0
1253

Чувството, че си дете

Ваня Настанлиева

Каква история се крие зад една детска книга? Това се опитвам да разбера от разговора с Ваня Настанлиева – авторка на книги и художничка, която от години живее в Англия.

Завършила е специалността „Книга и печатна графика“ в Националната художествена академия, има магистърска степен по детска илюстрация в Училището по изкуства в Кеймбридж. Има не само много илюстрации и изложби, но и участия във филми – като художник и сценарист, а също и много авторски книги, преведени и издадени в Германия, Канада, САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Франция, Дания, Тайван. Главен герой в детската ѝ книга „Сам в гората“ е таралежчето Сам, което се бори по свой начин със самотата си и търси близки хора и приятели. Ваня Настанлиева пише „Сам в гората“ преди близо 10 години, а наскоро книгата излезе на български език със знака на издателство „Таралеж“.

Въпросът е откъде тръгва идеята за една детска книга?

Конкретно за тази книга идеята дойде по време на моята работа по магистърските проекти по детска илюстрация в Кеймбридж, някъде 2010–2011 г. Но през всичките тези години съм прибавяла по нещо, работила съм по самата история и след като я завърших, се срещнах с различни издатели. За първи път беше издадена от едно канадско издателство и след това започна пътят ѝ – в Канада, Америка, Австралия, Англия, където издателят прецени.

Това означава, че е изминат доста дълъг път, преди книгата да излезе на български език?

Честно казано, дори не си представях, че един ден ще излезе на български. Не съм си задавала този въпрос, просто така се случиха нещата и сега съм много щастлива.

Понеже сте и писателка, и художничка, при вас кое е първото – думите, историята или картината?

Интересното е, че първо е визуалното. Мога да видя в движение героите, действията, ситуациите, но когато започна да се фокусирам върху самата идея, вече идват и думите – точните изречения, дори понякога звучат като стих. Понякога е трудно да се постави граница, но като че ли все пак всичко започва от рисунката. Там ми е много по-лесно да разкажа, да покажа, да нарисувам героя и историйката. И в един момент вече думите започват да се нагласят от само себе си. Появяват се и те, но не толкова ясно, колкото рисунката.

Имате поглед и върху българското книгоиздаване, как мислите – ако тази книга се беше появила у нас преди десет години, на каква почва щеше да попадне? Защото имам усещането, че през последните десет години отношението към книгите за деца у нас се промени, а и самите книги за деца се промениха много.

Всъщност не мога да си представя, че тази книга би могла да се издаде тук преди десет години. Но пък с годините виждам, че тук се появяват нови смели книжки, търси се разнообразие, появяват се нови изрази, илюстрации и истории, които преди виждахме само в чуждите издания. Затова съм много щастлива да видя, че тук има много нови автори – и писатели, и илюстратори, които влагат своя поглед. Имаме нужда от това.

Обичате ли тихите книги?

О, да. Има страхотни книги, които могат да създадат много интересно чувство у нас, независимо дали това се постига с думите, със самия ритъм на текста, или с илюстрациите. Има и такива книги, в които няма никакъв текст, но илюстрациите са толкова силни, че са достатъчни. А и всяка дума при тях ще бъде излишна. Това е хубавото на илюстрацията – тя стига до всеки човек, няма нужда от превод. Тя е това, което е.

Изкушавате ли се да създадете подобна книга – без нито една дума?

О, да. И когато работя, се опитвам чрез моите илюстрации максимално да изразя това, което искам, а с текста само да допълвам и да казвам нещо, което съм пропуснала или което не съм го включила в картините. Търся да има баланс – текстът да не преразказва илюстрацията, а да дава нещо ново.

Днес лесно ли разпознавате вашите теми, върху които работите с лекота – казвате ли си: „Да, това е моя тема, искам да работя върху нея“. И кои са вашите теми?

Интересно е, че с годините започвам да се изненадвам – както ние, така и всичко около нас се променя. Ако преди време едно чувство ме е водило, сега ме води друго. Затова и темите варират според времето и ситуациите, в които се намирам. Понякога това зависи и от вдъхновението. Опитвам се обаче да не се губя сред цялата тази пъстрота, която е наоколо. Има голям риск човек да се изгуби, гледайки всички тези хора, които създават прекрасни, невероятни неща.

Ваня Настанлиева

Всички автори на детски книги повтарят, че най-трудно се пише за деца. Какво е вашето обяснение? Защо?

Не е лесно да се пише за деца, защото колкото е по-просто, толкова е по-сложно. Колкото е по-кратко, толкова по-дълъг период трябва, за да намери човек точните думи. За да кажеш нещо много важно, трябва да избереш кратки изрази, за да се стигне до детската същност. Наистина не е лесно, защото трябва да се чувства, но в същото време трябва да се размишлява. Често пъти това отнема много време, но самият процес е много приятен.

Казвате процес, но винаги ми е било интересно как един художник, когато работи с друг автор, успява да разпознае историята като своя. Какво се случва, ако историята ви е чужда – гледате на нея като на предизвикателство, налагате си дисциплина, държите се отговорно или отказвате?

При такива случаи наистина трябва да се доближа до автора и да открия неговата гледна точка, да видя колко близо мога да се приближа до идеята. Това е една комбинация от съвместна работа и съвместна обмяна на знания. Понякога самият писател може да даде идеи какво би искал да види, понякога пък в процеса на рисуването изскачат интересни неща, които биха могли да обогатят историята. И в някакъв момент се получава така, че влагам нещо свое, а не просто илюстрирам текст. Оставям нещо и от мен, защото няма как да илюстрирам думите на някого, без да съм оставила себе си. Когато ми препратят текст, аз го прочитам много бързо и очаквам да усетя нещо – да чуя нещо, да видя сигнал. Ако се случи нещо, от което да се вдъхновя, за да видя картините, тогава казвам: „Да, мога да направя нещо по въпроса“. Но има и други текстове, които отнемат много време, преди да се появи идеята, преди да ми проговорят. Но ако се налага да направя нещо за труден текст, дори да не чувствам самото начало, със сигурност ще намеря начин какво да изразя. Но е много по-лесно, когато самият текст е проговорил във мен и виждам образите.

„Сам в гората“ каква част от пътя ви е? Самото начало?

Бих казала, че беше самото начало. Когато създавах тази история, не си представях, че книжката ще ми даде толкова много. Опитвах се да изразя ситуацията, в която живеех, и чувствата, които ме вълнуваха в онзи момент. В самото начало, когато пристигнах в Кеймбридж, ми беше много трудно – не можех да говоря езика, за мен Кеймбридж беше едно непознато и стряскащо място. Но с годините това виждане се промени. Аз самата се промених дотолкова, че възприемам това място като свой дом. Много често съм изпитвала и усещане за дежавю, като че ли съм била там и преди. Много е различно от Родопите, от моето родно място, няма ги планините – те със сигурност ми липсват, много е равно. Но в същото време ми носи неща, които ми влияят и ми помагат да изразявам точно тази любов, която имам към планината, към Родопите, към родината. Интересно е, че аз винаги съм обичала мястото, където съм израснала, и никога не съм правила планове да напускам България. Но отдалечавайки се, любовта ми към родното повече се прояви, появи се желание да я споделя. А преди нямах тази нужда. Сега това чувство ме следва, където и да отида. Носталгията в началото много ме мъчеше и тази книжка носи част от нея. Всъщност аз се опитах да погледна носталгията от хубавата ѝ страна. И всички тези чувства исках да ги преобърна в нещо, което да ми помага, а не да ме сломява.

Как човек разпознава, когато едно мястото стане негово? С мелодията на езика ли започва?

И това, но и когато човек се отпусне и започне да позволява на сърцето да усеща радостите – да си казва, ето, аз съм щастлив, където съм. И аз вече мога да кажа, че съм щастлива там, където се намирам, с хората, които са около мен. И просто съм благодарна за това, което имам, и това, което преживявам, независимо къде се намирам.

И накрая – каква трябва да бъде детската книга, според вас?

Детската книга трябва да ти носи чувството, че си дете. Трябва да го има този поглед на детето – погледа, когато си малък и виждаш света толкова голям и толкова широк. И да носи надежда – нещо светло, топло, нещо, което да вдъхновява.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияВсе още криворазбраната цивилизация
Следваща статияРазследване