0
347

Под линия

„Антологии и канон: антологийни модели на българската литература”, Биляна Курташева, изд. „Просвета”, 2012, 312 стр.

Първите думи, които разменихме с приятел в нета за книгата на БК, бяха: прецизна и точна. И усещането за прецизност и точност, за проверимост и коректност не ме напусна до края на четенето й.  Книга, която чете и тълкува не само присъствия и наличности, но и отсъствия и липси. С афинитет към парадоксите на възнамеряваното и случилото се. Няма да се опитвам да я вместя в актуалния литературоведски дискурс, надявам се изказващите се на премиерата на книгата в Унгарския културен център да са го направили, а и там отзвучалите думи на представящите книгата Михаил Неделчев и Бойко Пенчев да станат публични не само в резюме (тъкмо се бях прибрал в България от Унгария и Виена, искаше ми се да ида, макар тогава още да не предполагах, че ще пиша за труда на БК, не отидох, никому не писах, никъде не излязох, дори багажа си не разопаковах).

Ще пиша около нея по въпроси, пораждащи се в мен, докато четях. Четейки я, разбирам защо Пенчо Славейков е част от българския канон. Не защото е постигнал нещо в стихотворните си опити. Още като ученик ме впечатляваше стихотворната му несъстоятелност, несполучливост, неслучилост. Впоследствие при излизането на антологията на Натев по На острова на блажените наново се силих да чета оригинала и наново цялата недонаправеност на стихотворенията в противовес на работещите биографични бележки, цялата им яловост и мъртвост ме караха да смятам, че несполучливостта на съвременния вариант се задава тъкмо от несполучливостта на оригинала в цялостта му. Сега четох отново Сън за щастие и отново пак същото: недонаправеност, заявка и обещание и неизпълнение на заявката и обещанието. (Да вметна, не е случайно обръщението детко на Пенчо Славейков към Мара Белчева. Четейки писмата му, още в първото („Писма от Славейков до Мара Белчева”, „Хемус”, 1940) разбираме, че тя е „свидно дете”, което дава „смисъл на живота” на „усамотения”, а малко по-нататък се натъкваме на „мило дете”. Както не може да е случайна слепотата на критиката ни към тази педофилия. Бащи, не само изключващи жените от литературата, но и правещи любов с дъщерите си.) Многозначителен факт е, че българската критическа мисъл е сбъдвала прочитите си, изпробвала е критическите си текстове върху вече канонизирани, безопасни текстове. Донякъде бях запознат с критическия роман около Теменуги на Дора Габе, сега разбирам, че и На острова на блажените има тази съдба.

За разлика от това унгарската нова структуралистка критика извести себе си, избирайки да канонизира книги и явления от случващата се унгарска литература, от тук и сега-то на случващата се проза. Петер Естерхази и Петер Надаш са това, което са, благодарение и на способността да сбъдват разнородните теоретически жестове (разправя се, че Никола Георгиев твърдял, за него нямало значение какво ще обговаря с мощния си теоретичен апарат, важно било той да се пусне в ход).

Друг многозначителен факт, търсещ своето обяснение, че въпреки цялата си прецизност и точност БК отказва да привиди например поредицата романи Златната колекция на ХХ век на „Труд” и 24 часа като антология. Още повече, че там се съполагат български съвременни с чужди романи и сякаш се случва сводимостта на българското и чуждото (на българския и чуждия опит). Въобще българската критическа мисъл отказва да направи прозата свой основен герой. Това въпрос само на липси и недостатки в прозата ни ли е? Революционният десен устрем на 90-те не зачерта ли точно нея? Заемащите важните постове в литературната периодика не са ли все поети? Свързаните с Академията и Университета и пишещи художества не са ли пак поети и по този начин заинтересовани от поетикоцентричността на литературоведския дискурс? Писането за поезия не е ли по-лесно? Дори само от гледна точка на това, че една поетична книга прочиташ за час-два-три и много по-лесно можеш да я нагодиш към интерпретаторската си спекулативност (идеология). (Ако романът е място на относителността, както твърди Кундера, където разбираме другия и неговата истина, то поетикоцентричността не се ли дължи точно на отказа да разбираме другия и неговата истина?)  И зрелостта на една литература не е ли тъкмо единството и балансът на троицата проза-поезия-критика?

Четейки книгата постоянно ми се набиваше още една липса в литературата ни. В Унгария през 1969 г. излиза антологията Три врабеца с шест очи, съдържаща „скритите ценности и странности на унгарската поезия”. Дело на поета Шандор Вьорьош и задаваща един „алтернативен канон” точно на университетския канон, въплъщаван и в училищните програми. И мислеща литература като последователност, диалог, разрив или продължение между текстове, писани от автори, а не като наръч от автори, пишещи текстове. (У нас поетите ни, следвайки примера на Пенчо Славейков, са идеолози, а не четци на предходници). Същият този Вьорьош написва и издадената през 1972 г. Психея, където реконструира творчеството и живота на фиктивна поетеса от началото на по-по-миналия век, която се явява и „майка” на/в епохата на реформи (времето, в което се създава унгарската литература в съвременното й разбиране). Благодарение и на тази книга биват канонизирани съществуващи автори или пък се променят местата им в канона. Двете така споменавани, съвременни български антологии в изследването на БК – състоялата се Българска антология на БП, ГГ, ЙЕ,ПД с великолепните си имитации на авторови почерци (една от книгите на 90-те) и неслучилата се в умалеността си и със сръчността си пак тяхна Българска христоматия единствено преактуализират канона.

Да прокарам и още един паралел-липса. Унгарската модерна литература (символизмът) става канонична чрез пародийните жестове на Фридеш Каринти, сбрани в книгата Така пишете вие, която прави възможно тълкуванието не на антологията, а на пародията като вид критика. Българановият литературен сборник с пародии днес единствено е обект на литературните историци и високата критическа мисъл, но не и част от училищния канон, както и продуктивен ред в случващите се български литератури. (Въобще много, ама много ми липсват пародиите в съвременните ни български литератури, толкова, ама толкова  на сериозно се вземаме.)

Докато се ровех около антологията и зрялостта, се натъкнах на мисъл на любимия ми Вацлавик, да завърша с нея: „Способността да се живее с относителни действителности, с въпроси, които нямат отговор, със знанието, че не знаеш нищо, и с парадоксалните несъзнаваности на екзистенцията, това именно е същността на човешката зрялост и произтичащата от нея търпимост към другите.”

 

На главната страница: Наталия Гончарова, Паун под ярко слънце, 1911, Третяковска галерия