0
4094

Националният празник

Когато наближи Трети март, ме обзема тревога от очакваната, случваща се всяка година словесна (слава Богу само словесна!) престрелка между почитатели и противници на Трети март като наш национален празник. Не искам да наливам масло в огъня. В нито една от кладите на огъня. Искам да изразя свое мнение, което безспорно е субективно, сигурно не е и безпристрастно, сигурно не е и безупречно обосновано исторически, защото не съм историк, но така или иначе имам мнение и искам да го изразя, което в никакъв случай не бива да се възприема като налагане. Това е другата крайност, до която стигаме в неумението си да общуваме – не само че не приемаме позиция, различна от нашата, но ни се струва, че всяка различна позиция е погрешна и вредна, а всяко нейно споменаване означава налагане и натрапване. Това възприятие се усилва толкова повече, колкото повече се разгорещяват страстите и в същата пропорция се изкривява. Затова оставаме с болезненото усещане, че на безкрайните спорове и безплодни препирни нищо не може да сложи край. Въпреки че ясно си даваме сметка, че конфронтацията не носи полза никому.

Националният празник трябва да бъде обединяваща дата, а датата на нашия е разединяваща. Знаем, че едно общество се изгражда около общи ценности. Ясно е също, че единство във всичко не може да има. Единство във всичко се опитват да налагат тоталитарните общества. По-възрастните от нас имаме ясен спомен как беше налагано единство около ръководната партия и нейната правилна позиция по всички въпроси. От тези времена у някои остана рефлексът да желаят единство във всичко, а у други – да отхвърлят всяко единство. И все пак, за да бъдем единно общество и народ, е необходимо да имаме единство около базови ценности, основни събития от националната ни история и държавноформиращи фактори.

За да съществува една държава, освен да има очертани граници, тя трябва да има законова, управленска, финансова, военна, образователна системи, но не по-малко важно – консенсус по възловите събития от своята история. Историята е сред основните фактори в генезиса на всяка нация. От тук следва, че историческият консенсус е обуславящ фактор, той стои пред скоби, от неговото наличие следва всичко останало. Както и от неговото отсъствие се разклаща всичко останало. А с историческия консенсус ние имаме проблем.

От година на година все повече се усилва несъгласието и противопоставянето дали Трети март трябва да бъде нашият национален празник. Предлагат се различни идеи, но около тях също няма съгласие.

На 3 март е подписан Санстефанският мирен договор между Руската и Османската империи, който е предварителен и начертаните в него граници никога не стават реални, но завинаги остават наш национален блян. Договорът е подписан в Истанбулското предградие Сан Стефано, защото тук спира настъплението на руската армия, а е подписан на тази дата, защото тогава приключва войната. Изгубила възможност да се съпротивлява, на 31 януари 1878 г. Османската империя прави предложение за прекратяване на огъня. То е прието от Русия, но руските сили продължават да напредват към Истанбул. Тогава Обединеното кралство изпраща военен флот в Босфора, за да спре руското настъпление. Така се стига до подписване на мирния договор на 19 февруари/3 март. Той обаче не влиза в сила на 3 март. Към тази дата той още е не само предварителен, но и неофициален. Правни действия поражда, след като е ратифициран на 9/21 март. Четири месеца след Санстефанския договор е подписан Берлинският, който е окончателен.

Понякога погрешно се казва, че договорът е подписан на тази дата заради рождения ден на Александър ІІ. В действителност той е роден на 17/29 април 1818 г., а на 18 февруари/2 март 1855 г. се възкачва на трона. На 19 февруари/3 март 1861 г. императорът е подписал манифеста за отмяна на заробващото феодално крепостно право, обнародван две седмици по-късно. Сигурно е търсена символика на датата за договора в Сан Стефано, но в действителност тя реално съвпада с развитието на военните действия.

А самият Александър ІІ е извършил най-широкомащабните реформи, довели до дълбоки позитивни преобразования в империята. В отплата над него са извършени шест атентата, като при седмия, на 1/13 март 1881 г., е убит.

Не би трябвало да храним илюзии относно намеренията на Русия спрямо новосъздадената държава. Въпреки участието на 40 хиляди български доброволци и опълченци, Русия не допуска нито един българин да присъства на подписването на договора в Сан Стефано. Границите, очертани в него, не са нещо ново – това са границите на Българската Екзархия от 1870 г. През следващите десетилетия руската външна политика е насочена да държи България в подчинение и зависимост. В новото Княжество се извършва абдикация, сменят се кабинети, подкупват се държавници все с тази цел. В края на краищата Освобождението довежда до Независимост.

Трети март се чества като ден на Освобождението на България още от първите години на новосъздадената държава. Не зная дали тогава са съществували несъгласия с тази дата, но няма сведения тя да е пораждала остри сблъсъци. Така е било през цялото време до налагането на комунистическата власт. Веднага след 9 септември 1944 година този ден измества Трети март и е наложен като национален празник. До подписването на Парижкия мирен договор през 1947 г. съществува легална опозиция и легален печат, но в него темата за Трети март не е дискутирана, тъй като не е актуална и по нея не се водят спорове. В онези драматични години обществото е конфронтирано по много по-болезнени проблеми – извършва се саморазправа на новата власт с всички, които не я аплодират. Постепенно Трети март също е оцветен в червено, също е подложен на идеологическа трансформация, но несравнимо по-малко, в сравнение с 9 септември. Това правеше празника по-съкровен, по-искрено почитан от партийно сакрализирания 9 септември.

Веднага след комунистическата епоха, с приемането на новата Конституция за национален празник беше обявен Трети март. Начинът на празнуване на този ден рязко се отличава от възторженото манифестиране и площадното скандиране на празниците до 1989 година. Сякаш не знаехме как да празнуваме, как да почетем празника. Сякаш той оставаше просто като един неработен ден. И споровете се пренесоха в социалните мрежи и пред компютърните монитори.

В някои моменти споровете се превръщаха в сблъсъци. Идеологическият елемент изтласка и измести на заден план историческия. Двата елемента безспорно са преплетени. Войната, довела до нашето Освобождение, е подбудена от геополитически мотиви. От XVII до XIX век между Руската и Османската империи се водят над 10 войни. Но от победоносния край на войната през 1878 г. започва съществуването си новата Българска държава. Освобождението през 1878 г. е предпоставка за обявяването на Независимостта през 1908 г. Това е подчертано и от цар Фердинанд в първото изречение на Манифеста, с който той прогласява Независимостта. Двете събития не са в конфронтация едно с друго. Не би следвало да сме в конфронтация и ние. Както казах, и аз нямам за цел да настоявам за една дата или да отричам друга. Бих искала да сме обединени около една дата. Да достигнем до съзнанието, че националният празник трябва да ни обединява, а не противопоставя.

Не си правя илюзии, че скоро можем да достигнем до това съзнание. Аз нямам самочувствието, че мога да кажа коя дата, кой празник ще ни обедини. Затова и не се кандидатирам за президент. Но всеки, който се кандидатира за този пост, трябва да отговаря на това условие, тъй като Конституцията е категорична, че държавният глава „олицетворява единството на нацията“. Единството на нацията се изразява в единство около националния празник, националния флаг, националния герб, националния химн и националната независимост. Всъщност всичко е в името на националната независимост. На този ден не звучи високопарно да кажем, че тя трябва да бъде наш национален идеал.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПосещение в ателието на Николай Константинов
Следваща статияРазпознаване в болката