Може ли храната да бъде вкусна по философски начин? Има ли онтология на подправките, епистемология на сосовете, диалектика на варивата? Книгата на проф. Райчо Пожарлиев е сериозно културно-историческо и антропологическо изследване, зад което стои школуван философ. Предлагаме откъс от нея и рецензия от Валентин Калинов.
Райчо Пожарлиев, „Философия на храненето. Културно-исторически контексти”, С., 2013, УИ „Св. Климент Охридски”
Менюто и социалната промяна
Знаците на социалната промяна се четат на първо място в това, че в менюто храните се предлагат във вид на максимално достъпни стоки. Това се вижда както в маркираните след храните не толкова за XIX в., колкото за XX в. задължителни цени, но също и в словесното експониране на самата храна на публично демонстрираните пред ресторантите менюта.
В много съвременни ресторанти този словесен вариант се подкрепя от визуален – картинки на ястията, други – изложени на витрини, за да се видят. В малко ресторантче в рибарския квартал на Порто заедно с даването на менюто ни показваха в едно корито как изглеждат рибите, които бихме избрали, случайно да не се объркаме и да изберем някоя свиня.
Но заедно с това менюто е и реална форма на устояване на равните човешки права. На картите си ресторантите предлагат своя почти индустриално тиражиран асортимент както за най-богатите, така и за най-бедните. Така в тях, в менютата, храните не присъстват като привилегировани и метафизически или религиозно свързани с определени слоеве хора (каквито са чак до XVII в.), а като достъпни за всеки. Всеки, който има пари, може да си позволи купуването им. Ето защо менютата са революционният знак за новата епоха на равенствата и еднаквите права, но чрез символиката на храненето. В тях обаче прозират и другите тенденции на Модерността.
Например налагащият се либерален стил на живота се демонстрира с проявата на личния вкус по отношение на избора, в подбора и различаването от всеки на това, което ще консумира. И както индивидуалното равенство и свободата са невъзможни без универсалните стандарти и правила, така и в менюто – порциите са еднакви, самото меню е стандартно и унифицирано. Впрочем, самият Саварен дефинира бизнеса на ресторантьорите с два изумяващи го с противоположността си белега – с умението да създадат за посетителите малки кулинарни празници, но чрез предлаганите при поискване еднакви по цени и грамаж порциони. Само в съчетанието на двете, менюто съблазнява – с предусещаното удоволствие, но и с хранителните знаци на социалната равнопоставеност. Заедно с това менюто става и марка на заведението и на онова, което готвачите най-добре приготвят. Но тук отново е налице единството на свързаната с насладата готварска изкусност и общите стандарти. Защото тъкмо дългото поддържане на едни и същи стандартни яденета в листата специализира готвачите в приготвянето им и съответно ги моделира винаги според един и същ образец. Странични, но не маловажни следствия на това са относителната рядкост на провалите, както и приятният факт, че обслужването става по-бързо.
Така в менютата се оглеждат модерните тенденции към стандартизация и индивидуализация едновременно. Тук са възможни и други различни варианти. Една заведение за обществено хранене може да поддържа дълго стандартно за него меню, но и то да е индивидуализиращо за ценители – например в специализираните заведения за морска храна или тези на чисто вегетарианските ресторанти.
Често възможността за избор се пренася във времето. Ако супата на деня днес е от леща, то в друг ден това може да е зеленчукова крем супа и т.н. По този начин можеш да избереш ресторанта според менюто на деня, а не по принцип.
Като стана дума за време, ще добавя още, че тази диалектика на индивидуалния избор и универсалните стандарти се прелива в една определена структура на времето чрез храните. То, времето, трябва да е едновременно кратко и вариативно, но и достатъчно трайно и устойчиво. Изборът ни съответства на предпочитанията в момента и предлаганото за деня, но трябва да предполага и определена устойчивост – веднъж вкусното ядене не трябва да е друг път отвратително, както и списъкът от ястия (особено емблематичните) не трябва да се сменя твърде често, за да сме в състояние да идентифицираме заведението.
Неизменен стоков белег тук е също реалното наличие на упоменатите храни. На словесния еквивалент в картата задължително трябва да съответства стока – ястие, което е или вече произведено, или няма начин да не се произведе относително бързо. Несъответствието на изписаните в менютата на социалистическите ресторанти ястия и отговора на келнерите, че има само кебапчета и бира, говори ясно за виртуалността на стоките в бившето общество и неработещия тук закон за търсенето и предлагането. И накрая, заедно с новите либерални правила на живота менюто опонира и на традиционната хранителна култура.
В домашната традиционна семейна общност ядеш каквото има или каквото ти поднесат. Менютата на ресторантите – обратно – приканват всеки към автономност на избора. Забранената бира за младите в патриархалния дом, може да се поръча от тях в общественото заведение. Тъкмо затова в свободата на вкуса и защитата на собственото мнение менюто е социално валидизиран крепител на публичността в областта на храненето.
Последователност и едновременност
Разбира се, последователността на храните в поредица, както се оповестява в менютата, е относителна. Културно-историческите дадености оказват своето влияние. Сирената в нашенските менюта често са сред студените предястия, докато във френската – задължителен завършек заедно с десерта. Правилата 11 и 12 на великия Антелм Саварен, които той нарича не без самочувствие Афоризми на професора, гласят: „Последователността на ястията трябва да бъде от по-тежките към по-леките” и „Последователността на напитките е от по-леките към по-силните” (Savarin, 1979, 16). Като културна антитеза на този ред е достатъчно да споменем, че у нас ракия или водка не се пие накрая, а в началото, а в края се пият обикновено по-леки питиета като виното или бирата. Да не говорим, че повечето пиячи почват и свършват с ракията.
Но още след XV в. в Италия има дискусии за реда на поднасяне на яденетата, през призмата за това какво е по-полезно за организма, в зависимост дали те оставят чувството за глад и празен стомах или чувство за препълненост, което препраща към нуждата от необходим завършек на яденето. Лансирането на принципа на необходимата последователност, толкова характерен за менютата, не става изведнъж и безпроблемно.
Така за по-ранните времена, особено за Средновековието, е характерно поднасянето на всички ястия наведнъж. През 1680 г. това типично френско сервиране се нарича за пръв път Service a la francaise и остава валидно чак до XIX в. В Германия като че ли възходът на менюто е подготвен от традицията на последователността в поднасянето. Немската дума за ядене Gang е и вид отделно ястие, но и ход, стъпка, преход от първо към второ, трето и т.н. блюдо. Но и тук менютата с последователно изредените храни се появяват доста късно. Както се жалва един немски коментатор, не стига, че немците закъсняват с политическата си революция, но като капак на всичко закъснението в областта на хранителната култура е още по-голямо.[1] На практика менютата в Германия набират скорост едва към края на XIX в. Това се дължи и на обстоятелството, че физически необходима последователност на ястията (първо се яде супата, а накрая десертът) не е непременно синхронизирана с реда на сервирането и поднасянето.
Service a la francaise е демонстрация за подобно разминаване на двата реда със струпването на всичко от таблите на трапезата. Освен това, като остатък от традицията на Средновековието, дълго още и самият ред на следване на различните видове храни е произволен. Това се отразява и на менютата. Плътно до 1850 г., пишат изследователите на културната история, формата на изложение на храните в менютата е неясна и доста объркваща. В тях например понякога последователността на храните се нарушава в поредица от скокове, а понякога в потока се вмъкват и чести повторения. Но тенденцията за последователност и линейност във времето е налице и се отлага в новите културно-исторически навици в сервирането.
Този факт на последователността във времето, имплантирана в изписаните поредици храни в менюто, трябва да се види и като отражение на цялостните процеси на темпорализиране на живота (Козелек), характерни за Модерността. В някакъв смисъл и другият споменат от него феномен – ускорението също се вписва в нашия феномен, защото стандартното меню ускорява щастието.
Подобно на хилиастичния и секуларизиран тип общество, при което щастието и (символически спасението) не се чака за след края на времето, така и менютата съучастват в бързото и тукашно негово постигане. Така, както символ на напредващия исторически процес е бързото постигане на пълното щастие тук на земята, като неговото ускорение се възлага на знанията и машините (отново Козелек), така и защо да не изпитаме бързо и телесно прогреса в щастието от погълнатата в ресторантите райска храна. Спокойно можем да заявим, че феноменът на менюто представя секуларизирания чрез хранителната достъпност и бързина финалистки прочит на щастието.
Освен това в неговата линейна последователност има и елемент на задължителност, неотменна насоченост към жадувания финал – доволните кореми и благите физиономии, като дори съдържа и доза иманентна необходимост, която всички сме изпитвали.
Затова още в ранния XIX в. тази необходимост се демонстрира например във факта, че е немислимо да се пропусне първоначалното ядене на супата. Да се пропусне супата е равнозначно да се слуша опера, без да се мине през увертюрата. Тази задължителност често се обяснява с медицински и физиологически аргументи. Отново великият Карем прояснява тази необходимост с нуждата чрез супата храносмилателната система да се овлажни и стимулира за по-нататъшни подвизи. Тъкмо поради това в менютата от този ранен XIX в. се предлагали не по-малко от четири, и то засищащи и плътни супи. Следват т.нар. Releve (днес няма аналог на подобни ястия в обичайната ресторантска кухня), които са едновременно вид връзка на храни, но и форма на повишаване, растеж в смисъла на насоченост към централното ядене. Такива са миксове на птици и месо на сухоземни животни. Следват предястията. Супата дава сигнал за атака, Releve ни подготвят за нея, а предястията я започват. После следват междинните ястия, които засилват телесното ни напрежение като пред предстояща битка – парченце риба, пастет, малко птиче месо или плато от различни видове шунки. Това е като един вид поемане на дъх преди авантюрата. Следва основното ястие – най-често голямо и печено, след това още веднъж междинни ястия – някакви сирена например – и накрая – десертът.[2]
Тъкмо по повод финалността на десерта Жан Пол Арон казва следното: „Десертът се определя повече чрез своята функция, отколкото чрез своето съдържание” (Aron, 1989, 167). Той е завършващият финал, придаващ на вечерята цялост и чувство за изпълнен дълг. Както не може да се започне без супа, така не може да се завърши без десерт. Да не се завърши с десерт е равнозначно на това да те изхвърлят от леглото тъкмо когато си в апогея на сексуалното удоволствие. Освен това дългият вкус на сладостта на десерта е като плавно навлизане в онази междинна празнота, която ни отделя безболезнено от следващото ядене. Така менюто маркира една дълга линия на кулминиращо удоволствие като оставя място и за следващите, макар и по друго време. „Масата е единственото място, в което през първия час не можеш да си отегчен” отчита Антелм Саварен (Savarin, 1979, 16)
Постмодерното меню
Бързото, невероятно ускорено време на постмодерния и глобален живот до голяма степен ерозира класическото модерно меню, частично запазвайки някои негови белези като достъпността, стоковия характер, потенциалното равенство на всеки пред него, свободата на избора. Но заедно с това, още с тъй нужното и буквално принудено от ритъма на живота бързо хранене, менюто губи от други свои елементи. Характерната последователност, за която дълго говорих, изчезва постепенно. Няма време за първо ядене, след което следва ново ядене и нов преход към други. Никой не може да чака щастието, когато няма време. Последователността се транслира в конвейра на производството на храната, но изчезва от консумацията. Поради това, още в края на XIX и началото на XX в. заведенията за бързо хранене в САЩ реанимират старата френска табла, на която всички ястия и питиета се струпват от забързани като коне в кратката си обедна почивка гладни хора. Менютата в съвременните Макдоналдс заведения все по-често се представят като гнездо от храни, напитки и десерти, често и с обща цена.
Пържените картофки не са междинно ядене, а се консумират заедно със сандвича. Салатата пък, като вид предястие изчезва и в класическия хамбургер е напъхана заедно с второто и основното – кюфтето, а вездесъщи напитки като колата и особено шейка са едновременно съпровождащи храненето, но и поради сладостта си присъстват и в качеството си на десерт. Така самият принудителен вид бърза храна е феномен на свито време, пресиращо многото яденета в едно, капсулиращо в точка протяжни преди последователности на консумацията.
Не е ли това причината, обратно на забързаното време, което е рефлекс на труда, луксът все повече да се свързва със забавеното време, забавено и исторически. Отвъд веригите за бързо хранене, класическият ресторант, запазил традициите на храненето в последователност, започва все повече да се превръща в място, в което сякаш времето е спряло и се е опространстило в подходяща и музейно замръзнала атмосфера. Това се постига и с интериора, но и с непроменящите се с десетилетия менюта. Менюто по този начин се елитаризира. Подобно на старата връзка на аристократичното хранене със спектакъла, менюто свързва храната все повече с времето за забавление, отколкото за наяждане. Тук храненето е събитие, еднакво отдалечено както от тривиалната домашна хладилна необходимост, така и от бързото консумиране на крак по всяко време.
От друга страна, и това е безспорно заслуга на анализите на Бауман, променя се феноменологията на желанието.
Ако преди желанието е отнесено към определен вид храна и в избора й, или в избора на поредица от храни, цели своето все по-пълно удовлетворяване, то сега поради безкрайните възможности за удовлетворяване (няма нужда да ходиш до Китай, за да ядеш с клечки супа) удовлетворяването за глобалния човек не е смислена цел. Цел става самото пожелаване, неизчерпаемото прехождане от едно в друго, ликуващото сърфиране сред многообразието. „Няма никакъв финал за тази гонитба по-скоро за нови желания, отколкото за тяхното удовлетворение” (Бауман, 1999, 103). Зад перманентната ненаситност нито една храна не може да бъде легитимно и завинаги включена в което и да е меню. Точно поради това, и разбира се не случайно, тази категория (менюто) без възражение се пренесе в областта на новите информационни технологии. И както подразбирате, става дума за компютърното меню.
Изглежда формално сходството със старите менюта в това, че менютата на компютъра – стартови и допълнителни, ни вкарват в големия информационен ресторант на мрежата така, че да осигурят индивидуалния ни избор на подходящи информационни ястия. Ако в този особен ресторант няма например програма за възпроизвеждане на дивидита, няма и да можем и да гледаме филми на компютърния си екран. Но и обратно, добрата връзка и програми правят достъпни за нас всички менюта по света.
И заедно с това, компютърното меню носи особеностите и на новата форма на времето и респективно на съвременните желания. То отговаря на новата шизофренична потребност да притежаваме всичко веднага, а поради скоростното време на транслациите по мрежата – и всичко наведнъж. Така на глобалната компютърна трапеза ние сами си сервираме каквото поискаме и лесно захвърляме старата „храна”, защото буквално веднага намираме безкрайно много нови такива. Това компютърно и стандартизирано меню е сходно с френското сервиране, ползва се от милиарди посетители, в него всичко е натрупано наведнъж, а храненето за наяждане се превръща в опитване оттук-оттам и каквото искаме. Видима е и приликата с натрупаните храни на голяма маса във визуализацията на многобройните пръкващи се иконки, подканящи да посегнеш с езика на мишката към тях.
Това е стилът и това е менюто на новия потребител. Той стартира сам менюто на компютъра си, отваря десетки подпрозорци, храни се от много компютърни хранилки едновременно, чете текстове, пишейки едновременно статията си, ползвайки в същия времеви диапазон гугъл преводача, като говори по скайпа, надничайки в отворената поща, но не пропускайки да следи как протича поредният мач, пращайки писмо и правейки справка за разписанието на самолета, като не забравя да си поръча от пицарията храна, която ето – звъни се на вратата, вече е тук.
[1] Фр. Ницше е още по-язвителен и свързва с лошата немска кухня както ранните си болести, така и цялостния стерилен и абстрактен немски дух.
[2] За Саварен десертът задължително върви с парченце сирене.
Да живее супата! Да живее животът!
Валентин Калинов
Книгата най-сетне беше сервирана! Интелектуалното блюдо, което авторът в последния момент и само от милост спрямо нас реши да не носи френско име (макар в тези среди такава да е традицията), се казва Философия на храненето. Културно-исторически контексти. То беше поднесено триумфиращо в началото на тази година на трапезата на българската хуманитаристика, за да положи своята дан в разплитането на енигматичните мрежи на всекидневието, в които ние безостатъчно сме вписани, и да изкуши вътрешното сетиво на самопознанието ни. И тази книга утоли всеобщия глад за провокация, за гъдел на сетивата, за артистично предизвикателство, отправено към самата сърцевина на живота – храненето и храната, природата и културата, и мястото на човека в космоса на чувственото: а оттук и границата между човешко-нечовешко-свръхчовешко, между пастата за плебса на Мария Антоанета и прочутия бешамел, който готвачът на кралете и кралят на готвачите Карем приготвял 12 часа.
Книгата беше сервирана на изгладняла публика, която досега само беше залъгвана от автора с епизодични, малки порции на различни научни конференции и поради това, досущ според идеала на Haute cuisine – красиво и малко, бързо и без свян се изконсумира. Трябва да разочаровам автора, на когото в увода му се привиждат някакви срамежливи читатели дегустатори, че никой не е и помислял просто да дегустира тази книга. Тя направо си беше изядена, с кориците, както се казва. Тиражът свърши. Който ял, ял, който не е – остава му да се нареди на опашката, за да моли издателя за „допълнително”, или пък да чете отзиви и рецензии.
Уж формално, но още от Аристотел знаем, че всъщност формата е тази, която прави всяко нещо наистина нещо, легитимирайки го онтологично в света и гарантирайки неговия статус и автентичен облик, книгата на Райчо Пожарлиев носи върху плещите си огромната отговорност на Urtext, защото разтваря за българската философска култура едно поле на размисъл, което мислителите на Запад честито населяват и изследват приблизително от далечната 1825 г., когато френският адвокат Саварен публикува своята прочута книга Физиология на вкуса. Става дума, разбира се, за гастрософията или философията на храненето – онази рефлексия, която се опитва да схване и понятизира понякога невидимите и изплъзващи се в миражите на чувствеността метафизични, екзистенциални, културно-социални и антропологически нишки, които ни привързват през и чрез храната и храненето към света, социума, собственото ни тяло, Другия срещу нас. В този смисъл Философия на храненето на Райчо Пожарлиев идва, за да заеме полагаемото си място сред българските изследвания върху всекидневието, които в последното десетилетие бележат силен подем по линията на (феноменологичната) социология. И макар авторът скромно да заявява в увода на книгата, че не се смята за пионер в изследването на храненето, ние добре знаем, че той е тъкмо такъв – защото ако и наистина в нашата книжнина да са правени опити да се проиграват различни исторически, етнологически и народопсихологически подходи към храненето, тъкмо собствено философското, т.е метафизическото говорене напълно отсъстваше. Или с други думи – ние четяхме у Иван Хаджийски и ред други изследователи за значението на патриархалната трапеза или за низшата гастрономическа естетика на българина, четяхме за различните кулинарни практики и особености на кухнята по нашите земи в исторически план, но бяхме залостили разума си тъкмо за последните и пределни основания на храненето, липсваше ни неговата отвъдфизическа и отвъдобстоятелствена конституция, чиито шифри неведомо и трайно продължават да проблясват в ежедневието ни. Заслуга на Райчо Пожарлиев е, че ни даде подправка, по-скъпа от златото, солта на храната – метафизиката. И с това, както самият автор признава, книгата се явява не толкова опит за реабилитация на всекидневието, колкото за реабилитация на една оживотворена и одухотворена философия, насочена към „нещата от живота”.
Всъщност, когато просто казах, че книгата е сервирана, аз донякъде опростих естетиката на това внимателно замислено петкорсно меню. Наистина, Райчо Пожарлиев сервира по френски – всичко накуп (макар че вече споменах за отделните порции, пръснати само за „залъгване” по различни списания, сборници и научни конференции), но спрегнатостта и единството на отделните блюда е забележителна. Бих отчленил три големи трапези, на които гастрософията на Райчо Пожарлиев се помества.
Най-напред това е, както вече казах, метафизичният дискурс, който до съвършенство владее изкуството на спекулативното мислене, без обаче насилствено да го откъсва от непосредствения му екзистенциален контекст. Тази тема е устойчива и централна за книгата, макар и понякога да се усеща едва в послевкуса на прочетеното – срещаме се с нея при ордьоврите, когато предъвкваме жилавата теза на Фойербах: „Човек е това, което яде”, срещаме я при основното, когато авторът изключително субтилно и прецизно филетира антиномиите около вкуса – от Кант до Бурдийо, срещаме я и накрая при десерта – с една изключително оригинална и въздействаща съпоставка между постмодерното компютърно меню и менюто в ресторантите. Тъкмо на тази метафизическа трапеза авторът ни кани да погледнем някои от класиците на философията – Фойербах, Левинас, Кант, Ницше, през призмата на храненето и хранителните навици и да търсим възможните паралели между живот и творчество, разговорени през поредица от разнообразни метафизически сюжети: битие, време, мяра, природа, вкус, другост, общност, мощ, власт и т.н. Отново тук пред нас се постила и самата метафизика на храненето, която Райчо Пожарлиев аранжира пред очите ни в три фундаментални модуса: взаимодействие (включване в света: ние произхождаме от природата, хранейки се с нея, за да се върнем отново към нея, когато тя се нахрани с нас след смъртта ни, стр. 33), самозапазване (обособяване и оцеляване: храненето като условие за индивидуалното съществуване, стр. 34) и саморазвитие (но това, противно на мнението, предупреждава ни Пожарлиев не е патосът на „Яж, мама, за да пораснеш!”, а храненето, разпознато в ролята му на радикална и осмислена позитивна самотрансформация, стр. 35). Особено място тук заема, както споменах по-горе, проблемът за вкуса (за вкуса като „грозното пате” на сетивата, който изведнъж се оказва фундаментът на „фермата за лебеди” на просвещенския проект за култура) – на физиологическо, естетическо, гастрософическо и социално равнище Райчо Пожарлиев детайлно реконструира разноезичните вариации в схващанията за него, като не се бои да хвърли вилица на майсторите в областта, когато усети, че гозбата е пресолена.
Втората трапеза бих нарекъл социо-културна. Тя има две менюта, едно леко и едно тежко, два набора от интерпретаторски подходи, две нива на прочит, които са тясно свързани, макар и да ни е предоставен изборът да предпочетем само едното от тях (ако например мисловният ни организъм не е достатъчно подготвен, за да смели другото). Така ние можем да четем Философия на храненето като енциклопедия на културата на храненето и дори като справочник за всевъзможни любопитни факти, с които да стимулираме нашата обща култура. Например от книгата на Райчо Пожарлиев можем да научим кога се е появил първият ресторант, кога и защо на людете в Европа постоянно започват да им се привиждат канибали, какво е храненето на монасите през Средновековието, кога супата придобива статута си на висше ястие или какъв е всъщност смисълът на фразата за пастите на печално прочулата се френска кралица Мария Антоанета. На едно второ равнище обаче и зад всички тези „просто факти” ние усещаме как всъщност вкусът от прочетеното тук е сложна комбинация от множество съставки и добавки, деликатно споени помежду си – строгият социологически анализ е гарниран със значителна доза културологична рефлексия и е подкрепен от метафизически ориентиран език. Райчо Пожарлиев търси и изследва храненето в социалността, без да изпуска от внимание обаче, че тук става въпрос не за абстрактни социални конструкции или за умозрителни хабитуси, а за пълнокръвни екзистенциални топоси на тялото-и-духа, за храненето като приютяващо публичността или частността на човешкото битие, за храната като платформа на историята, а храненето като режим на осъществяване на историческото. Тук особена сила придобиват различните анализи на храненето и Френската революция, които достойно се нареждат във вече самостоятелно обособената сфера на „културата на Френската революция”. В тези свои навлизания в социалното битие на храненето Райчо Пожарлиев не забравя никога и това, че ние навлизаме в териториите на отдалечени от нас епохи през храната, за да „опитаме” техния автентичен опит за живота, за да вкусим от вкуса на тяхното време и за да седнем на трапезата на „голямото време на културата” (Бахтин), където всички ядем различни неща и мислим за яденето по различен начин, но домогвайки се до един общосподелен смисъл. Това прочее представлява и истинският философски жест. Тук непременно трябва да се отбележи, че авторът постоянно прави паралели с храненето в модерната и предмодерната българска култура, а последната глава от книгата е пряко посветена на настъплението на fastfood и напрежението между глобалност и локалност при храненето.
Третата трапеза всъщност е формална, но отново в смисъла на неотделимостта на формата. Това е хуморът – универсалната подправка на всеки един текст на Райчо Пожарлиев и всички, които сме го слушали поне веднъж – на лекции, семинари или конференции (в това отношение тук от мен има далеч по-квалитетни източници), знаем особената привлекателна сериозност на това умение философията да се прави на сериозно, но да се споделя и на шега – черта, присъща на всяка диалогична философия, каквато философията на Райчо Пожарлиев безспорно е. За съжаление, малцина са днес авторите в българската хуманитаристика, които умеят да се шегуват качествено, без шегите им да ущърбяват качеството на философския дискурс. В това отношение консистенцията на текста на Райчо Пожарлиев е пример за балансираност, честност и любов към предмета на изследването – храненето и храната, които не се схематизират или редуцират до понятия и готови теоретични шаблони, а се разглеждат в пълнотата не само на сериозните, но и на забавните и смешните им валенции. Защото наистина нима има човек, който да не ахне и да се засмее искрено и детински, когато от разрязания пред очите му печен глиган излитва ято малки птички, както Петроний описва прочутото пиршество у Трималхион?
И тъй, книгата беше сервирана и свърши. Поуката (послевкусът) е ясна: Да живее супата! Да живее животът! Впрочем Райчо Пожарлиев надали ще се задоволи с тези начални „културно-исторически контексти”. Напротив, подозирам, че това е само първият том или началото на още по-обширно и още по-съблазнително меню. В последна сметка, нали там, където имаме живот, неминуемо имаме и хранене – хранене и живот, живот и свят, свят и време – не бяха ли това опорите на самото човешко битие-в-света? Пътят е открит, посоките са неизчерпаеми. Остава единствено да пожелаем на автора добър апетит и да му е сладко по пътя! На него и на нас, неговите читатели.
На главната страница: инсталация на Даниел Шпоери
