с кърпа дългия парапет пред килиите. Всичко му е наред на затвора; и естетиката му следва да бъде на висота – парапетите да блестят! След това – Танев в килията си: окаян клошар, клекнал над едно кошче за боклук, трескаво търсещ, вероятно да открие нещо за ядене… На друга – продължава да клечи над кошчето. Легендата: „Разговори на закрито: Сашо, имаш ли какво да ядеш, бе?”… Освен всичко друго, мъчи ги страшен глад. Колетите на близките им ги радват и трогват, но не решават проблема. Самият колет за тях, за близките им, е голям проблем. Как и откъде да намерят хранителни продукти в тази ужасна оскъдица, при вилнеещата „черна борса” и при отчайващата липса на финансови средства? Понякога надеждите на гладния остават горчиво излъгани. На една рисунка Танев е изобразил Миша, чакаща стоически навън, „в дъжд и кал”, свиждане. Държи голяма чанта, но надписът гласи: Пържена риба, яйца, пиле, круши – та нищо!  Ядец… Гладна кокошка просо сънува!…

Александър Божинов продължава да го карикатури – върху картончета от цигарени кутии. Рисува го в пълен фас, като за документ на полицейско досие. Под изображението надпис: „Арестант Никола Танев”; понякога към „арестант” иронично прибавя „художник”.  Подарява му и собствения си портрет – скица (на Йордановден): мрачен, 67-годишен старец, с балтон, шал и затворническо кепе. А цял живот се бе рисувал оптимистично усмихнат и свръхелегантен с неизменната си папийонка! Подарява му своя шаржов портрет и Александър Добринов  – брадясал, тъжен, със смачкана мека шапка. Кочо Щъркелов – също. И той го рисува шаржово с баките. Изглежда с тези баки Танев е представлявал и печална, и комична гледка. Борис Денев също му прави две скици с химически молив върху цигарени картончета… Тези тъжни приятелски посвещения Танев грижливо запазва. Той винаги е хранел невероятен пиетет към всичко свързано с творчеството на колегите си. А затворническите скици притежават и по-особена документална стойност. Той го знае отлично. И понеже го знае, скицира и интериора на килията: арестантите са налягали като сардели един до друг и един срещу друг покрай двете дълги стени; високо горе — малкото прозорче с железни решетки и лампата, която свети денонощно. Някои са си събули обувките и са ги поставили до главата си. Танев ги рисува – смачкани, мръсни, жалки, като техните притежатели. През 1932 г. той бе видял в Амстердам картини на Ван Гог със сюжет стари обувки. Бяха му направили особено силно впечатление. Мислил ли е, че дванайсет години по-късно, сподирен от нещастието, сам ще разработва този сюжет в затвора! Интересно е, че под две от тези рисунки с обувки, между които има и налъми, е написал „страшна скука”… Вероятно за да разсеят „скуката”, понякога арестантите надничат през „шпионката” на вратата  и какво всъщност виждат? Мрачната редица на килиите от отсрещната стена на затвора. И сновящите по дългите коридори сенки на противни надзиратели. Текстът под една такава рисунка е в страдалческия вопъл: „Ах, дали, дали ще дойде ден от тука да излеза?!” Датата е 10 февруари 1945 г. Килия 175 – била ли е по-различна от останалите? Едва ли. Но на една рисунка Танев изписва върху нейната врата – „Aфоресаните”. И пред вратата – огромна, навита на кълбо змия с човешка глава, от която е проточен дълъг отровен език. На главата – милиционерска фуражка. Ясно – този е главният мъчител; садистичният надзирател, който ги изтезава, псува, унизява. До „змията” е написано: „И днес ми взе въздуха!”…

tan6
Н.Танев, Търново, 1939

Угнетен до крайност, за да избяга, макар и само в мислите си, от този кошмар, клетникът започва да рисува по памет места, свързани с най-щастливите години от своя живот. Няколко посвещава на чаровния, несравним и незабравим Париж, където духовно се е родил: булевард Сен Мишел,  Авеню дьо Л’ Опера, Нотрдам, Сакре Кьор, Айфеловата кула; след това Пиза и Цариград и накрая – неговото знаменито българско откритие: Карлово – Пазара с часовниковата кула. Рисувайки ги (сградите, колите, гъмжилото по улиците), той се пренася в онова блажено време на свобода и творчество; за броени минути или часове сякаш не е вече тук, окаян затворник между студените и мрачни стени, а отново там, сред онези лъчезарни средища на живот, броди безгрижен по техните вечно оживени улици, радва се на божието слънце, на небето, хората, на своята младост, на преливащата си жизненост. Спомени за хора, събития, приятелства нахлуват в съзнанието му и той отново преживява, като в сън, своите някогашни успехи…

VI

В края на февруари отново е върнат в Дома на слепите. Честити на Миша първа пролет с рисувани букетчета цветя и завързани на тях мартеници. Миша му отвръща с истински: кокичета и виолетки. Нежният им пролетен дъх го опива, събужда отново кръвта му. Той ги рисува с цветни моливи. А мъката му става все по-голяма и непоносима: „Мишето донесе първите виолетки. Радост и мъка. Тя си отиде, а аз останах затворен и насълзен. А вън – слънце, пролет! 8 март 1945.” На 15 март сутринта рисува отново с цветни моливи  своята затворническа „територия” – постелята на пода: чергите, везаните възглавници, термоса и канчето, куфара и върху него саксия с цвете; на стената, закачени на гвоздеи – палто, раница и фуражка. Колко уютно и хубаво изглежда това на рисунката! Как може да лъже изкуството! Следобед към 4,30 ч. влизат в килията и го карат да си прибере багажа. Освобождават ли го? Не, отново го местят – този път в мазетата на Буровата къща, („Московска” 41). Тук вече е ужасно: сам, под едно влажно и вонящо стълбище, без прозорец, до него – някакво куче, което вие денонощно.Всъщност тук вече не е ясно кога е ден и кога нощ… Толкова е страшно, че се изпълва с кошмарни предчувствия за края. Убеден е, че жив няма да излезе. Търси начин да изрази това и словото му да стигне до ония, които обича. Но как? Сеща се: съблича калъфката на възглавницата и върху ангината започва да пише с перо и мастило. Пише, докато я изпълни цялата – думи на горестна изповед :

„Художник Никола Танев, затворен, усамотен под стълбата, дом Буров, „Московска”, сега към Министерството на войната. Тук ме доведоха от Дома на слепите, на 15 март, 4 часът следобед. (…) Взеха ми багажа и ме хвърлиха в този гроб. Днес е неделя, 18 март. Никакво живо същество. Само храната ми се подава като на куче. Прозорците – заковани с дебела ламарина. Тъмно, без въздух, най- страхотно досега. Каква жестокост. Тъй съм сигурно обречен да умра. Отмъщение лично…”

„Скъпо мое, обичано Мишонче, скъпо, сбогом! Колко доверчиво ми писа ти в последната си бележка – на 15 март. А само три часа след това влязох в този капан, сигурно отдавна готвен ми, защото милицията не ще да ме пуска. (…) Ако е краят ми…”

„Живей, за да разбулиш този страхотен заговор.”

„Какво ли стана, брат ми? Целувам ги близките – сестри, племенници. КРАЙ.”

„Пиша още; ако някой ден се извести моят край, ще се види как страхотно свърших в тази кучешка дупка, под стълбите, без въздух, със закован счупен прозорец с ламарина; до мен– къщата на кучето, което вие денонощно. Мирише, влага, самота; и това осветление ме ослепи съвсем. А и зъби ме болят и никой не идва. Затворът беше цвете в сравнение с този ад. ”

„(…) Загинах, жертва на лично отмъщение, и то не по моя вина. (…) Умирам мизерно, жестоко, садистично. Как можаха това? Не помислиха ли? Нямат ли сърце човешко, кому сторих зло, кому? ”

„За Божинов Сашо, поздрав. Казаха ми, че е освободен. Радвам се, Целувам го.”

„Да се даде на жена ми – дом Никола Танев, бул. „Евлоги Георгиев” 84, София. Писано неделя. 18 март 1945 в дупката кучешка! Аз си знам какво ми е в този час…”

За щастие, злокобните му предчувствия не се сбъдват. На 20 март го преместват в обща килия с други арестанти. През април го освобождават. Заявяват му, че е станало грешка. Извиняват му се и дори го изпращат с колет (от хуманитарната помощ на УНИЦЕФ), в който освен обувки за пред хора има и,  представете си, шоколад.  Пито-платено! Освободеният може само да им благодари и да бъде доволен от съдбата си – други,  не по-виновни от него, са вече пребити (Райко Алексиев, Борю Зевзека, Ненчо Илиев… – мир на праха им!); голяма част ще останат и ще загинат в затворите (брат му Стефан е осъден на доживотен; имуществото му конфискувано, плюс богатата му колекция от картини; ще умре в Сливенския затвор през 1952); стотици потеглят към концлагерите („трудово-възпитателни общежития”!), откъдето няма да се завърнат; други са интернирани, жилищата им заграбени и, въдворени в чужди селища, ще работят най-черна работа, за да не умрат от глад…

Да, Танев наистина може да бъде доволен. Той се връща здрав и читав у дома си. Сериозно разнебитеният през миналогодишните бомбардировки, но вече ремонтиран и отново подреден апартамент на бул. „Евлоги Георгиев”, сега му изглежда по-хубав от всякога – благословен оазис и тихо убежище. Боже мой, увлечен по гонитбата на непостижимото, как не е забелязвал малкото около него, от което е зависело истинското му щастие! Той е отново сред своите вещи, книги, картини; тук са стативът му, престилката, недовършеното платно, боите; тук е работата му, т. е. всичко!  И започва отново. От това време е една серия забележителни софийски пейзажи. След очарователния лирик на четката, Никола Петров, никой друг български художник не е изобразявал нашата столица с повече любов, вярно чувство и живописна изразителност от Никола Танев. Както неговите френски учители, винаги са го привличали широките булеварди и площади, динамичният и разноцветен спектакъл от хора, коли и файтони, контрастът на светлини и сенки върху платното и фасадите, магията на ефимерното и неуловимото в облика на големия град…

Сега обаче, нещо съществено, различно отличава новата серия: пак булеварди и площади, пак улични тълпи, но са изчезнали слънчевото многоцветие, ликуващото чувство, празничната суетня. Пейзажът е есенен или зимен; небето – тежко, оловно; ръми; застоял мръсен сняг е легнал върху улици и покриви; оголени дървета; мяркащи се, свити фигури. Едно унило, сиво-кафяво монохромие тегне над всичко… Няма го възторженият певец на светлината, както и топлите южни багри. Тези картини са създадени от вглъбен в себе си, тъжен човек. И какво да го радва! Към презвоенните и следвоенните тревоги от повсеместната оскъдица, инфлация, разруха, довели почти до нулева степен интереса към изкуството, се прибавя нещо далеч по-угнетително: новата комунистическа власт, (под демагогското прикритие на един формален Отечествен фронт), започва тоталната си агресия срещу обществото и културата, решила да ги подчини на своите абсурдни догми. В изкуството това означава диктатура на соцреализма. Пред художника, отначало настойчиво, а след това императивно, се поставят агитаторски и пропагандни задачи: той бил длъжен да стане „гражданин”, да утвърждава чрез изкуството си „мероприятията на народната власт” и да даде своя дял в изграждането на социализма. И понеже „чистият пейзаж” не е в състояние да реши подобни задачи, той бива обявен за нискоразряден, маловажен жанр – стока от второ качество. Скоро, съвсем скоро се разбира, че това не са абстрактни естетически постулати на една примитивна идеология, а едва ли не държавни заповеди, които трябва да се изпълняват, ако художникът не иска да бъде санкциониран. А на Танев му е пределно ясно, какво значи при създалата се обстановка, „да бъдеш санкциониран”. Освен това, въпреки извиненията им, той знае, че те го считат за  виновен, просто защото вече е бил в затвора, защото фигурира в тъмните им регистри и защото брат му продължава да е там с доживотна присъда. Те трудно забравят; още по-трудно прощават. И макар да е сигурен, че няма да му повярват, той се опитва да ги убеди, че приема тяхната политическа платформа. Още същата година рисува с цветни моливи и акварел серията „Деветосептемврийска манифестация” – апотеоз на едно събитие, което му бе дълбоко чуждо и противно. Едно негово голямо платно от 1946 г. изобразява манифестация по случай обявяването на републиката – ликуващи многохилядни колони с гора от червени знамена дефилират пред двореца (вече бивш), за да изразят радостта си от „победата над монархофашизма”. Изкуствената еуфория на митингите и манифестациите, на които народът бе извеждан по заповед, като стадо, бе в пълен ход. В пълен ход бе заплануваното и провежданото с неумолима методичност кретенизиране на нацията. Никола Танев разбираше това, но напълно съзнателно бе решил да включи изкуството си в този процес. Той трябваше да доказва своята лоялност, ако иска да преживее.

Израз на този стремеж за оцеляване бяха миньорските му композиции от Перник и Куциян, серията рисунки от Димитровград и участието му в т. нар. Бригадирско движение. В най-горещите летни дни, той вече 58-годишен, преуморен и измъчен, сновеше по строящата се жп линия Ловеч-Троян, за да увековечи „трудовия ентусиазъм” на младите бригадири в голям цикъл графични творби. В знак на признателност, бива „удостоен” със званието „Ударник” и „Бригадирска значка” („за проявена дейност в строителството на републиката).

Нещастният Танев! След десетилетно творчество, с което се бе утвърдил като един от най-големите ни живописци, със свой оригинален принос в българската художествена култура, сега – „удостоен със званието Ударник и Бригадирска значка” за работа по строежа на жп линията Ловеч-Троян! И той не само приема тези смешни и безсмислени отличия, но и ще ги подчертава като важни моменти в своята биография!

Казионната художествена критика е също така много доволна. Тя бе винаги изключително доволна, когато получаваше поводи да изтъкне приноса на някой значителен художник в „строителството на социализма”. И сега с цинично удоволствие и псевдопоетична реторика, превръща унижението и драмата на Танев в „нов етап от неговото творчество”. Ето един пример:

„Широките преобразувания, които се започнаха в нашата страна след 9 септември 1944 г., и новият пулс на живота дават нови жизнени сокове в творческото развитие на Танев. Той заработва с ново опиянение – новото в живота го привлича и той го търси навсякъде – при миньорите в Перник или по възторжените манифестации и митинги, по строителните обекти в столицата или в изграждащия се Димитровград. Пише репортажи от стоежите и сътрудничи във вестниците с рисунки. През 1948 г. Никола Танев тръгва със синеблузата младеж, която, понесена на крилата на своя възторг, заминаваше да строи железопътната линия Ловеч-Троян. Тук той прекарва няколко месеца в упорита работа, давайки своя принос  за успешния завършек на голямото дело. В края на юни обаче той получава слаб сърдечен удар и високо кръвно налягане, които предвещават тежката болест,  сковала го няколко месеца по-късно.” Атанас Божков. Никола Танев. С., 1956, [22 с.).

„Слабият сърдечен удар и високото кръвно налягане” съвсем не са случаен инцидент, а естествен резултат от преживяното през тези кошмарни години. През 1952 г., вече парализиран, художникът сам ще го потвърди във форзаца на скицника си: „Крум Кюлявков е мой физически убиец. Той ме задържа на 26септември 1944 в Дирекция на милицията без причина (…); но ме държа пет (шест! – Д. А.) месеца в затвора. Защо? Никой не ме защити. (…) От това се и парализирах после.”

Така в началото на януари 1949 (след десетдневно неразположение, при постоянно високо кръвно налягане) Танев получава „отмаляване” (схващане) на лявата ръка и левия крак. На третия ден е поставена диагнозата: инсулт. След три месеца – смущения в говора. През август 1951 – инфаркт на миокарда. В края на 1953 – левостранната пареза се допълва с мъчително треперене на десните  крайници (десностранен хемипаркинсонизъм). Връхлетян е от тежка невроза. Безсънни нощи, придружени с болезнени спазми. Страхува се да остане сам. Мисли за самоубийство…

Танев е вече почти пълен инвалид. И съвсем забравен. Новото соцреалистическо изкуство си има своите проблеми, вълнения, герои, звезди. В центъра на вниманието са историческите победи на партията, класовата борба и строителството на социализма. Камерната живопис на Танев не предизвиква никакъв интерес. Когато предизвика, то е  да послужи за пример на упадъчен импресионизъм или реакционен национален романтизъм. Отдавна е загубил своята публика и своите някогашни „буржоазни меценати”, които, експроприирани от новата власт, живеят при пълна бедност с постоянния страх и единствената грижа да не бъдат забелязвани. Естествено, мизерията от години се е настанила и в неговия дом. За да се прехранват, той и Миша продават вещите си; продават и най-ценните книги от своята библиотека. На 20 октомври 1952 г. художникът е записал с червени букви върху форзаца на скицника:

„Десет дни с Миша гладуваме. Няма стотинка. Само чай и хляб. Едва днес продадохме  фотоапарата за 1200 лв. и ще ядем пак известно време, а 40 години „работех за родината”.

Бедствието им става известно в професионалните кръгове. Разбира се – и в СБХ. През януари 1955 г. го „удостояват” със званието „Заслужил художник”. Сега може – той е вече развалина. И все пак, „Заслужил художник” не е „Бригадирска значка” – за него се получава месечна субсидия!  Малка, но достатъчна, за да не умре от глад!  Но то значи и нещо друго: държавата, т. е. партията, го е признала и официално снема от него всякакви подозрения. Той, бившият затворник и настоящ окаян инвалид, е отново уважавана гражданска  личност. Това му помага да замине на лечение в Будапеща за три месеца (април, май, юни 1956). Лечение тежко, мъчително (придружаващата го и изпълняваща самарянски функции съпруга е оставила подробен дневник на болестта). В следващите месеци настъпва известно подобрение. Той диктува спомените си. Започва да рисува с цветни моливи върхарите на дърветата под прозорците си, в които съзира странни антропоморфни изображения. В хубаво време посещава и изложби с помощта на инвалидната си количка, съпровождан от Миша.

В началото на септември 1960 г. – нов инфаркт. Всъщност той вече е получил няколко сърдечни и мозъчни удара. На 24 юли 1962 г. към полунощ, най-после настъпва успокоението. Върху надгробната му плоча са гравирани стихове от сонета, посветен му от Николай Лилиев през 1952 г.:

Певецът, който още в дните ранни

на младостта си като чародей

е възкресявал родните балкани

в картините, където с радост грей

 

и слънцето и чудната природа,

и неговата обич към народа

и неговата жажда да обхване

вселената – във своите картини…

31 декември 1990

За пръв път го видях на инвалидна количка в галерията на „Гурко” 1 – било е през 50-те години, на някоя от общите изложби. Съпровождаше го, както винаги след това, съпругата му Миша. В ранния следобед се мяркаха малко тихо стъпващи зрители, а и картините бяха облени в мека дневна светлина. Количката спираше пред всяка от тях. Той ги гледаше съсредоточено, без да коментира.  През декември 1960 г. – за неговия седемдесети рожден ден – групичка колеги от Института за изобразителни изкуства към БАН посетихме дома му на булевард „Евлоги Георгиев” 84. Той седеше на висок дървен стол с масивни облегалки, които ръцете му стискаха, за да не личи, че треперят. Зарадва се на цветята, усмихваше се, но не бе възможно да скрие болката от сполетялата го трагедия. В края на 1948 г. – 58-годишен,–  бе поразен от тежък мозъчен удар. С живописта се бе простил. Рисуваше с цветни моливи върху хартия, върхарите на дърветата, които наблюдаваше от прозореца – през всички сезони на годината: с наивистична фантазия откриваше в тях странни антропоморфни фигури. В самотата и мъката това сигурно го е развличало. Диктувал е и спомените си (една част са отпечатани в три книги) – чрез тях е преживявал още веднъж с радостна и болезнена носталгия своя изумително динамичен живот: странстванията из Европа и в родината, възторга от откритията си, опиянението от труда, шумните успехи, своите малки авантюри и бохемски лудории… На 24 юли 1962 г. съдбата, довършвайки го, му отне и тази малка компенсация. Случи се тъй, че през същата година започнах да работя в дома му. Работех цели осем бедни, но щастливи години в неговото ателие – такова, каквото го бе оставил след удара. На триножника бе последното му незавършено платно, до него – работната престилка, твърда като мушама от напластените маслени бои, френското таке, а върху масата – гърнетата с четки, кутиите с туби, палитрата, ножът; в ъгъла – дървеният миндер, постлан с чудни национални тъкани, везани възглавници, черги и килими. Стените – от пода до тавана – покрити с картини: разкошни пейзажи от София и Софийско, Карлово, Велико Търново, Тетевен, Созопол, Месемврия (Несебър), Свищов, Балчик, Силистра, Котел, от различни европейски градове, от Цариград, Охрид, остров Тасос и Ксанти… Целият апартамент бе изпълнен с произведения на изкуството – собствени и от негови колеги, стари икони, щампи, статуетки, накити, ковано желязо. Не му стигаха те, ами бе изписал дрешника, вратите, долапите и раклите със стилизирани декоративни мотиви, в тях разкриваше усета и любовта си към орнаменталните традиции на нашия народ. Държал е обстановката, в която живее, да носи във всичко, дори в най-дребния детайл, печата на неговия вкус, на неговите възгледи за непретенциозна красота и артистичен уют.  В другата стая на апартамента живееше съпругата му Миша. Тя намираше всякакви поводи да говори за него; разказваше какви ли не случки – сериозни и комични – и винаги подчертаваше щедрата, буйна, неудържима виталност на неговия характер. Това всъщност отдавна и от всички ни се знаеше: как иначе да се обясни феноменалната му творческа продуктивност! Никола Танев бе уредил над 50 изложби у нас и в чужбина. Създавал бе картините си с пламенно вдъхновение – понякога по две, та и по четири на ден. Бързаше да улови неуловимото: играта на светлините и сенките, движението на облаците, мимолетното състояние на мотива – винаги в непосредствен контакт с него, на пленер. Четката следваше покорно импулсите на темперамента му и оставяше динамични следи върху платното. В този смисъл той бе потомък на импресионистите. Но само в този смисъл. Иначе от класическия импресионизъм  го отклоняваха две съществени особености в подхода му към натурата:

Първо – чувството му за тектонична стабилност. Никога, дори в най-ранните си творчески години, когато следва отблизо своите френски учители, Танев не разлага природните форми в шеметни светлинни вибрации, както правят някои от тях. По-късно, заедно с постигането на личен стил, това чувство за стабилност се засилва все повече и през карловския му период от края на 20-те години то придава на картините му структурно-ясен, предметно-четлив и дори декоративен характер. Дори когато изглеждат бързо изпълнени, една предварителна, а и съпътстваща творческия процес напрегната мисловна работа, разпределя прецизно елементите на композицията: съотношението на светлините и сенките, на топлите и студените колоритни зони, движението на плановете, ритъма на формите…

Второ – декоративното въздействие на Таневите картини през неговите зрели творчески години се корени не просто в модерната му палитра – респективно в палитрата на импресионистите и постимпресионистите, нито само във виталния му темперамент, който се изразява като че ли най-автентично чрез ярки цветосъчетания, но преди всичко в народностното му съзнание, в неговата амбиция да създава българска по звучене живопис.

Танев бе един от основателите на дружество „Родно изкуство”. И си остана докрай в него, с непоколебимото убеждение, че осъществява естетическия идеал на това творческо обединение. Наистина, той бе далеч от иконописното и фолклорното стилизаторство на Майстора, на Иван Милев или Цанко Лавренов. Предпочиташе да се изразява чрез един универсален „жаргон„ в духа на европейския постсезанизъм. Но не е никак трудно в този „жаргон” да се разчетат смисловите ядра и връзки  в които пулсира народностната стихия на неговото изкуство. Мисля, че своя апогей тя достига в карловските му пилигримства. Тези, колкото прости, толкова и невероятни къщи и дворове, съхранили незаглъхналото величие и красота на Възраждането, тези червени или сини стени, ослепително белите дувари, върху които трептят виолетови сенки, хвърлени от лозниците, подредените до стените или по стълбите саксии със зокуми и мушкато, плочниците с каменни чешми и вади, ореховото дърво или кестенът, чемширите, кривите улички, извеждащи до пазара с часовниковата кула – целият този удивителен, уви, вече загинал свят, бе за Танев не просто източник за живописни мотиви, а наситен и с дълбоко символично, българско значение. Художникът пристъпва към него с романтичната възторженост на истински родолюбец, влюбен до полуда в нашата старина, която не се уморяваше да изобразява в безброй варианти.

И днес, когато (за кой ли път в нашата история!) стоим стъписани на кръстопът, търсим отново собствената си национална идентичност и питаме за „пътя към Европа”, не трябва да забравяме, че до фаталната Втора световна война българските художници бяха разрешили великолепно тази мъчителна дилема: те чувстваха своето изкуство като органична част от европейското и тъкмо поради това държаха корените му да бъдат дълбоко впити в националното битие. Никола Танев бе един от тях, и то – един от най-добрите.

 

Проф. Димитър Аврамов (1925 – 2008) е сред най-ерудираните български изкуствоведи и художествени критици. Роден е в Бургас. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски” (1954). Редактор в сп. „Философска мисъл” (1955-1960) и заместник главен редактор на сп. „Проблеми на изкуството” (1968-1980). Научен сътрудник в Института по изкуствознание и в Института за литература при БАН. Чете лекции по история на новата българска култура в СУ. Автор на редица студии и статии върху проблеми на изкуството и литературата, на монографии за творци. Сред по-значимите му трудове са „Естетика на модерното изкуство”, „Българското изкуство и модернизмът”, „Шарл Бодлер”, „Летопис на едно драматично десетилетие”, сборникът „Диалог между две изкуства” и др.
Предишна статияДиалог на сенки
Следваща статияСъмнения