Повечето ми приятели и познати са на протеста. От София съм. Не съм красива, не съм усмихната и не съм богата. Бедна съм, затова не мога да си позволя това правителство и всичките му подобни.
Да протестираш днес се възприема, поне от някои, като медал за доблест. По моему – не без основания, това е изблик на едно дълго похабявано човешко достойнство. Но, ако ще си мерим медалите, аз също имам един и е редно тези, дето го притежаваме, да се преброим и изпъчим. Дами и господа, аз гласувам. Винаги, откакто навърших пълнолетие. Затова, вместо да се перча с поразяващ анализ на всички обществени недъзи, довели ни дотук, има вече (такива вече има, и то много добри), реших да припомня на всички, че цялата тая дандания е, за да можем скоро пак да сложим едно хиксче в едно квадратче.
Туй то. Идат нови избори и с тях – нова вълна от аполитична истерия. Всеки ден чета и слушам как ще се повтори същото, как избор фактически няма. И реших, че най-добре ще е, вместо да поучавам искрено обърканите и притеснени българи, да се изложа сама с публична гласоподавателска автобиография. Тук обяснявам как съм гласувала и как съм мислила през последните 16 години. Като на всички нас, не ми е било лесно. Но съм намирала път, по който съвестта и разумът накрая са се застигали, и съм гласувала не с омерзение, а с резервирана надежда.
Признавам, до момента ни веднъж не ми се оправда надеждата. Все инакомислещите бяха мнозинство, но най-много винаги бяха немислещите. Обаче това са рисковете на демокрацията. Не можеш да хвърлиш куклите и да ревнеш: „Аз пък вече няма да играя!“. И тъй:
1997 – Бях на 13, за възрастта си свръхполитична. Помня, че на рождения ми ден един човек изпочупи с лакът стъклата на парламента, дядо ми плака от ужас, а полицията пукна главите на няколко мои учители. Очевидната неадекватност на управляващите ме смути. Одобрявах напълно избора на майка ми през април, макар семейството ми да бе разделено от събитията и аз да живеех с баба и дядо, които, естествено, не го одобряваха. Обещах си винаги да изслушвам и двете (трите, петте) страни, преди да избера принципа, на който ще зачеркна всички варианти, докато остане само един.
2001 – Бях на 17, за възрастта си нетърпимо многознайна. Беше обречена битка, но се опитвах да обясня на всеки, когото докопах, защо не е мъдро да гласува за НДСВ и новия спасител на бял кон.
Три неща бяха очевидни: царят бе воден от свои, лични мотиви – не се отказа от титлата, пък ние, уж Божем, сме република. Човекът нямаше представа в какво се забърква и се бе заобиколил от хора, които просто търсеха ракета-носител за изстрелване във властта. Правителството на Иван Костов бе започнало реформи, които трябваше да се довършат, но обществото нямаше търпение и зрелост – беше твърде заето да мрази една личност заради надменността на изказа му. Искахме всички блага на тепсия сега и веднага.
Гласоподавателите не живееха в политическо, а в храносмилателно време.
Още като се прочуха тия проклети 800 дни, знаех какво го чака и Симеон Сакскобургготски и си рекох: „Няма смисъл да му даваме дрънкалката, само за да му я изтръгнем от ръката и да го тикнем в килера след 4 години.“
Никой не ми обърна внимание.
Послепис: Бойко Борисов стана звезда.
2005 – Най-сетне можех да гласувам.
Междувременно СДС се бе самооглозгал до кокал и най-елементарното стратегическо мислене не ми позволи да гласувам за тях, особено при положение, че „Атака” вече бе факт и всяко раздробяване на вота работеше в тяхна полза.
С изумление от самата себе си гласувах за НДСВ.
Защо? Ами защото те имаха някакъв шанс да образуват самостоятелно правителство, ако достатъчно хора решаха да не се държат като наказателен отряд, въоръжен с бюлетина. И защото ясно си спомнях рождения си ден 1997 и какво се мъчехме да съборим тогава. И защото, също като с правителството на Костов, можех да видя, че при цялото лутане и гонене на лични интереси, правителството на НДСВ бе закрепило някакъв курс и се ползваше с известно международно уважение – нещо, което, ако не броим Костовото правителство, нито един друг български кабинет на прехода не е имал.
Получих Тройната коалиция и премиер с потна горна устна и нито един ден стаж. Казах си, от това няма как да стане по-зле.
2009 – Гласувах за Синята коалиция.
Защо? Простичко. Сергей Станишев се бе доказал като безпринципен и обладан от чудовищна лична амбиция, която няма нищо общо с автентичните леви убеждения. Фашизоидни делюзии нямах и не можех да се вчувствам във Волен. Публичната биография на Бойко Борисов ми бе достатъчна да го приема от раз като напълно недопустим политически субект. В гимназията бяхме учили за войнишките императори на загиващата Римска империя – гвардейци, омаяли тълпите, които накрая забиват ножа на суверена си и си нахлупват короната му.
Може би съм повредена и антените ми не хващат популизъм и тестостеронова харизма, де да знам. Но на гласувалите за Бойко в наивен захлас днес имам да кажа само: „Тъпо ли ви е, а?” Защото би трябвало, ако имате някаква памет и някаква самооценка.
2013 – Бойко не го събориха ред монументални скандали: излагацията с Румяна Желева, всекидневните му обидни квалификации към българите, скандалите с подслушванията и с личната му намеса в работата на митниците… Събориха го сметките. Хубаво, какъвто и да е поводът, ашколсун, както казваше дядо ми. Но си го преизбрахме, той хитрешката се нацупи и предаде щафетата. Та се натресохме на Двойната коалиция, която и до днес не можем да изчовъркаме от окопа на делегитимираната власт.
Няма нищо по-нелепо от това да преизбереш карикатурна мутра, по която до преди месец си плюл с пяна на устата. Но доживяхме и това. Аз, прочее, съм невинна тук.
Гласувах за Зелените.
И не просто като жест, и не за да удавя гласа си. Гласувах за тях, защото смятах, че най-сетне новите граждански обединения като тях трябва да получат видимост. Защото ги следях по екологични протести и четях анализите им и платформите им. Впечатлиха ме с това, че полагат усилие да са компетентни, да познават законите, да си служат с факти, да насърчават мислене, а не сляпо привърженичество. Каквито и недостатъци да им намирах – замислих се, коя мейнстрийм политическа партия за последно ме взе достатъчно насериозно, за да ми говори с аргументи, концепции и ценности, а не с компромати? И сама си отговорих, сетете се какво.
Толкоз. Не твърдя, че решенията ми са били единствените правилни, но твърдя, че бяха осмислени. Не съжалявам за нито един от вотовете си досега и не смятам нито един от тях за напразен.
Защото нито веднъж не си позволих:
- Да не гласувам. За мен големият грях на българските граждани през последните 20 години е безучастието, мързеливото и цинично отношение към изборите. Колкото по-цинични ставахме, толкова по-лесно ставаше на всички заинтересовани да правят все по-дръзки изборни нарушения и манипулации. Сами си отгледахме всички неуспешни правителства с безгрижието си и с вкопчването в проклетия байганьовски постулат „Всички са маскари”. Как пък веднъж не се сетихме, че „всички” включва и нас. Омаскарена нация. Не ви харесвам, изтънчени негласуващи. Болно ми е, ама е истина.
- Да гласувам наказателно, срещу, против… за да „го начукам” на някаква политическа фигура, партия или малцинствена група. Винаги гласувах за най-смисления вариант, който виждах. Да, това се случваше в прогресивно по-лош и невдъхновяващ набор от варианти, но винаги се стремях да идентифицирам най-малкото зло и да гласувам за него. Уви, мили съграждани, Левски и Ботев са мъртви отдавна, не можем да гласуваме за тях. Тук се мъчим да правим политика, тя смърди по природа и в нея рядко участват светци. Когато участват, тях ги бесят. Къде преносно, къде буквално, но винаги така става. Събудете се и нагазете в лайната! Защото разполагаме с отходна яма и или трябва да намерим някакъв, макар и оцапан бисер в нея, или да употребим лайната и с тях да си наторим бъдещето.
Надявам се през 2013 да гласувам още веднъж.
На всички мои приятели и съграждани, които с право са ужасени от мисълта ГЕРБ отново да спечели мнозинство, мога да кажа следното: Не ми говорете за ГЕРБ. Те са институционализирана престъпна група. Спечелиха 26 % последния път, при грубо казано 50 % негласували и още 25 % вот за различни партии под чертата. Имаме ресурс да ги прегазим, стига най-сетне прогледнем за алтернативите, които вече са публичното пространство. Алтернативите търсят обединението на хора, които искат немедлен край на това позорно статукво, без да се стига до римейк на екс-правителството.
Да, авансово си казвам, че ще гласувам за Реформаторския блок (той включва Зелените, не съм съвършено непоследователна). Не се подсмихвайте. Защото, любезни съграждани, хич не е смешно. Радан Кънев ви го каза съвсем ясно – няма значение с какви шибани убеждения сте (простете, Кънев не ругаеше, но аз, аз ругая, Бога ми), тук говорим за граждани срещу мафия и точка. Ако все още се колебаете дали това е правилната преценка на реалността, не мога да ви помогна. Господ да ви е на помощ.
И накрая, за опресняване – ОСТАВКА!
Мария Спирова е журналист на свободна практика, работила е за Капитал, БТА, Glamour и др. Специализирала е в САЩ, където е била стажант в централата на National Geographic. Завършила е културология в Софийския университет и криминология в Оксфорд на пълна стипендия. В момента отразява случващото се в България за англоезични медии като Euronews, The Economist и New Statesman.
Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов
