Изповедите на Марина Цветаева (дневници, кореспонденция, бележки), проникновено коментирани от Цветан Тодоров, са издадени от „Изток-Запад”. „Живот в огъня” разкрива малко известни факти от живота на руската поетеса. Прочетете въведението на Цветан Тодоров.

Стиховете на Марина Цветаева (1892-1941), една от най-големите поетеси на XX век, са добре познати, но за личния живот на тази необикновена жена се знае малко. В книгата „Живот в огъня” (ИК „Изток Запад”) видният философ и литературовед Цветан Тодоров разкрива малко известни факти и подробности от изпълнения с повратности и страдания, но и с много любов и поезия живот на Цветаева.

Марина Цветаева започва да пише поезия още в детските си години и постепенно това се превръща в смисъла на живота ѝ. За нея да пишеш означава да живееш – именно в това тя влага цялото си същество. Стихията, с която се отъждествява, е огънят, а силата в която вярва – любовта. Обърната към вътрешния си свят и самобитната си душевност, не успява да изгради връзка с реалния живот. Неслучайно в личните ѝ записки и писма срещаме: „искам да живея с душата си” и „в жилите ми тече не кръв, а душа”. Това противопоставяне на вътрешно–външно, материални грижи–духовно търсене, е ключово за поетесата.

Родена в семейство на интелектуалци, до 1917 г. Цветаева води живот, който ѝ позволява да остане в света на стиховете и любовта, без да се влияе от заобикалящата я реалност.

Революцията в Русия води до глад и разпадане на старите социални връзки. Съпруга на белогвардеец, с две малки деца, Цветаева трябва да се пребори с мизерията в един нов, напълно чужд свят. През тези тежки години умира малката ѝ дъщеря, семейството е принудено да емигрира в Прага, а по-късно се мести в Париж. Постоянната смяна на местоживеене, множеството трудности, бедността, гладът, несигурността са неизменна част от всекидневието на поетесата. В тези тежки условия се ражда и синът ѝ Георгий. Слабохарактерен, мъжът ѝ не може да бъде опора на близките си и с течение на времето Марина Цветаева се отчуждава от него и дъщеря си, които решават да се върнат в Съветска Русия. Поетесата, за която верността към хората, които обича, е на първо място, решава да ги последва заедно със сина си, но в родината я връхлитат арестуването на мъжа ѝ и изпращането на дъщеря ѝ в лагер. След избухването на Втората световна война, останала без дом и средства за препитание, на ръба на силите си, поетесата слага край на живота си. Това, което поразява, е, че въпреки трагедиите и трудностите, тя не престава да пише и да обича, защото „любовта е Бог”.

„Живот в огъня” е книга преди всичко за любовта и силата на човешкия дух. Роденият в България френски литературовед и философ Цветан Тодоров я съставя от изповедни документи (дневници, кореспонденция, бележки), публикувани напоследък. С много любов и вещина той подрежда и коментира тези документи, групирани в няколко големи хронологични раздела. От огромния масив лични тетрадки, любовни и приятелски писма, нахвърляни самопризнания Тодоров е подбрал ярки фрагменти, разкриващи вътрешния мир на тази изключителна жена

„Изповедите на Цветаева, проникновено коментирани от Цветан Тодоров, създават първоначално усещане за несъвместимост между живота и поезията. Ала, осмислени по-задълбочено, те утвърждават по неповторим начин истината за неделимата връзка между тях”, пише редакторът на изданието Стоян Атанасов.

Цветан Тодоров е световноизвестен философ и литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог. Смятан е за един от най-изтъкнатите световни интелектуалци. Автор е на редица трудове, сред които и преведените на български език „Страхът от варварите”, „Новият световен безпорядък”, „Интимните неприятели на демокрацията”, „Завладяването на Америка”, „Гоя в сянката на Просвещението”.

„Живот в огъня”, Марина Цветаева, изд. „Изток-Запад”, 2014 г., превод от френски и руски Валентин Корнилев, редактор Стоян Атанасов, 33 лв.

ВЪВЕДЕНИЕ

Живот в огъня

Марина Цветаева (1892–1941) е един от най-големите писатели на XX век; нейната съдба е сред най-трагичните. Тя е неотделимо свързана със съвременната история на Европа, белязана от две световни войни и от установяването на два тоталитарни режима. Залята в кръв от Първата световна, нейната страна Русия става арена на Октомврийската революция, която я хвърля в хаос и глад, преди да я подложи на изпитанията на гражданската война и на терора. Една от дъщерите на Цветаева умира от глад и изтощение. Нейният съпруг се сражава срещу червените на страната на белите и се озовава в емиграция; тя напуска Русия, за да го по­следва. По-късно, когато семейството се установява в Париж, той изцяло преминава към другата страна, става съветски таен агент и се замесва в убийство; тя отново е принудена да го последва. След завръщането си в Русия цялото семейство е репресирано най-брутално. Довършващият удар ще бъде нанесен от германското нахлуване през 1941 г.: лишена от всякаква възможност да съществува, на Цветаева ѝ остава единствено да сложи край на мъките си.

През целия си живот Цветаева, тази безбожница, не спира да се изповядва. Прави го в писма, които адресира понякога до много близки свои приятели, друг път – до напълно непознати. Продължава монолога си в послания, записвани в нейните чернови тетрадки. Освен това запълва множество бележници с лаконични бележки за това какво чувства и мисли. Тези изповеди са останали неизвестни за другите; жестоката ѝ смърт попречва на Цветаева да ги събере в книга. Живот в огъня е плод на тази страст, тя реализира един от нейните замисли – да напише потресаващ разказ за самата себе си и за своя живот, както и за онова време. Не би било пресилено да видим в настоящата книга най-завършеното ѝ произведение: живот-писане – една био-графия в буквалния смисъл, – то е толкова амбициозно, колкото са нейните стихове и нейната проза и е дори по-вълнуващо от тях.

По какво се познава наистина великият писател? По това, че успява да намери думи за онова, което преди него е оставало неизказано. Той е майстор на словото, разбира се, но не се задоволява с езикови игри. Целта му е много по-амбициозна: точността на думите за него е само средство да достигне истината за нещата. Това е предизвикателството на призванието да си поет и Цветаева успява да го посрещне достойно: да се вслушва в света и да открива изреченията, с които позволява на другите, на настоящите и на бъдещите си читатели, да разпознаят и проумеят собствения си опит. Изглежда е поискала да сложат на гроба ѝ като епитаф: „Стенограф на Битието.“ Великият писател създава, разбира се, хубави стихове, сътворява грабващи картини, разказва омайващи истории; но той има и една по-голяма амбиция: да мисли напрегнато и да казва – по спешност – истината. Тези мисли обаче не приемат формата на някаква доктрина, което му позволява да се обърне към всички, а не само към просветените. Цветаева знае това и го заявява: „Аз не съм философ. Аз съм поетеса, която може и да мисли“, и още: „Вместо възгледи за света, имам усещане за него.“ Тя ни отвежда отвъд литературата, вдъхвайки живот на един модел на съществуване, а и разкрива скритите страни на човешката съдба.

Тя обаче заема особено място дори сред великите писатели. Наистина, рядко се среща автор, който дотолкова да внушава чувството, че е живял и писал в постоянен досег с абсолюта. Една дума сякаш е създадена специално, за да опише душевното състояние, в което тя се намира непрекъснато: пламенност. Тя може да се потопи до най-дълбокото, да се издигне до най-високото; стигайки до края на собствените си преживявания, тя открива универсалния им смисъл и ги прави близки до всички. Благодарение на своя вкус към екстремното може да разкрие пред погледа ни онова, което обикновено усещаме само смътно.

Защо избрахме заглавието Живот в огъня? Защото този образ се среща често под перото на Цветаева, за да определи начина на живот, който ѝ подхожда. Още съвсем млада, тя заявява: „За чий дявол ми е конституцията, когато искам Прометеевия огън.“ Малко по-късно идеята се появява в бележника ѝ – тя мисли за легендарния саламандър, който може да издържа на пламъците, като вижда в неговия образ себе си: „Колко е хубаво да живееш в огъня!“ Няколко месеца след това тя отново се връща към идеята в една поема, като се отъждествява с друго приказно животно, с птицата феникс: „Аз пея единствено в огъня!“ Героите, които загиват в пламъците, Жана д’Арк, Савонарола или Джордано Бруно, я запленяват. Тя казва на един свой кореспондент: „Ще бъда огън“, а на друг: „При мен всичко е пожар!“ Но защо точно огънят? Защото този елемент олицетворява максималния интензитет, душата, нажежена до бяло – онази екстремност, без която Цветаева не може да живее. Цялото ѝ съществуване е стремеж към абсолюта, който тя следва и чрез упоритото си вечно желание все по-навътре да „дълбае в стиха“, за да стигне колкото е възможно по-близо до съвършенството, и чрез взаимоотношенията, които установява със своите близки, защото идеалът ѝ остава същият: лудата любов, пълното доверие, непоколебимата вярност. С това Цветаева ни поднася своя дар: чувството за радост от прекия досег с красотата, толкова ефимерно и в същото време толкова необходимо на всеки; позволява ни да го докоснем и да го отнесем със себе си.

При нея творчеството не може да се отдели от съществуването: „Изобщо не става дума за живот и писане, а за живот-писане и за писане-живот.“ Тази връзка следва да се разбира по няколко начина. Първо, да пишеш, значи да живееш: какво би струвала поезията, ако беше само забавление за ума? За да пише, поетът влага цялото си същество. Малко преди смъртта си Цветаева отбелязва с горчивина: „Викат ме да чета стихове. Без да разбират, че всеки мой ред е любов, че ако цял живот само бях чела стихове, тях изобщо нямаше да ги има. ‘Какви хубави стихове!’ Ох, не стиховете са хубави.“ Поезията не е въпрос на думи, а на житейски опит и именно той трябва да бъде задълбочаван и осмислян, ако искаш поемата да достигне целта си.

Заедно с това, да живееш, значи да пишеш. Първо в най-практическия смисъл: целият живот на Цветаева е организиран около тази силна потребност – да има време да се усамоти със своята тетрадка. Наистина, подобно поведение е присъщо единствено на професионалните писатели; от друга страна, този опит е отворен за всички: за Цветаева писането е средство да открие смисъл в хода на ежедневието. Тя пише на един от своите кореспонденти: „Не обичам живота като такъв, за мен той започва да означава нещо, т.е. да добива смисъл и тежест – само преобразен, т.е. в изкуството.“ Това преобразяване не е привилегия единствено на професионалните писатели, то може да се извърши – без непременно да стане публично достояние – в съзнанието на всеки.

И накрая самият живот може да бъде изграден като творба, да следва същите изисквания, на които се подчинява поетът: и едното, и другото се стремят към максимум красота, богатство, интензивност.

В своето изкуство Цветаева стига толкова далеч, колкото го желае. Но тъй като духът съществува единствено чрез тялото, тя трябва да води и земен живот – а там нейните сполуки са по-редки. Едновременно призната и оспорвана от руските си съвременници, тя рядко успява да получи задоволително възнаграждение за своите стихове и се оказва осъдена, от революцията през 1917 до смъртта си през 1941 г., да живее в изключителна бедност. В същото време предявява към хората, които я обкръжават, толкова високи изисквания, че нейните очаквания така и не се сбъдват. Светът невинаги се оставя да бъде преобразен в хармонична картина и опитите на Цветаева завършват катастрофално. Нейната съдба много напомня друга личност от миналото – Винсент Ван Гог. Както и при художника, геният на поетесата е очебиен. Подобно на него, тя води съществуване, едновременно мизерно и екзалтирано, в настойчиво търсене на абсолюта. Подобно на него, тя решава да свърши със самоубийство.

Ала между тях има две съществени разлики. Първата произтича от техния пол. Като жена Цветаева приема вековечната роля на жената да се грижи за другите. Освен това, за разлика от повечето жени по онова време, които искат да се посветят на художествено творчество, тя избира – със страст, подобно на всичко, което прави – да бъде майка. Човек трудно би си представил как Ван Гог готви всеки ден за няколко души, как топли млякото на детето, как кърпи чорапи и ризи, как поддържа огъня в печката, как разхожда децата из парка и им помага да си научат уроците – и през цялото време създава шедьоври…

Втората разлика идва от историческия контекст, в който живеят двамата творци. През осемдесетте години на деветнадесети век Франция може би не е нито най-гостоприемната страна за един лишен от средства холандски художник, нито пристан на социален мир; но в сравнение с водовъртежите, през които Цветаева е трябвало да мине в живота си, тя ни прилича на някакво идилично място. Ето как съдбата на тази жена се вписва в една от най-големите политически трагедии на нашето време – на индивидите, смазани от комунистическата машина, задействана в Русия и в Европа. Дали въпросната машина е единственият виновник за гибелта на Марина Цветаева? Дали в собственото ѝ разбиране за живота няма нещо, което да предизвестява финалната катастрофа? Живот в огъня ни предлага да изследваме тази загадка.

Шокът от Революцията

Цветаева среща своята съдба едва след Октомврийската революция.

През първите двадесет и пет години от живота си тя все пак има време да свърши много неща. Родена в Москва в културно семейство (нейният баща е историк, основател на Московския музей за изобразителни изкуства, майката – талантлива пианистка),тя загубва майка си на четиринадесетгодишна възраст. Майка, която обожава и която ѝ причинява страдания: Цветаева не се чувства обичана. Тя има изключителен словесен талант: за да се убедим в това, е достатъчно да прочетем първите ѝ писма, когато е петнадесетгодишна. Тя се среща с поети, които я ухажват, пише стихове. На двадесет години издава първата си стихосбирка, която ще бъде забелязана от критиката. По това време руският артистичен живот е много оживен: списания, многобройни литературни течения (Цветаева обаче не се отъждествява с никое от тях), художници, попили уроците на Запада, които поемат по нови пътища, кипящ театър, музика и балет.

След един младежки период на чист „романтизъм“, през който заявява, че обича покойния Наполеон II – Орлето – повече от всяко живо същество и би искала да умре за него, Цветаева възприема поведение, което ще запази до края на живота си: ще търси същата изчерпателност в литературното творчество, както в личните си връзки. Този избор ще я отдели от другите членове на литературните среди: толкова, и дори повече, отколкото на поезията, тя държи на „своите“, т.е. на този, който през 1912 г. става неин съпруг, Сергей (Серьожа) Ефрон, и на тяхната дъщеря Аля, родена същата година.

Външните събития не я вълнуват особено. Избухва Първата световна война, Русия се раздвижва – Цветаева сякаш не го забелязва. Няколко години след като се омъжва, тя се впуска в дълга поредица от твърде специални любовни истории. Обектите на нейните увлечения не влизат в съперничество със Сергей, поне за нея. Това са мъже и жени, които тя познава слабо, идват от артистичните среди, върху които тя проектира идеални образи, общо взето твърде далеч от реалността. Тези увлечения, най-често краткотрайни, раждат онова, което тя самата нарича „умо­зрителни идилии“, като довеждат до поетични цикли, вдъхновени от тях; до физически отношения обаче стига рядко. През тези години Цветаева охотно общува с театралната бохема, участва в поетични вечери, мечтае. През април 1917 г. се ражда втората ѝ дъщеря Ирина; Февруарската революция вече е избухнала, а царят е абдикирал, слагайки по този начин край на хилядолетната монархия. Тогава тя пише на своя приятелка: „Множество всевъзможни планове – чисто вътрешни (стихове, писма, проза) – и пълно безразличие къде и как живея.“ Цветаева може да си позволи това безразличие – между другото и защото произхожда от заможно семейство и не страда от насъщни материални нужди.

Този живот би могъл да продължава дълго – би могъл да бъде нейният живот; Цветаева би станала един от добрите писатели. Октомврийската революция ще ѝ отреди друго.

Подобно на мнозина съвременни руски поети, Цветаева не се противопоставя по принцип на идеята за революция. Тази от 1905 г., удавена в кръв, тогава събужда младежкия ѝ ентусиазъм до такава степен, че тя пише съвсем сериозно на своя възлюбен: „Именно възможността от една близка революция ме възпира от самоубийство.“ В същото писмо намира ницшеански нотки, за да изрази своето прехласване от войната, като момент на максимално напрежение: „Само ако имаше война! Колко трепетен щеше да бъде животът, колко щеше да заблести! Тогава може да се живее, тогава може да се умре!“ Тази юношеска илюзия обаче не трае дълго, реалният свят взема превес. Идеята за революция привлича Цветаева с отприщването на стихиите, отхвърлянето на съществуващия ред, дързостта на антиконформизма. Всъщност това е освобождаване, което всеки трябва да извърши в собственото си съзнание, а и да доведе до форма, обгръщаща примитивната мощ – без обаче да я премахва. За известно време професионалните революционери могат да намерят общ език с поетите – докато разклатят установения ред; тяхната цел обаче не е да поддържат винаги жива тази тревожност. Тъкмо обратното: те се стремят да вземат властта от настоящите управници, за да я направят още по-силна и по-репресивна. От подобна революция Цветаева не очаква нищо добро. Години по-късно тя ще уточни разликата между двата възгледа: „Страстта на всеки поет към бунт. […] Без тази страст към онова, което преминава границата – човек не е поет. […] Тук обаче революционерите допускат грешка: вътрешният бунт на поета не е външен бунт.“

Победата на болшевиките през ноември 1917 г. изобщо не прилича на поетичен бунт, меко казано. Онова, което тя внася конкретно в живота на Цветаева и на милиони други хора в Русия, не е осъществяването на няколко пламенни лозунга (победа на народа, власт на съветите), а преди всичко нищета и разрушение. Частната собственост е поставена под въпрос, имуществата са иззети, приемствеността между поколенията е прекъсната. Изведнъж Цветаева осъмва, подобно на мнозина други, без средства за съществуване. Човекът престава да бъде господар на себе си, трябва да се обърне към държавата, бързо превърнала се в единствен работодател в страната: след като всичко ѝ принадлежи, всички разчитат на нея. Индивидите вече не зависят един от друг, а от държавната власт – посредник без лице, който обаче не може да бъде заобиколен. Поетите трябва да ѝ служат по същия начин като работниците или селяните.

Към това разпадане на социалните връзки, такива, каквито са съществували преди, много скоро се прибавя нова опасност – гладът. Бушува гражданската война между червените и белите, реколтите са унищожени, запасите на селяните са реквизирани и те не смеят повече да сеят. В един доклад на политическата полиция ЧК се казва: „Вече никой не работи, хората се страхуват.“ Жителите на големите градове откриват новото лице на революцията – глада. В своя бележник Цветаева отбелязва разни случки:  „Видели са куче, което носи табела: ‘Долу Троцки и Ленин – иначе ще ме изядат!’“ Патриарх Тихон се обръща към вярващите с писмо, в което казва: „Мършата стана деликатес за изгладнялото население, но и тя се намира трудно.“

Тази ужасяваща ситуация засяга пряко семейството на Цветаева. Тя вижда как двете ѝ дъщери слабеят: всичко, което може да им предложи като храна, е супата от обществената кухня – но тя едва стига за едното, и още: „Това е просто кипната вода с картофени обелки и няколко мазни петна с неясен произход.“ Тя научава за някакъв дом за сираци в околностите на Москва, където би могла да повери момиченцата, за да бъдат гледани и хранени по-добре. Отива там и ги оставя – но малко след това разбира, че и там е същият глад плюс мръсотия, болести и насилие. „За да удължат удоволствието, децата ядат зрънцата леща едно по едно.“ Аля се разболява сериозно, Цветаева я прибира вкъщи, за да се грижи за нея; тя пише след видяното трескав разказ за този живот на мъчително гладуване. Преди да е успяла да вземе от приюта втората си дъщеря, тя умира. Цветаева се чувства смазана още повече от това и защото Ирина винаги е била по-малко обичаното дете. Това събитие слага неизличим отпечатък върху нея; тя вече никога няма да бъде своенравната млада жена, каквато е била преди революцията.

Цветаева има двойствено отношение към болшевишката власт.

От една страна, може само да я заклеймява. Тази власт е отговорна за изчезването на всички форми на живот, които в стария свят са ѝ били скъпи. Довела е до пълна социална и битова дезорганизация, докарала е глада. Освен това е смачкала опозицията и свободата на словото, въвеждайки цензура, много по-страшна от царската; поверила е на ЧК контрола над населението. Не трябва да се забравя и фактът, че през тези години нейният съпруг Сергей се сражава на страната на белите срещу червените. У Цветаева се събужда интерес към политиката и тя дори възнамерява – без много да вярва в идеята – да напише статия, озаглавена „Оправдаване на злото“. Злото, това е болшевизмът; по някакъв парадоксален начин обаче, като реакция на подобно зло, се проявяват някои човешки качества: хората например престават да се вкопчват в материалните блага, започват да ценят духовните ценности! Няколко години по-късно тя заключава: „Натиквайки живота вътре в нас, комунизмът даде изход на душата.“

В същото време обаче Цветаева се издига над конфликта между червените и белите, като не прави разлика между двете воюващи армии. В случая става дума за една надполитическа, а може би просто за човешка гледна точка. Тя смята, че фанатизмът и заслеплението се срещат еднакво от двете страни, насилието и страданието също; наблюдавайки ожесточената битка за властта, тя не се вижда в нито един от лагерите. Цялата тази огромна енергия, изразходвана за толкова нищожни цели, ѝ се струва напразна; тя е готова да оплаче жертвите на едните и на другите, независимо от цвета им. Едно стихотворение от декември 1920 г. изразява това второ нейно отношение към бушуващия конфликт; в него между другото се казва:

От ляво, както от дясно,
окървавени синури само
и всяка рана разрасна:
Мамо!

И аз, опиянена,
чувам и виждам само
безпорядък от плът разчленена:
Мамо!

Всички редом са легнали в миг –
не знаеш кой до кого е.
Вижте: войник.
Наш или техен той е?

Бил е бял, а сега – червен:
като с пурпур кръвта го покрила.
Бил червен – бял сега. Вцепенен.
Смъртта го е обезцветила.

(превод Иван Теофилов)

През 1920 г. нито червените, нито белите искат да чуят подобна песен: те признават само „за“ и „против“ и всяка гледна точка, която събира двете страни, няма право на съществуване.

Творчеството и любовта

Извършващата се революция повлиява не само върху политическата позиция на Цветаева или върху опита ѝ на майка; тя допринася и за промяната в нейния стил. Стихът става все по-къс и наситен, еволюира към един „образец на лаконизъм“, често без глаголи. В същото време изчезва неговата флуидност: любимият пунктуационен знак на Цветаева е тирето, което разкъсва изречението на съставните му елементи, сякаш в отговор на разединения свят, излязъл изпод развалините на Първата световна война (тиретата на Цветаева напомнят тези на Емили Дикинсън, поетеса, която тя изглежда не познава). Редом с реминисценциите от класическата руска поезия, от Пушкин до Блок, в стиховете на Цветаева вече присъстват диалогът с народната поезия, уличните обрати, традиционните приказки.

Най-главните промени засягат това, което Цветаева нарича свое „усещане за света“, и което тогава приема окончателната си форма. Цветаева изобщо не се отказва от своя максимализъм, от необходимостта да „живее в огъня“; както ще напише на една своя позната: „Прекаленото винаги е било мярата за вътрешения ми свят.“ Това търсене на абсолюта все така продължава в две посоки. От една страна, любовта към индивидите, „възможността да обичам по своя мяра, т.е. безмерно“, и едновременно с това усещането, че другите имат нужда от нея. Паралелно върви художественото творчество: стихът е „школа за абсолют“, произведението на изкуството позволява да се постигне точност и наситеност, каквито винаги ще липсват в останалия живот, тъй като е било сътворено по „неумолимия закон на необходимостта“.

Тези два начина за доближаване до абсолюта образуват помежду си сложна йерархия. В даден момент всеки от тях е смятан за водещ. „За да живея – трябва да обичам“, пише тя един ден, а друг ден казва: „Вземете ми писането и за мен повече живот няма.“ Любовта и творчеството си съперничат, макар да не могат един без друг: влюбеният вижда любимото същество с очите на поет, който пък възпява бъдещите или миналите си увлечения. Личният опит на Цветаева е по-скоро горчив: „Творчеството и способността да обичаш са несъвместими. Живееш или там, или тук“, както и: „Любовта мрази поета. Тя не желае да бъде възвеличавана (и така си е величава!), тя се смята за абсолют, за единствения абсолют.“ В крайна сметка тя избира – но дали това е избор? – абсолютното изкуство пред любовните авантюри.

Основното обаче не е в тази несъвместимост, която тя – като всеки човек – се надява да надхитри, а в отказа от разминаването между живота и изкуството, в тяхното обединяване в името на едно общо търсене на абсолюта. Цветаева е превъзмогнала младежкия си порив да прегърне догмите на романтизма, който вижда в изкуството живот, по-истински от самия живот; тя превъзмогва дори дуализма между живота и изкуството и иска те да се подчинят на едни и същи изисквания. Наполеон и Хьолдерлин с еднакво основание намират място в нейния пантеон – на екстремното, на могъществото, на гениалното. Изкуството не може да бъде откъснато от живота, животът трябва да се нагажда към неумолимите закони на изкуството. „Стиховете са битие: да не можеш другояче.“

Възгледът на Цветаева среща симетрични опоненти: тези, които презират изкуството, понеже защитават единствено ценностите на съвременното общество; и онези, които се прекланят пред изкуството, без да ги е грижа за света около тях. Цветаева ги поставя на една плоскост: „Другите впрочем са два вида. Едните – блюстителите на реда: „Стиховете – както искате, само се дръжте прилично“, вторите (естетите): „Правете каквото щете – само пишете хубави стихове.“ И наистина, на творците се дава пълна свобода не от особено уважение към тяхната независимост, а от определена снизходителност: тъй като изкуството няма отношение към останалата част от съществуването, решаваме да не се интересуваме от него – стига поетите да не смущават обществения ред. Така постъпват в повечето случаи еснафите.

Цветаева обаче напада повече противоположното схващане, естетското – може би защото сама е била изкушавана от него. Ала много бързо открива, че това положение не я удовлетворява. „Литературата? – Не! – Какъв „литератор“ съм аз, щом мога всички книги на света – чуждите и моите – да дам за едно малко пламъче от кладата на Жана! Не литература – самоизгаряне.“ Пламъците от кладата в Руан горят по-силно от тези на което и да е стихотворение – ето какво забравя естетът, този „умозрителен сладострастник“. Той е обсебен от изкуството вместо от света, както би трябвало да бъде при поета, който има за задача да казва истината за него. Привидно ласкаейки поезията, той всъщност я позори, твърдейки, че тя е просто въпрос на думи, на форма, на приятна звучност – забравяйки, че поетът пише с цялата си душа. Подобно привилегироване на творбите за сметка на хората принизява, колкото и да е парадоксално, самите творби. Жената, която е решила да обича повече от всичко живите хора, не може да си го позволи.

Това обаче не е най-същественият ефект на шока от Революцията. И наистина, така както не признава дуализма на изкуството и на живота, Цветаева приема и утвърждава един друг дуализъм – на небето и земята, вътрешното и външното, битието и съществуването, безсмъртието и живота – дуализъм много по-стар, защото води началото си не от революцията на романтизма, а от монотеистичните религии, които противопоставят безкрайния Бог на крайния свят. От една страна е всекидневното съществуване (бит), омразно, защото е само за оцеляване: заради себе си и заради другите (когато си жена и майка) трябва ден след ден да ставаш, да търсиш вода за пиене, храна за ядене, дърва за огрев, да разхождаш децата, да ги къпеш, да ги гледаш, когато са болни. Всичко това е „непреобразена вещественост“, скала, която всеки път трябва да буташ наново. Другите наричат това живот; Цветаева обаче не обича живота, не успява в живота. „Не обичам земния живот, никога не съм го обичала…“ „Не умея да живея на този свят.“ „Не мога да живея, т.е. да се влача, не умея да живея в дните, всеки ден.“

Като не може да обитава този свят, тя се скрива в друг: пред външното предпочита вътрешното, пред съществуването – битието, пред земята – небето. „Обичам небето и ангелите: там горе с тях бих се оправила.“ В другия свят тя ще ликува, в Царството на душата ще бъде първа, а дойде ли Страшният съд на словото, ще ѝ отдадат заслуженото. Този друг свят по-конкретно се нарича вътрешен живот или още душа. Цветаева трябва да се задоволи с него: да живее там е нейната „неизлечима болест“. Тя обаче представя това задоволяване като свободен избор: „Аз съм силна, не ми трябва нищо освен душата!“ „А без душата, извън душата – трябва ли ми нещо?“ И още, като принципна невъзможност: „Няма такъв живот, който би изтърпял моето присъствие.“

По-точно именно поради неспособността си да живее щастливо в този живот Цветаева открива необходимостта от една по-висша реалност. „Животът все повече и повече (и все по-дълбоко) ме натиква навътре в мен. […] Не ми харесва да живея и от това определено отблъскване заключавам, че на света трябва да има и нещо друго. (Очевидно – безсмъртието).“

Вселената на Цветаева се отличава не с липсата на разделение между двете нива на съществуването – в крайна сметка на човешкия род е присъщо да прави разлика между идеално и реално. Това, което отличава нейното „усещане за света“, е невъзможността да установи връзки между „съм“ и „съществувам“. Другите около нея си осигуряват множество посредничества. Те се впускат в социални връзки, приятелства, развлечения, задължения, като никое от тях не води право към небето, но могат да помогнат да го доближиш. Цветаева няма нищо: съвсем гола, нещо повече – одрана жива, тя се изправя срещу абсолюта. Тя не умее да свързва ежедневното и сюблимното, не може да прави „от вечността – надробени денонощия“. Тя следва своя дълг на съпруга и майка, но в същото време избира изгнание в душата си и да остави живота да върви, накъдето иска – дори той да води към катастрофа.

Такава е най-голямата промяна, която Революцията внася в съществуването на Цветаева. Страната, в която е живяла до двадесет и пет годишна възраст, е позволявала на поетеса като нея да води маргинално, но достойно съществуване – на творец, който е запазил индивидуалната си свобода и изкарва хляба си, без да се заробва. Обаче в Съветска Русия, в условията на установяващ се тоталитарен режим, има ли тя наистина избор, след като вече е решила да не губи връзка с небосклона? Когато обществото контролира целия живот, какъв път имат пред себе си тези, които не искат да се строят под червеното знаме, освен един още по-категоричен разрив между външния и вътрешния свят?

Опит за изгнание

С идването на съветската власт Цветаева има само един изход – изгнанието. Изгнание в себе си, до каквото ще прибегнат много нейни съграждани; или изгнание в чужбина, решение, до което са стигнали или на което са били принудени толкова много други руснаци. След поражението на Бялата армия нейният съпруг Ефрон бяга в Прага; след като отново установяват контакт, Цветаева решава да замине при него. С помощта на приятели тя получава изходна виза и през май 1922 г. напуска Русия заедно с малката Аля. След няколко месеца, прекарани в Берлин, където отново се събира с Ефрон, те заминават и се установят в Прага. Три години по-късно семейството, нараснало с един син, Георгий, наричан Мур, се пренася в Париж, където Цветаева ще прекара четиринадесет години (по-точно тя живее в предградията на Прага и в околностите на Париж).

Разривът на Цветаева със Съветска Русия настъпва не толкова по чисто политически причини, колкото от семейни съображения и изисквания, свързани с житейската ѝ философия. Тя винаги се е възприемала като индивид, а не като покорен член на някаква група, без значение дали е свързана с класа, пол или професия. В Съветска Русия обаче колективът вече взема връх над индивидуалното: Цветаева разбира, че за нея там няма повече място. Метафизичната страна на комунистическия проект ѝ е напълно чужда:  „Работата не опира до политика, а до „новия човек“ – безчовечен, полумашина, полумаймуна, полуовца.“ Незачитането ѝ на условностите в обществения живот я прави изключително непригодна за новите условия. „Не мога да подпиша приветствен адрес до великия Сталин, защото не аз съм го нарекла велик“; и по принцип, казва тя, „ненавиждам всяка тържествуваща, казионна църква“.

Поетът, така както Цветаева разбира неговото призвание, е съвършено неспособен да живее в тези нови условия. На Пастернак, който в момент на униние или заблуда се опитва да я убеди в красотата на колхозите, тя отвръща: всеки човек има правото – поетът още повече – да се отдръпне настрана, тъй като в Русия животът с народа и за народа – така както го разбира Партията – се е превърнал в задължение. Индивидът няма никакво място в него, докато за нея той е всичко. „Имам право, живеейки веднъж и кратко, да не знам какво е това колхози по същия начин, както и колхозите не знаят какво съм аз. Щом е равенство – да е равенство.“ Цветаева знае, че никога не би могла да се включи в хора и да припява хвалебствия; единственият закон, на който тя подчинява своето творчество, е на истината – тя е решила да бъде стенограф на Битието.

Едновременно с това нейното неподчинение на колектива се отнася и за такава особена група, каквато е руската емиграция. Цветаева не се отъждествява с белите, макар да е част от тях – желае да бъде себе си, нищо повече. Пише на своя позната от Швейцария: „Не се разбирам добре с руската емиграция, живея само със своите тетрадки – и дългове – и ако понякога гласът ми се чува, то е винаги истината, без никакви сметки.“ Така изгнаничеството на Цветаева се превръща в екзистенциално условие: „В чужбина – „рускиня“, в Русия – „чужденка“ .

Това странене не се нрави на най-влиятелните представители на емиграцията, общественици, журналисти, писатели, които биха искали политическите убеждения на личността да определят всичките ѝ постъпки. Цветаева ще бъде непрекъснато предмет на недоразумения и подозрителност. Макар емиграцията да включва различни партии, както десни, така и леви, Цветаева по принцип не се вижда в никоя от тях. Веднъж тя приветства поетическата мощ на Маяковски, който е на посещение в Париж; цялата дясна преса започва да я бойкотира. На другия ден чете пред публика стихове, посветени на избиването на царското семейство: левите издания престават да я публикуват. Тя може да рецитира свои стихове на сбирка, организирана от приятелите на Съветския съюз, така както на друга, свикана от неговите врагове: важното за нея е винаги да бъде честна спрямо себе си. Ето защо предпочита да казва за себе си „нито наша, нито ваша“. Поетът е призван не да издава присъди, а да обича целия свят, за да може да казва истината за него: „Политическата омраза не е за поета.“

Нейната откъснатост от емигрантските среди има пряко отражение върху всекидневния живот на семейството. Трябва да споменем, че самият Ефрон се оказва зле приспособен към практическия живот: записва се в Пражкия университет, след това посещава различни курсове в Париж, но никога не успява да намери сериозна работа; люшкащ се от един полюс на друг, той си остава вечен дилетант. Отгоре на всичко страда от множество заболявания, които не му позволяват продължителни усилия. Той не само не е закрила за Цветаева или неин меценат, или поне полезен посредник между света на творчеството, в който тя пребивава, и деловия свят, където може да се намери прехрана за семейството; той става тежест за жена си. Цветаева не може да не го забележи: ежедневните ѝ грижи се дължат до голяма степен на „липсата на човек до мен, който да се заеме с делата ми“. Защото нейните доходи, трябва да го кажем, не са високи. В Прага тя успява да получи стипендия, давана от чешкото правителство на емигрирали руски творци, и съумява да я запази през първите години от пребиваването си във Франция. Руските емигрантски списания дават своята лепта, но тя е твърде скромна – техните собствени възможности са ограничени. Редките вечери, на които чете свои текстове, също ѝ носят известни допълнителни суми.

Това финансово равновесие е толкова крехко, че щом спира чешката стипендия, Цветаева изпада в зависимост от щедростта на неколцина близки приятели. Обединени в малки групи, те започват да ѝ изплащат скромна месечна помощ. Понякога обаче забравят, отсъстват или самите изпитват затруднения, и материалното положение на семейството много бързо става драматично: всички налични пари отиват за наема и домакинските разходи, за да се нахранят, трябва да обикалят пазарите, опитвайки се да съберат онова, което търговците са оставили в края на деня; Аля, вече пораснала, плете шапчици и шалове, помагайки на семейството да оцелее. Темата за мизерията постоянно присъства в кореспонденцията на Цветаева през целия този период, тя трябва да проси, да трогва, да умолява. „Нямаме пари за нищо, ядем каквото ни дадат на кредит в бакалията, няма как да пътуваме до града, ходят или Сергей Яковлевич, или Аля, утре няма да отиде никой, парите за пощенската марка са последните.“ Как би могла да има високо мнение за цялата тази страна на живота, от която е лишена?

Намереното решение, сега го знаем, се състои в това да не чака отплата на този свят, което ѝ позволява смело да понася лишенията. Вътрешният ѝ живот си подхранва от други източници, които бихме могли да изброим така: любовни увлечения, поетично творчество, семеен живот.

Умозрителни идилии

Страстта обгръща Цветаева като вълна. „Разпознавам любовта по безизходната тъга, по онова „ах!“, от което дъхът секва.“ Малко е да се каже, че изпитва нужда от нея: „Да обичаш – слаба дума: да живееш“. Тя обаче си дава сметка, че нейните увлечения, макар и необходими, не са истинска любов. „Защото това е Любов, а другото – Романтизъм!“, пише тя, съпоставяйки чувствата си към Сергей с тези, които изпитва към случайно срещнат поет. Любовните ѝ увлечения са авантюри, протичащи по добре разработен протокол, чиито изисквания знае наизуст. Те започват с избора на обекта: мъж, обикновено по-млад от нея, по възможност болен, за предпочитане евреин, жертва на гонения (в чувствата на Цветаева винаги има по нещо като майчинска закрила). Втора характерна черта: този млад човек пише стихове или обича поезията и значи харесва или би могъл да хареса нейните стихове. Тази постановка е достатъчна: Цветаева не се опитва да научи повече за него и дори умишлено избягва да задълбочава познанството. Обикновено е достатъчна само кратка среща, или за предпочитане – писмо от почитател. Като не знае нищо за реалния човек, тя може да му припише всевъзможни качества. Нейното въображение създава едно прекрасно същество и тя започва да го обсипва със стихове, вдъхновени от любовта, която му е посветила.

Недоразумението лъсва незабавно и не закъснява да смути идилията. Нещастният избраник изобщо не изпитва приписваните му чувства, той е поласкан, но в същото време е изненадан, че е предизвикал подобна словесна стихия; опитът му да запази дистанция става причина за втора вълна от послания, този път изпълнени с упреци, че е останал толкова прозаичен и не споделя божествената страст, предложена му от Цветаева. После много бързо идва третият етап: илюзиите на Цветаева отлитат, тя вече изобщо не се интересува от човека, породил силните ѝ чувства, и накрая изтъква пред него своето смазващо превъзходство. Както сама обобщава: все „същият възторг – жалост – желание да отрупаш с подаръци (с любов!) – същото – след известно време: недоумение – охладняване – презрение“.

Току-що пристигнала в Берлин, дори преди Сергей да е напуснал Прага, за да се съберат, Цветаева изживява силно увлечение по руския издател Вишняк. Толкова слабо е забелязала реалния човек, че тази „умозрителна авантюра“ ще има комичен епилог: четири години след „скъсването“ (на връзка, която никога не е започвала!) го среща на един прием в Париж, без изобщо да го познае. Представят ги и тя възкликва за оправдание: „Но вие сте си обръснали мустаците! И сте без очила!“ Вишняк също се възмущава (напразно): никога не е носил мустаци, нито очила…

Година по-късно младият критик Александър Бахрах ѝ изпраща статия, посветена на нейните стихове: започва ново увлечение. Цветаева му пише първо за поезията, после за любовта; тя никога не го е виждала. И продължава цяло лято да поддържа този епистоларен роман, в който смаяният Бахрах играе само пасивна роля. После изведнъж си намира нова любов и бурята утихва: тя съобщава на Бахрах, че не го обича повече. Срещайки го след години, ще се отнесе с него като с невзрачно хлапе. Следващите ѝ увлечения по младите поети Николай Гронски и Анатолий Щейгер протичат по подобен начин; други авантюри, по-кратки, не са оставили толкова писмени следи. Щейгер прекрасно анализира този процес, отговаряйки на укорите в писмата, които получава към края на връзката им: „Вие сте толкова силна и богата, че пресъздавате за себе си по своему хората, които срещате, а когато истинската им същност все пак излиза наяве, сте поразена от нищожеството на тези, върху които доскоро е падал отблясъкът на Вашата светлина – защото той не пада повече върху тях.“

Същността на другия не играе никаква роля в увлеченията на Цветаева. Разсъждавайки върху любовната връзка, тя пише през 1933 г.: „Ти, това съм аз + възможността да обичам себе си. Ти, единствената възможност да обичам себе си. Екстериоризация на душата.“ Другият е само посредник между две страни на нейния Аз, инструмент на любовта към самата себе си. Цветаева няма нужда от другите; трябва ѝ човек, който да ѝ даде усещането, че му е необходима. Така тя ще намери потвърждение за собственото си съществуване. Тя не се стреми толкова да бъде обичана, колкото да има накъде да насочи собственото си желание да обича, което при нея задейства творческия процес. Много ясно го споделя пред една приятелка: „О, все ми е едно: мъж, жена, дете, старец – само да обичам! Аз да обичам. По-рано живеех само с това. Слушам музика или чета (пиша) стихове, или просто – гледам красив облак – и веднага изникват лицето, гласа, името, към които да отправя своята тъга.“ Да бъде влюбена за Цветаева е равносилно на наркотик, който ѝ позволява да достигне веднага до екстаза, да се потопи в абсолюта – самоличност­та на този, който предизвиква това състояние, не е от особено значение. Тя има нужда от ухо, не от цял човек.

Изключенията от тази схема за любовни разочарования са по-скоро привидни, отколкото реални. Едно от тях е връзката, която Цветаева изживява през 1923 г. с най-добрия приятел на мъжа си, Константин Родзевич; изключението в случая е, че не става дума само за умозрително увлечение. Този път Цветаева изпитва земна страст, която я кара няколко седмици да обмисля дали да не напусне мъжа си. „Вие извършихте с мен чудо, за първи път усетих единството между небето и земята“, му пише тя. Няма да се реши обаче от страх да не нарани Сергей, както и поради факта, че отново е сбъркала човека: за Родзевич това съвсем не е голямата любов в живота, връзката с Цветаева е една от многото в историята на този самодоволен и наивен млад мъж (той разбира едва към края на живота си, че заради мимолетния флирт през 1923 г. неговото име ще остане в историята…).

Друго привидно изключение от схемата е връзката, която Цветаева поддържа с двама съвременни поети, които цени като хора от своя ранг: Рилке и Пастернак. Преди да замине, тя се среща за кратко с Пастернак в Москва; в емиграция между тях се установява страстна и възторжена кореспонденция – всеки смята другия за велик поет. Пастернак свързва Цветаева с Рилке и през 1926 г., последната от живота на австрийския поет, те започват да си пишат. Тя му праща великолепни пламенни писма и възхищението ѝ към автора бързо прераства в любов към мъжа. Рилке от своя страна желае да запази дистанция, не само защото винаги се е опасявал от влюбено присъствие, но и поради тежка (и фатална) болест, левкемия, от която страда. Цветаева не забелязва нищо, от висотата на своите чувства тя игнорира дискретните предупреждения на Рилке и накрая остава разочарована. Връзката с Пастернак, родена от възхищение и влюбване, ще бъде прекъсната през 1935 г., когато поетът пристига в Париж, за да присъства на Конгреса в защита на културата, скалъпен от пропагандните служби на Коминтерна: вместо полубог, Цветаева открива един изплашен човек, който се опитва да възприеме указите на съветската власт; и – нещо още по-разочароващо – мисли главно за това как да намери в парижките магазини подаръци за съпругата си…

С течение на годините Цветаева губи надежда да изживее нови увлечения: „Обичам все по-малко“, пише тя. Не се старае да изглежда красива, не се гримира, не иска да си боядисва косата, която започва да се прошарва. Когато идва време за равносметка, тя е горчива: любовта ѝ е донесла единствено страдания. „Това е моят път – още от детството. Да обичаш: да те боли.“ „Любовта за мен е голямо нещастие.“ (с. 262) Причината е може би в това, че в любовта Цветаева предпочита провала пред сполуката, че е белязана от онова, което нарича „страст към нещастната, несподелената, невъзможната любов“, че избира най-силното желание за сметка на неговото осъществяване – предпочита пълнотата на страданието пред празнотата на щастието.

Силата на поета

Поетичното творчество винаги носи на Цветаева чувство на радост, моменти на дълбоко удовлетворение. И въпреки всички пречки, които среща през годините на емиграция, тя ще създаде забележителен масив от текстове: нови стихотворения, нови театрални пиеси и най-вече произведения от изцяло различен жанр (не само за нейния собствен път): мемоарна проза, повести за едно преобразено минало. Изглежда провалите в любовта са необходими за творческия ѝ успех. „В любовта съм можела само едно: лудо да страдам – и да пея“, констатира тя. На Рилке пише следното: „Кой може да говори за своите страдания, без да бъде въодушевен, т.е. щастлив?“ И наистина, поезията не само изкупва мъките, но и сякаш ги изисква, защото единствено те предизвикват онова нажежено състояние, необходимо за творчеството.

Цветаева пише; но за да съществува като писател, има нужда да бъде публикувана и четена. Страната, където се е родила и където говорят нейния майчин език обаче не иска и да чува повече за нея: като всички емигранти, тя е станала никой; и дори в по-голяма степен от мнозина други поради афишираната си симпатия към царското семейство (възнамерява да му посвети дълга поема). Съветските писатели, ценени от властта – впрочем и от нея също – се отнасят към Цветаева с презрение: за Маяковски тя е прекалено женствена, за Горки творчеството ѝ се доближава до истерията и до порнографията. Отгоре на всичко нейният „модернистки“ стил не се вписва в онова, което е на път да се превърне в официална линия за съветското изкуство. Така че публикации в Русия са просто невъзможни.

Пред емигрантите се открива и втори път – да се интегрират в културите на страните, които са ги приели. Тук можем да наблюдаваме голямо разнообразие от съдби в зависимост от инструмента, с който си служи творецът. На художниците, музикантите или танцьорите не се налага да сменят изразните средства; съвсем друго е при поетите и писателите, които трябва да научат нов език. Това явно обяснява относителната леснота, с която творци като Рахманинов, Стравински и Прокофиев, като Кандински, Шагал, Гончарова, Ларионов и Соня Делоне, или Нижински и Баланчин, се интегрират в различните европейски култури. Повечето писатели, които към момента на емиграцията са вече доста напреднали в творчеството си, остават затворени в родния език и поради това пренебрегвани от читателската публиката на приелата ги страна. Ако името на Иван Бунин е познато във Франция, това се дължи на Нобеловата награда, която получава през 1933 г.; но кой там е чувал да се говори за Алексей Ремизов или за Владислав Ходасевич?

Единствено есеисти като Бердяев и Шестов успяват да си намерят място в интелектуалния живот на страната, където живеят.

Случаят с Цветаева е малко по-особен: тя владее немски и френски още от ранно детство и може да пише на двата езика. Когато Рилке ѝ изпраща писмо, тя не среща никакви трудности да отговори на родния му език – и то на един стил, не по-малко изряден от неговия. С идването ѝ във Франция през 1925 г. нейният френски се опреснява и малко след това тя се чувства в състояние да пише на този език или да превежда собствените си творби – и прозаичните, и поетичните; в нейните бележници се срещат все повече записи на френски. Тя превежда на френски поемата си Юнак (илюстрирана от Наталия Гончарова), както и своята леко редактирана кореспонденция с Вишняк (Девет писма с десето задържано и единадесето получено), написва на френски спомени като Баща ми и неговият музей или Чудото с конете, както и есето, посветено на Натали Барней, Писмо до една амазонка.

Цветаева многократно се опитва да публикува тези текстове във Франция. Тя ги праща до списания като Комерс, Нувел ревю франсез или Мезюр, обаче среща само мълчание и безразличие. Пише до различни фактори от парижката литературна сцена, като писателите Ана дьо Ноай (превела е един неин роман на руски през 1916 г.), Андре Жид, поета Шарл Вилдрак, преводача Жан Шюзвил, критика Шарл дю Бос или философа Брис Парен. Контактите, които създава, продължават повече или по-малко време, но приключват винаги по един и същи начин – безрезултатно. Никой не се интересува от нейните творби, никой не забелязва приноса ѝ към литературното творчество.

Това безразличие или отхвърляне може да се обясни с няколко причини. Едната е чувството за самодоволство, което цари в парижкия литературен живот, много по-силно между двете войни, отколкото след тях: Париж се има за център на световната култура и не смята за необходимо да се интересува от евентуалния принос на творци от други страни (опитите на Рилке да пише на френски също не предизвикват голям ентусиазъм). Към това се прибавя обичайното високомерие спрямо женското творчество, особено когато жената, както в случая с Цветаева, не е нито от благородно потекло, нито богата, нито голяма красавица. После идва особената подозрителност към руските емигрантски писатели от страна на френската интелигенция, настроена по-скоро просъветски (такъв например е случаят с Брис Парен, един от директорите на Нувел ревю франсез). Накрая трябва да признаем, че литературната естетика на Цветаева не съответства на тази, която е на мода във Франция: тя не наподобява нито епигоните на Маларме, нито шумните сюрреалисти. Цветаева си дава ясна сметка за това; ето как описва реакцията си: „Прекалено ново, необичайно, извън всякаква традиция, дори не е и сюрреализъм“, към което добавя коментар: „опазил ме Господ!“ Творческият ѝ подход е наистина различен: „За поета не е важно да открие най-далечното място. А най-истинското.“ Трудността на възприемането е разбираема – и все пак цялата френска литературна общественост не забелязва сред себе си един гениален автор.

След като Русия и Франция са затворени за нея, на Цветаева ѝ остава само една тясна вратичка: емигрантските публикации на руски. Обаче за нейните съотечественици, които едва преживяват, има по-важни неща от поезията. Освен това творчеството на Цветаева крие двойна трудност: неприемливо в Русия по политически причини, то рискува да отблъсне емигрантските читатели с дързостите на формата; те се пазят от всякаква революция, дори в поезията. Там стиховете ѝ не могат да бъдат публикувани; в чужбина са приети, обаче никой не се нуждае от тях. „И тъй, тук съм без читатели, в Русия – без книги.“ По някакъв начин това противопоставяне се повтаря в средите на емигрантската преса, където левите издания – например на „социалреволюционерите“ – биха приели модерния слог на нейните поеми, но са отблъснати от „царската“ тема; дясната преса я отхвърля точно по обратните причини.

Трудностите за Цветаева да бъде приета и призната не са случайни: те са характерни за творец, който слуша единствено гласа на собствената си съвест или на своя „демон“, без изобщо да се съобразява с интересите на читателите и с натиска на литературната среда – и който отказва всякакъв компромис. Абсолюта, който търси в цялото си творчество, тя прилага и във връзката си с читателите: те трябва да я следват, а не обратното. Рискован облог, винаги и навсякъде. Тя не може да осъжда обстоятелствата: „Париж не е виновен, емиграцията не е виновна – същото беше и в Москва и по време на Революцията. Никой няма нужда от мен: моят огън не е нужен на никого, защото на него не може да се вари каша.“ Цветаева знае как да живее в огъня, не как да участва в литературния живот.

Абсолютни същества

Любовните ѝ връзки се провалят; работата ѝ не позволява да бъде чута. Остава трети път, който в нейните очи стои над първите два. И наистина, Цветаева не споделя идеята на романтизма, че художественото творчество е венец на човешката дейност и че поетът се е превърнал в модерен заместител на пророка, а неговите творби успешно заменят религията. „Поетът не е най-голямото [нещо]. (…) Сферата на поета е душата. Цялата душа. Над душата стои духът, който няма нужда от поети; ако той се нуждае от нещо, то е от пророци.“ Поезията заема средно положение, като в чистилището – между ада на земния живот и рая на чистия дух. За разлика от кредото на романтизма, Цветаева предпочита на първо място хората. „Най-много от всичко на света обичам човека, живия човек, човешката душа – повече от природата, изкуството, повече от всичко.“ Мисълта, че може да прекара остатъка от живота си, като дращи по хартията, като търси рими и се среща само с героите, родени в съзнанието ѝ, е непоносима за нея. „Не живея, за да пиша стихове – пиша стихове, за да живея.“ Обаче хората, които тя предпочита, не са случайни: нито социалните ѝ връзки, въпреки че без тях не може, нито обектите на нейните влюбвания могат да претендират за тази роля.

Хората, които са ѝ най-скъпи, заемат място, отредено от природата да бъде специално, и които в крайна сметка не зависят от случайния избор: нейните деца и техният баща – Сергей, чието място в нейния свят се намира по-близо до детето, отколкото до любовника. В нейните очи той не е просто човек измежду другите, очарователен, с недостатъци; той е избран – веднъж завинаги, и заема място, за което никой друг не би могъл да претендира. Връзката с него не е просто женитба, тя е въпрос на чудо и на нещо свято. В разгара на увлечението си по Соня Парнок през 1915 г. тя пише до сестрата на мъжа си: „Обичам Серьожа за цял живот, той е плът от плътта ми, никога, никога няма да го напусна.“ На него пише през 1921, десет години след първата им среща и четири години след тяхната раздяла заради Революцията: „Серьоженка, дали ще умра утре, или ще доживея до седемдесет, все едно – знам, както знаех тогава, в първата минута: Навеки. – Никой друг.“ Срещите ѝ с други мъже протичат на съвсем различно ниво; за нея той вече означава не любов, а неотменими задължения. Същото важи и за Аля, любимата ѝ дъщеря; Цветаева не се задоволява с това да я обича, тя вярва в нея. В привързаност­та ѝ към тези хора съзираме абсолюта, който налага законите си върху всички нейни пориви.

Междувременно животът на събралите се съпрузи става труден и то не само защото Сергей е неспособен да прави нещо за семейството. За жена като Цветаева, която презира всекидневния живот, това безспорно е тегоба, макар и второстепенна. Той не е от голяма полза за домакинството, но тя не роптае, тъкмо обратното. „Мъжът не трябва да върши женска работа, прекалено грозно е (за жената).“ Много по-важна е вътрешната промяна у Сергей. Попадайки в емиграция, чувствителният и крехък младеж отпреди Революцията, доброволецът срещу болшевиките, преживява криза на идентичност. Той не успява да се интегрира в социалния живот; непрекъснато боледува и е все така негоден за битовите проблеми; заедно с това не може да се задоволи да бъде съпруг на известна поетеса, която обаче непрекъснато хлътва по някой начинаещ поет. Ефрон има нужда да си изгради идентичност и за целта си измисля ново отношение към Съветска Русия. Отначало се разграничава от най-антисъветски настроените емигранти, като се интересува от „третия път“ – проруски, но не и просъветски. После се присъединява към евразийското течение, кръг от мислители и писатели, които изтъкват неевропейската съставка на руската идентичност. Накрая се плъзга все по-близо и по-близо до съветската позиция, като в резултат отново получава паспорт от старата си родина: белият е станал червен. Вече мисли единствено за завръщането си в Русия; докато чака да му го разрешат, ръководи в Париж една съветска кантора – Съюза за репатриране.

За Цветаева, която живее над политическото разделение между червени и бели, промяната в убежденията на съпруга ѝ не е най-тревожното: за нея искреността и верността са по-важни от съдържанието на политическите идеали; а в честността на Сергей не се съмнява. Това, което я разстройва дълбоко, е мястото на политическите ангажименти в живота му – смята ги за несъществени. Цветаева среща все по-големи трудности да общува с човек, за когото смисълът на живота е само в онази материална реалност, от която тя по правило се стреми да се откъсне. Това е несъвместимост на философиите. „Основната разлика – неговата социалност и общителност– и моята (вълча) уединеност. Той не може да живее без вестник, а аз не мога да живея в къща и в свят, където главното действащо лице е вестникът. Аз съм напълно извън събитията, той е изцяло потопен в тях.“

Макар Цветаева да продължава да цени някои черти на Ефрон – неговата безкористност и почтеност, – вече не се разбира с него за нищо: нито за външния свят и за политическите режими, нито за образованието на децата, нито по всекидневните въпроси. Дава си сметка, че се е обвързала много рано, много бързо – едва на осемнадесет; и след като е решила, че това обвързване е не­обратимо, трябва да приеме този живот в постоянни кавги, където всеки причинява страдание на другия. Тя остава със Сергей от съжаление – какво би станало с него, ако я няма?, – той остава с нея вероятно по същата причина. Свързват ги и дългият им брак, и спомените за споделената мизерия; това обаче не е достатъчно, за да осмисли съвместния им живот. Цветаева изказва понякога съжаление, че не го е напуснала – но не може да се реши на това.

Нейната дъщеря Аля, която тя ражда на двадесет години, веднага става част от абсолюта: Аля е „половината от моя живот“, „чудо“. През първите години на нейното детство Цветаева пълни с увлечение цели тетрадки с думичките на Аля и с наблюдения върху нея. През страшните години след Революцията двете живеят в странна симбиоза, Цветаева води Аля навсякъде със себе си, малкото момиченце на седем-осем годинки говори като нея и пише стихове, които трудно се отличават от тези на майка ѝ. После идва емиграцията, двете са все така заедно, а през 1925 г. се ражда Мур. На следващия ден Цветаева пише: „Ако сега трябваше да умра (…), най-много щеше да ми е мъчно за децата, значи – като човек – съм преди всичко – майка.“

Времето обаче минава, децата се променят. Аля расте, Цветаева често я кара да помага в къщната работа, защото няма пари за прислужница, Сергей все така отсъства или чете вестник. Затова Аля почти няма да ходи на училище и ще помага на майка си в домакинството и в гледането на своето братче. Когато навършва двадесет години, положението става нетърпимо. Обвинява майка си, че я е осъдила вечно да мие съдовете и да чисти къщата; кавгите стават ежедневни и тя прави опит за самоубийство. Освен това споделя носталгията на баща си по Съветския съюз и се отнася с високомерие към политическата неангажираност на майка си. Разривът ще бъде жесток и окончателен: Аля напуска дома и малко след това се връща сама в Съветския съюз.

Цветаева остава в Париж с Мур (и Сергей). Любовта, която чувства към сина си, няма нищо общо с това, което изпитва в любовните увлечения, където другият ѝ служи само като посредник да се доближи до себе си или да намери поетическо вдъхновение. За Мур тя казва: „Ще го обичам – какъвто и да стане: не заради красотата, не заради дарбата, не заради приликата – затова, че го има.“ Майката, казва тя още, прави нещо повече от това да обича детето си, „тя – това е то“. Когато пораства, Мур обаче също прави своя избор: той предпочита както сестра си новия съветски свят, толкова по-желан, колкото е далечен (не може да бъде по-лошо, мисли си той, от мизерния живот в парижките предградия); подобно на баща си, и той е луд по вестниците. И в същото време, като толкова други момченца, обича игрите и колите, рекламите и рубриките за произшествия. Всичко това дразни Цветаева. „Той има две страсти: ученето и развлеченията: моите две анти-страсти.“ „Цял живот вестниците са ме отблъсквали, а Мур се тъпче с тях.“ Цветаева е все така силно привързана към него, но знае, че животът в тези условия няма да продължи дълго и Мур ще си тръгне на свой ред. Тя не усеща в себе си и желание да стане баба. Тя казва: „Когато Мур порасне (Аля вече порасна) – за тях нуждата от мен ще отпадне. След десет години ще бъда съвсем сама, на прага на старостта. И с пропилян – от началото до края – живот.“ Цветаева пише това през 1931 г.

Междувременно животът на семейството, който би трябвало да бъде пристан на разбирателство и място на сигурност, се превръща в малък ад. Цветаева обаче не се отказва от разбиранията си: като човек тя е преди всичко майка и майчинството си остава най-важното за нея. „Единственото, което надживява любовта, е Детето.“ Ала човек трябва да се примири, че любовта на децата намалява с времето, че няма взаимност, че не даваш, за да получиш. „Трябва да даваш всичко на децата без всякаква надежда – дори да отвръщат глава. Защото – така трябва. Защото иначе е невъзможно – за теб.“ Тя обича да споменава стара френска балада, разказваща как любимата на един младеж му поискала като доказателство за неговата любов сърцето на майка му. Той ѝ го изтръгнал, но докато тичал към изгората, се спънал и го изтървал.

Тогава рече му сърцето:
боли ли те, детенце клето?

Ето какво се получава от опита на Цветаева да живее в изгнание: любовта на мъжете е станала невъзможна, публикациите са ограничени до минимум, семейният живот едва крета. Когато Цветаева отпътува от Франция след четиринадесет години, прекарани в Париж, тя пише стихотворение, припомнящо съдбата на Мария Стюарт, друга прочута изгнаница, която напуска Франция, за да я сполети жестока смърт в родината (в съзнанието ѝ се върти стихотворение, приписвано на Мария Стюарт: „Колко спомени приятни / за красотите френски необятни…“).

МИЛА ФРАНЦИЯ

От Франция – няма
по-нежна! – с тъга
две перли за спомен
отнасям сега.

На моите мигли
стаени трептят.
Отплавам – същинска
Мария Стюарт.

5 юни 1939 г. (II, 363)

(Превод Надя Попова)

Финалната трагедия

Животът в емиграция не е лесен и все пак осигурява известна стабилност; наистина тя е крехка, но все пак я има. Той ще бъде прекъснат от едно насилствено действие, което Цветаева изобщо не е очаквала: политическо убийство, в което е замесен съпругът ѝ Сергей Ефрон. С това събитие ще започне финалната трагедия в нейния живот, разиграла се в три действия.

1. Престъплението. Цветаева знае за новата привързаност на Ефрон към Съветския съюз. Ала не знае докъде е стигнала тази негова преданост. През 1931 г. Ефрон е поискал нов паспорт в съветското посолство. Той го получава, но без разрешение да се завърне в страната на мечтите си; бившият белогвардейски офицер ще трябва първо да докаже верността си на място, встъпвайки в редовете на съветската политическа полиция, обозначена през тези години със съкращението НКВД. Ефрон приема с ентусиазъм, като смята, че подобен ангажимент ще му помогне да изкупи грешката, че е отхвърлил революцията и се е сражавал против нея. В началото дори не получава възнаграждение (мизерията на семейството продължава); от 1934 г. вече му плащат (семейството може да замине на почивка през лятото). Бързо се издига до ръководител на група; работата му се състои да вербува други агенти и да изпълнява заповеди. С първата си задача се справя добре: създава мрежа от няколко десетки верни сътрудници, главно бивши бойци от Бялата армия, разочаровани като него от емигрантския живот и мечтаещи за един нов свят. Сред тях е и Родзевич, бившият любовник на Цветаева. Те имат за задача да следят „враговете на СССР“, главно други бели емигранти, или неотдавна пристигналите троцкисти. По време на войната в Испания организират заминаването, официално забранено във Франция, на доброволци за интернационалните бригади. Съюзът за репатриране, с който се занимава Ефрон, им служи за легална фасада.

През 1937 г. обаче се появява един доста специален „враг“. Става дума за разочарования бивш агент на НКВД Игнатий Рейс, който е имал непредпазливостта да го заяви публично. Той трябва да бъде наказан; групата на Ефрон е натоварена с подготовката. Рейс ще бъде открит и подмамен от тях в капан в Женева; там двама убийци, пристигнали от Москва, го надупчват с куршуми. Помагачите обаче са оставили следи и швейцарската полиция ги анализира – всички водят към мрежата на Ефрон. Последният е предупреден и ще бъде веднага изтеглен от господарите си: такси го откарва до Хавър, където се качва на съветски кораб, готов да отплава.

Животът на Цветаева изведнъж се преобръща. Малко е да се каже, че не споделя приоритетите на съпруга си; през 1925 г. тя казва за основателя на ЧК, организацията, предшественик на НКВД: „Знам, че Джержински е касапин. […] Джержински е въплъщение на моята омраза.“ Въпреки всичко, това не е достатъчна причина да изостави мъжа си в труден момент: за нея хората винаги са значели много повече от политическите идеали. Важно е да разбере дали Ефрон е честен и безкористен човек. Тя смята, че е именно такъв, и вероятно има право: той е идеалист, а не мръсник. Освен това е издирван както от френската полиция, която иска да го разпита, така и от руските емигранти, бесни от неговото предателство. Цветаева не се колебае нито за миг и проявява безрезервна вярност към мъжа си, като дава фалшиви показания в негова защита.

Останала сама в Париж с дванадесетгодишния си син, тя се оказва в безнадеждна ситуация. Дребните ѝ доходи секват напълно: френските издания остават все така затворени за нея, а руските списания и вестници вече са ѝ забранени. Руската емигрантска преса клейми действията на Ефрон и на неговата група; тъй като не се присъединява към този хор, Цветаева бива отлъчена на свой ред. Само най-верните ѝ приятели продължават да я навестяват, останалите емигранти предпочитат да странят от нея. В този момент съветското посолство ѝ прави предложение: тя трябва да поиска съветски паспорт и да прекрати всякакво сътрудничество с емигрантската преса. В замяна на това ще ѝ бъде осигурена малка парична помощ и ще получава пристигналите чрез дипломатическата поща писма от нейните близки, завърнали се в СССР; те трябва да се унищожават веднага след прочитането (официалната версия, която трябва да поддържа, е, че Ефрон е заминал да се сражава в Испания).

Цветаева наистина няма избор, но продължава да се колебае: много по-трезва политически от съпруга си, пристрастен по политиката, тя знае, че за нея в СССР няма живот. Какво обаче я чака, ако остане във Франция, дали ще бъде различно? Това, което в крайна сметка ще наклони везните, е ценностната йерархия, избрана от нея, където най-важното е привързаността към семейството. Аля е заминала, Сергей също. Остава единствено Мур, момчето обаче има само едно желание – да замине при баща си и сестра си, най-сетне да види със собствените си очи чудесната страна, за която толкова е чувал. Най-вярната приятелка на Цветаева, чешката литераторка Ана Тескова, ще коментира по-късно заминаването ѝ така: „Ако не беше Мур, тя нямаше да замине за Русия.“ Самата Цветаева обяснява решението си в писмо, адресирано до народния комисар по вътрешните работи: „Причината за моето завръщане в родината е страстният стремеж към нея на цялото ми семейство: на съпруга ми Сергей Ефрон, на дъщеря ми Ариадна Ефрон и на сина ми Георгий, който е роден в чужбина, но от ранно детство мечтае за Съветския съюз.“

Връщането в Русия обаче няма да стане веднага. Съветските власти я държат в неведение относно своите намерения. Цветаева спира Мур от училище и стои с него по цял ден. Тя се посвещава на архива си: преписва онова, което изглежда важно, и изоставя останалото. През лятото на 1938 г. посолството ѝ нарежда да напусне жилището и да се настани в хотел. През септември се провежда Мюнхенската конференция, която решава съдбата на скъпата ѝ Чехословакия; през март 1939 г. германските войски окупират Прага. Цветаева реагира на тези събития в двата си последни поетични цикъла; тревожната международна ситуация усилва нейната потиснатост. В едно от стихотворенията се казва:

О, черен връх висок,
засенчил храм и храст!
На Бог; на Бог – на Бог
билета връщам аз.
Отказвам се – да бия
крак с бесния безброй.
Отказвам се – да вия
в стъгдите с вълчи вой.
Отказвам – по вълните
с акули-равнини
покрай плещи превити
да плувам дълги дни.
За мъката на показ,
отнела звук и цвят, –
аз отговарям с отказ
на теб, безумен свят!

15 март–11 май 1939 г.

(Превод Надя Попова)

През юни 1939 г. тя получава чаканото нареждане: трябва да напусне незабавно Франция, без да каже нищо на никого, с кораб за Ленинград. През 1917 г, когато войната я разделя със Сергей и не знае дали пак ще го види някога, тя дава следната клетва: „Ако Бог стори това чудо – да ви остави жив, ще ходя след вас като куче.“ През 1922 г. тя напуска Русия заради него. През 1939 г. се завръща в СССР, следвайки го „като куче“.

2. Завръщането. Няколко дни след пристигането си в Москва Цветаева научава, че сестра ѝ, на чиято помощ разчита, не е там: пратена е в лагер на ГУЛАГ, но Аля не ѝ е казала. Съпругът ѝ Ефрон е настанен заедно с други бивши агенти на НКВД в една лятна къща в околностите на Москва. Той е по-болен от всякога, неспособен, за пореден път, да осигури живота на семейството си. Цветаева отбелязва: „Започвам да разбирам, че Серьожа е напълно безпомощен, във всичко.“ В къщата липсват всякакви удобства, Цветаева отново се изправя пред купищата мръсни чинии, които трябва да мие, докато мъжете са залисани в политически приказки. И дума не може да става за писане; предлагат ѝ обаче да преведе за едно списание няколко стихотворения от френски. Аля е все така във възторг от новото си положение – живее в града със своя възлюбен.

Цветаева е потисната, но още не знае какви удари ѝ готви съдбата. Първият идва в края на август: Аля е арестувана, докато е на гости при родителите си. Този арест, чиито смисъл те не проумяват, всъщност е част от сложен план. Сталин и новият ръководител на НКВД Берия подготвят голям процес срещу някои ръководители на болшевишката партия; за целта имат нужда от важна фигура в мнимия заговор, който да ги изобличи. За тази роля е избран Ефрон, понеже има подходящ профил като бивш белогвардеец, т.е. вече е подозрителен; за да приеме обаче той самият, като начало арестуват дъщеря му. Тя ще бъде непрекъснато измъчвана цели три седмици, докато накрая си „признава“: да, тя е френска шпионка и е работила под ръководството на баща си, който също е агент на империализма. Веднага след като са изтръгнали това признание, служителите на НКВД арестуват Ефрон и по-голямата част от бившите му сътрудници. Тук сме вече напълно в дяволската логика на сталинските процеси: всички обвиняеми са бивши агенти на НКВД, включително и Аля (нейният любим също, той обаче не е арестуван); други агенти от същата служба ги измъчват, докато признаят, че са врагове на СССР – всеки от тях прекрасно знае, че това просто не е истина. Както и се очаква, всички – един след друг – признават.

Всички с изключение на един – Ефрон. Този слаб и неспособен за нещо през целия си живот човек, който е отговорен за мизерстването на своето семейство в продължение на десетилетия, при завръщането си в пастта на звяра неочаквано открива героичното в себе си. Напразно го измъчват, напразно го смазват: той говори само истината. Да, бил е шпионин – но е работил за Съветския съюз. Да, вербувал е други – но по поръчка на НКВД. Освен това отказва да каже и думичка, която би могла да замеси жена му. Тази необичайна съпротива ще определи по-нататъшната му съдба: докато Аля е осъдена набързо и изпратена в лагер („шпионаж и антисъветска дейност“), никой от групата не е съден до момента, макар че другите обвинени – бившите му сътрудници, всички – са „признали“. Те ще стоят в затвора до германското нахлуване през 1941 г.; след това идеята за подобен политически процес вече не е актуална и те ще бъдат набързо осъдени и разстреляни. Ефрон – последен, вече след смъртта на Цветаева…

Междувременно Цветаева се мъчи да помага на арестуваните членове на семейството. Тя напуска зловещата дача и се присъединява към армията майки, съпруги и сестри, които се редят на опашки пред вратите на затворите, за да получат сведения за своите близки или за да се опитат да им предадат колети и пари. Известно време няма никакви новини, после идва оскъдна информация; за свиждане не става и дума. Бащата и дъщерята са в различни затвори; чакането е безкрайно. Цветаева пише дълго писмо до Берия, в което защитава невинността на съпруга си: той от десет години се е посветил да служи на Съветския съюз! Това писмо е силно впечатляващ документ: дори когато пише на народния комисар по вътрешните работи с идеята да помогне на своя арестуван съпруг, тя не може да изневери на литературния си стил. В същото време Цветаева не симулира нищо, не крие нищо; без ни най-малко да се прави на убедена комунистка, тя просто подбира от своята автобиография факти, които ѝ се струват в нейна полза. Що се отнася до Сергей, „той е изключително чист човек, с невероятно чувство за жертвоготовност и отговорност“. В наивността на Цветаева има нещо патетично.

Няколко месеца по-късно Цветаева се опитва да подготви стихосбирка за публикуване в СССР. В самото начало на сборника тя слага стихотворение от 1920 г., посветено на Ефрон, така че цялата книга сякаш е в чест на съпруга ѝ. Някои строфи от стихотворението остават непроменени, но втората е в нова редакция; Цветаева се опитва да сбие в четири реда онова, което изпитва към Ефрон: тридесет години съвместен живот, раздели и събирания, караници и помирения. Черновата ѝ тетрадка съдържа четиридесет варианта на тази строфа. Един от редовете особено измъчва Цветаева: тя трябва да изрази с малко думи суперлативно чувство. Измежду отхвърлените варианти фигурират: „В целия свят няма втори като теб“, „Ти си Аллах, аз – твоят Мохамед“, „Без теб ще умра! ще умра! ще умра!“ Окончателният вариант гласи:

[…] и пак – на всички тук да е известно! –

че си любим! любим! любим! любим! –
подписах се с една дъга небесна.

(превод Надя Попова)

Цветаева не е от хората, които крият своята преданост и по-специално когато става дума за човек в опасност. Възстановява контактите си с Аля: веднага след като дъщеря ѝ е пратена в лагер, тя започва да ѝ пише редовно и да ѝ изпраща колети.

Останалото нейно ежедневие е низ от несгоди и битови проблеми. Изключително трудно е да намери квартира за себе си и за Мур в Москва, както и да получи някаква работа, за да преживяват. Възлагат ѝ преводи на поезия, главно от подстрочници; в старанието си тя седи с дни над някой ред и работата носи малко доходи. Срещите с писателите, които цени, я разочароват: Пастернак ѝ помага малко, но той е зает със собствените си проблеми, срещата с Ахматова – първата в живота им – завършва с недоразумение. Цветаева преживява още няколко краткотрайни увлечения, без обаче да вярва истински в тях.

Старите приятели са изчезнали или са се променили; за нови тя не намира сили и желание. Пише на дъщеря си в лагера: „Току-що си мислех, че привързаността иска време: за да се привържеш, трябва да живееш с човека, а аз вече нямам време за това, нямам желание, нямам и сили.“ Вътрешният живот продължава, но не намира никаква подкрепа отвън. Стихосбирката, която Цветаева е подготвила с надеждата да я издаде, е отхвърлена: обвиняват я в чувства, враждебни на съветската действителност. Вече не пише нови текстове. В началото на 1941 г. пише това четиристишие, то е предпоследното ѝ стихотворение:

Време е да свалям кехлибара,
време е да сменям календара,
време е да угася фенера
над вратата…

(Превод Надя Попова)

3. Безизходица. На 22 юни 1941 г. Германия нахлува в Съветския съюз; два месеца по-късно немските танкове стремително напредват към Москва, градът е бомбардиран от авиацията. Цветаева се безпокои много за сина си. Той е член на силите за градска самоотбрана и трябва по цели нощи да стои на покрива на тяхната сграда, да се взира в небето и да хвърля надалеч падналите осветителни бомби. Подобно на мнозина други писатели тя решава да напусне Москва и да замине за вътрешността на страната. Конвоят, с който пътува, спира в мрачно градче на Татарската република, Елабуга. Цветаева и Мур слизат там на 18 август, без средства, без подслон, без работа. Какво да правят? Цветаева се оказва в очевидно сериозна ситуация; тя трябва да вземе решение. Струва ли си да живее още? Ако вече е невъзможно да живее в огъня, за какво тогава да живее?

За Цветаева въпросът е стоял открай време. Осемнадесетгодишна, тя пише на свой познат: „Страхувам се от едно нещо на света – от минутата, когато животът в мен замира.“ Следващата година заявява на друг свой приятел: „Трябва да съм много силна и да вярвам в себе си, иначе ми е абсолютно невъзможно да живея!“ А ако един от тези моменти на безсилие настъпи? Останала сама в Париж през 1937 г., тя много трудно намира смисъл да продължава да живее. „Отдавна вече не живея – защото подобен живот не е живот, а едно безкрайно отлагане. Трябва да живея само ден за ден – без право на утре: без право дори да мечтая за него! Аз, която винаги, още от седемгодишна възраст, съм живяла с „перспективата“.“ В тази ситуация тя се надява само на едно: „да спя, да не съм.“

Войната и евакуацията са умножили десетократно обичайните трудности на ежедневния живот. Каква професия би могла да упражнява в това затънтено градче тя, която владее единствено магията на словото? Изглежда са ѝ предложили работа като възпитателка (тъй като е жена и майка, би трябвало да може да се занимава с деца!), но тя не вярва, че ще се справи. Викат я в местното отделение на НКВД, където са готови да я вземат като преводач от немски; тя отклонява предложението. Научава, че писателите, които са евакуирани в съседния град, ще имат стол и подава молба да бъде взета като миячка: това поне го е вършила безброй пъти вкъщи! Писателите обаче се колебаят: сигурно ли е, че другарката Цветаева има необходимите идеологически качества?

Материалните трудности обаче не са най-сериозната причина за нейната потиснатост. Повече ѝ тежи невъзможността да прибягва до обичайните средства, с които иска да усеща живота: любовта, творчеството, семейството.

Цветаева повече не се стреми наистина да прелъстява: тя обаче все така има нужда да живее с хора, които обича и които ѝ дават усещането, че им е необходима. „Без това (любовта) аз изобщо не съм жива“, пише тя на своя приятелка, а на друга: „Когато не обичам – не съм аз.“ Обяснява го още по-подробно на трети свой близък: за нея любовта е това, което е била жертвената кръв за скитащите души в Аид – единственият начин да се чувстват живи. „Всичко това – и земята на Антей, и кръвта от Аид – е едно, онова без което аз не живея, живея – не аз! Това е единственото, което е извън мен, което не съм в състояние да създам и без което ме няма.“ С годините обаче искрата припламва все по-трудно. Цветаева среща много хора, влюбени в поезията ѝ, и никого – в самата нея. Опитите ѝ да установи пълноценни приятелства пропадат.

Двадесет години преди това Цветаева си е задавала въпроса дали някой ден желанието да пише може да изчезне. Отговорът е бил: да. Последствията се навързват: „Щом можах да престана да пиша стихове, в един прекрасен ден ще мога да престана и да обичам. Тогава ще умра… Ще свърша, разбира се, със самоубийство.“ През последните години от живота ѝ във Франция, след заминаването на Сергей, нещо в нея се пречупва и тя за пръв път престава да пише. „За това има ред причини, основната е: à quoi bon?“^[1] След завръщането в Русия тя го усеща още по-остро: „Написах каквото имах да напиша. Бих могла естествено още, но спокойно мога и без.“ Ако вече няма хора, които да обичаш, нито възможни читатели, за кого да пишеш, към кого да се обръщаш?

Най-важното – повече от творчеството и влюбванията – са, както видяхме, кръвно свързаните с нея хора. Няколко години по-рано, пишейки на Пастернак, Цветаева напомня за вътрешната си йерархия: безкрайно се възхищава и почита магьосниците на словото, каквито са Пастернак, Рилке или Пруст, но знае, че не прилича на тях: те се вълнуват най-вече за божествената си душа, тя си остава обикновено човешко същество: „Когато умирам, няма да имам време да мисля за нея (тоест за себе си), ще ме е грижа дали хората, които ме съпровождат до последната ми обител, са яли, дали не са останали без пукнат грош, моите хора, след всички тези разноски за лечение.“

Сега обаче тези близки хора, различни от всички останали, не са край нея – не само защото (както през целия си живот) тя е съумявала да се отдалечава от тях, да се кара с тях, да ги губи временно от погледа си; а защото този път са били погълнати и смачкани от това безлико чудовище, комунистическата държава. След като Аля и Сергей са арестувани, Цветаева не вижда за какво трябва да живее: не е сигурна, че някога пак ще ги види. Година след ареста им тя пише в своето тефтерче: „Никой не вижда – не знае – че вече от година (приблизително) търся с очи – кука, но такава няма, защото навсякъде има електрически кабели. Никакви „полилеи“… От година вземам мерките – на смъртта. Всичко е уродливо и – страшно. Да глътна нещо – неприятно, да скоча – не мога, а водата ме отвращава открай време. […] Не искам – да умра, искам – да не бъда.“ Тя обаче бързо се взема в ръце: „Глупости. Засега съм им необходима.“

„Им“, това е Мур. Като всяко дете обаче той расте и все по-малко има нужда от нея. Цветаева го предусеща и от това я побиват тръпки. На кораба, който ги връща към Русия, винаги го вижда в компанията на други, щастлив с тях, без да се тревожи за майка си, а тя си казва: това е моето бъдеще. С всяка година безпокойството ѝ расте; през януари 1941 г. тя отбелязва в бележника си: „Какво ми остава освен страха за Мур (здравето, бъдещето, шестнадесетте, които наближава, с паспорта и отговорността)?“ Но най-вече с неговата независимост, неговата нужда не от майка му, а от свобода по отношение на нея.

За Цветаева моментът, в който вече не се чувства необходима на никого, настъпва в Елабуга, в края на август 1941 г.; от този момент нататък решението да умре е взето. В трите ѝ прощални писма не става дума нито за поезия, нито за любов, мисълта за Мур изпълва всичко. Едно от писмата е до писател, когото познава – моли го да се грижи за сина ѝ като за свой. Във второто, предназначено за свидетелите на нейната кончина, умолява да придружат сина ѝ до въпросния писател; после добавя: „Искам Мур да живее и да учи. С мен той е загубен“, сякаш вече пречи, а не помага за възмъжаването му – съществото, което обича заради самото него, не заради себе си. Третото последно писмо е до самия Мур. То повтаря любовта, която Цветаева изпитва към членовете на семейството си, Сергей, Аля – които е обичала до последната си минута – и към него самия („обичам те безумно“); после се опитва да обясни: „Нататък щеше да стане още по-лошо.“ Мур трябва да я напусне; може да му покаже своята любов единствено като се жертва. Всичко това тя нарича „задънена улица“.

Когато Мур се връща в къщата, намира майка си обесена: в тази селска къща куките не липсват. Тялото ѝ ще бъде захвърлено в един ъгъл на гробището, никакъв знак няма да отбележи нейния гроб и не ще има кой да напише: Тук почива Стенографката на Битието. Няколко дни по-късно Мур коментира: „Това беше най-доброто решение, което можеше да вземе. Напълно я разбирам и оправдавам.“

Флейтистът

През 1926 – годината, в която се ражда синът ѝ – Цветаева пише дълга поема, „лирическа сатира“, Ловецът на плъхове, собствена интерпретация на прочутата легенда за флейтиста от Хамелн. Поемата съдържа известните епизоди от предишните варианти: за нападнатия от плъхове град, за тяхното премахване благодарение на флейтиста, за отказа да му дадат обещаната награда (ръката на дъщерята на градоначалника), за отмъщението на музиканта, който повежда след себе си всички деца от Хамелн. Но Цветаева тълкува легендата в сатирична и алегорична светлина. Така творбата ѝ става своеобразен предвестник на Оруеловата Животинска ферма. Жителите на града, предвождани от градоначалника и градските съветници, олицетворяват тържеството на быт, всекидневното съществуване, което Цветаева ненавижда: това са ояли се еснафи, затънали в собствената си посредственост. Плъховете са енергични нашественици, революционери, с една дума – болшевики (Цветаева го подсказва, без изрично да го пише). Ала веднъж завзели властта в Хамелн, и плъховете се обуржоазяват: ояждат се и се пресищат като предишните жители, отдават се на удоволствията от новото си положение. Флейтистът и най-вече самата флейта, която тук има самостоятелно значение, въплъщават ценности, противоположни на всекидневието: битието и онова, което му придава живот – музиката, поезията.

Тази романтична схема за изкуството, превъзхождащо живота, обаче се нарушава от двусмисления последен жест на музиканта: да отърве града от плъхове е похвално, но да го лиши от децата? Възрастните са получили вероятно заслужено наказание, но защо децата трябва да плащат за стореното от родителите си и да бъдат погълнати от водите на езерото, докато мислят, че отиват в рая? Силата на изкуството и на поезията е огромна, внушава някак си Цветаева, но тя невинаги е за добро: може да причини както добро, така и зло.

Цветаева пише тази дълга поема без, разбира се, да предполага, че собствената ѝ съдба ще стане нова илюстрация на легендата, на която тя ще бъде главна героиня. Флейтистът от Хамелн олицетворява силата, която отнема децата от техните родители. Той минава през три превъплъщения в живота на Цветаева: първото е самият Живот: децата порастват и обичта между родители и деца престава да бъде взаимна. Родителите са можели да имат или да нямат деца; децата не могат да не са имали родители, тъй че те нищо не им дължат. Имали са нужда от тях, докато са били малки; пораснат ли, искат родителите им да се отдалечат, за да ги оставят да живеят самостоятелно. Докато е малка, Аля живее единствено благодарение на майка си; когато става голяма, прави всичко възможно да се отдалечи от нея. Мур тръгва по същия път.

Второто превъплъщение на флейтиста се нарича Утопия. Разпространява се в Европа през годините след Първата световна война. Децата на европейските народи са увлечени не от поезия и изкуство, а от обещанията за земен рай, които размахват двама мустакати диктатори – Сталин и Хитлер. Милиони младежи ще бъдат омагьосани от музиката на тези нови ловци на плъхове: в Германия – от повиците на нацисткия вожд; в останалата част от Европа – от обещанията на комунистите. Хитлер и Сталин са станали творци, за чието въздействие поетите и музикантите не са можели дори да мечтаят, защото тези заклинатели градят не с думи и звуци, а с хора и общества: това са творци на „нови хора“ и „нови народи“. Цветаева изпитва на свой гръб тази трагедия: собствените ѝ деца се увличат по омайните песни на съветската пропаганда. Но – подобно на легендата – обещанията се оказват измамни: децата си мислят, че отиват в рая, в действителност са погълнати от езерните води.

Последното превъплъщение на флейтиста е Историята. Децата на Цветаева са станали чужди хора за нея; поне живеят на свобода. Тази последна утеха ще ѝ бъде отнета. Сергей, когото тя влачи след себе си като голямо дете, изчезва в съветските килии. Аля е изпратена на лагер зад полярния кръг, откъдето е малко вероятно да успее да се завърне. Остава Мур. Но войната започва и ще продължи, а през това време момчето ще порасне, ще трябва да отиде да воюва, а какви са шансовете му да оцелее? С основание се страхува: деветнайсетгодишният Мур ще бъде убит на фронта през юли 1944 г.: в тази война загиват двайсет и пет милиона съветски граждани.

Историята на Цветаева обновява с нещо още по-значително легендата за ловеца на плъхове: децата не се задоволяват да отидат на гибел, увличат с тях и майка си. Във Франция животът ѝ е бил тежък; в Съветския съюз той става невъзможен. А Цветаева се е завърнала там заради децата си. Първа Аля приема с непоклатим ентусиазъм новата вяра, включва се в батальоните на ловеца на плъхове и се връща в мечтания рай – Съветския съюз. След нея тръгва и Сергей, защото като таен агент е вършил неща, принуждаващи го да бяга от Франция. И накрая Мур, останал сам с майка си, убеден, че гледа на живота по-трезво от поетесата, която непрекъснато витае в облаците: той също изгаря от нетърпение да стигне до Обетованата земя и със самочувствието на четиринайсетгодишен налага окончателното завръщане. Аля отприщва потока, тя го и завършва. След като са връща от шестнадесетгодишно пребиваване в гулага, останалите години от живота си ще издава поезията на майка си, тоест ще я възкресява като автор; в същото време така тя упражнява върху нея последното издевателство, защото държи да представи майка си като поетеса, съблюдаваща съветските норми, от които само някакво недоразумение уж я било отдалечило.

Смърт и възкресение

Хората винаги са въвеждали сакралност в обикновения живот, допускали са нещо, което го обвързва с отвъдното. По времето и на мястото, където живее Цветаева, подходите към абсолюта се променят и умножават. След като дълго време са го търсили на небето, хората решават да свалят този идеал на земята: ако трябва да се жертва човек, вече няма да е в името на Бог или на някои богопомазан крал, а на онези чисто човешки общности, каквито са партията или народът, класата или расата. Мнозина от нейните съвременници откриват този трансцендентен идеал в революцията. Те смятат, че общественият ред може да се промени така, че човечеството да заживее в щастие. Резултатът е известен: национализмът и тоталитаризмът водят до катастрофи в цяла Европа и по света.

От ранна възраст Цветаева е заслепена от абсолюта и се стреми към него; тя обаче не споделя илюзиите на своите съвременници. Тогава пред нея се открива друг път. Няколко изключителни личности – избраници с дар слово – са намерили абсолюта в литературното творчество. Цветаева се възхищава на Рилке и Пастернак, тя самата е увлечена по този идеал, но в своята ценностна скала поставя човешките същества над творбите. В разсъжденията си тя не допуска човек да се доближи до абсолюта по този начин: „Поетът неизбежно търпи крах по всички други пътища за осъществяване. Свикнал, научен (от самия себе си) на абсолют, той изисква от живота неща, които той не може да му даде.“ Ако е била разумна, Цветаева е трябвало да се задоволи с естетическо решение на въпроса. Тя обаче не може да се въздържи да говори непрекъснато пред близките си за повелите на абсолюта; и в предсмъртните си мигове мисли за тях.

В това отношение тя е в съзвучие със съвременния хуманизъм, който, от една страна, иска да подмени преклонението пред абстракциите с преклонение пред отделните индивиди, като по този начин се противопоставя на изтребването на хората в името на спасението на човечеството; от друга страна, хуманизмът твърдо поставя хората над творбите. Цветаева е възприела този идеал. Ала в нейното сакрално има нещо от предишното. Макар да знае, че така абсолютизираните хора не са съвършени и че те се различават от останалите единствено защото тя ги е издигнала над тях, Цветаева ги превръща в непреклонни авторитети, подобни на старите богове. Тя е в състояние да превърне относителното в абсолютно – ставайки така пример за подражание за всички– и веднага забравя откъде идва сакралното, приема го с покорство, сякаш ѝ е наложено отвън. Тя не успява да разбере парадокса на едно отделено от Бога човешко съществуване, което има нужда от трансцендентност, докато светът ѝ предлага единствено относителни и частични удовлетворения; тя иска да се докосне до безкрая, докато човешките същества и отношенията между тях са трагично ограничени и преходни. В самия живот всичко е относително и ограничено – единствено смъртта е безкрайна. Следователно Цветаева ще избере смъртта. В този смисъл може да се каже, че съдбата ѝ е предначертана още в нейното разбиране за абсолюта; но и че от нейната саможертва можем да извлечем поука, за да не остане тя безмислена.

Като мислим за трагедията на Цветаева, трябва ли да си кажем, че за абсолюта няма място в човешките взаимоотношения? Вероятно има; но той не бива да се дели с пропаст от относителното, защото идва оттам, извлечен е от него само по нечия воля. „На децата трябва да се даде всичко, без да храним никаква надежда“, казва Цветаева: абсолютната любов, която им засвидетелстваме, няма да бъде отречена от моментите на раздяла или на неразбирателство; тези моменти дори са неизбежни, защото децата престават да бъдат деца. Оброкът за вечна вярност, който Цветаева дава на осемнайсет години, е абсолютен само защото тя е решила така, „каквото и да стане“, пише тя в писмото си до Берия.^. Но ако човекът не е вече същият? Агентът на НКВД от 1937 г. трябва ли да се приема по начина, по който е приеман крехкият младеж през 1911 г.? Цветаева не само изисква абсолют в човешките взаимоотношения, тя изолира тази идеална конструкция от човешките същества, както го е правила при увлеченията си по други мъже и жени. Проблемът не е в стремежа към небето, а в липсата на мост между небето и земята.

Човек не избира своите родители, нито къде да се роди: страстта на Цветаева към идеала е плод на едното и другото. Не можем лесно да променим хода на Историята: тъкмо тя изправя Цветаева пред революцията, разрухата, глада, емиграцията, безразличието на сънародниците ѝ емигранти и на френските литератори към нейното творчество. За сметка на това сме отговорни за формата, която приемат отношенията ни с другите. А Цветаева трудно приема присъщото на човешката природа несъвършенство и се бори с него – безуспешно – ту като слага въображаеми същества на мястото на реалните, ту като издига някои личности в култ, който граничи със саможертва. Другите не могат да ѝ помогнат, защото тя ги е осъдила на безпомощност. Сякаш се е затворила в тази единствена алтернатива: или екстаз, или смърт (два абсолюта, наистина). Но няма да открие мостчетата между всекидневието и сюблимното; ето защо, когато я лишават от близките, тя изпада в безизходица.

За сметка на това обаче абсолютът живее в писаното творчество и осигурява днес безсмъртието на своя автор – нещо, в което Цветаева впрочем е била убедена. И можем да се запитаме дали най-сполучливата част от творчеството на Цветаева не е онова, което първоначално не се е смятало за такова – нейните писма. Като израз на любовно чувство, на доверие или на недоверие, писмата ѝ са често толкова обработени, колкото и нейната поезия, но съдържат освен това, благодарение на присъствието на събеседника, още по-жив образ на автора; в тях „животът-писане“ или „писането-живот“ се проявява най-добре. Едно е безспорно: смъртта на Цветаева я извисява и задържа над земята. През 1913 г., мислейки за смъртта си, тя пише в едно стихотворение:

[…] Не мен в земята ще положат,
Не мен.
(І, 176)

Тя, разбира се, е права: само тленните ѝ останки са положени някъде в гробището в Елабуга; поетесата е неподвластна на смъртта. Или по-точно: смъртта не ѝ пречи да продължава да дава, само че вече не може да получава. И Христос не е вярвал в окончателната си смърт: „Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.“ (Мат. 18:20) На тази тема Цветаева посвещава последното си стихотворение. Тук посланието на поетесата замества казаното от пророка. Това стихотворение има своята история: през март 1941 г. Цветаева среща един млад поет, Арсений Тарковски; той ѝ харесва, започва да го омайва. Тарковски е написал едно дълго стихотворение, първият стих от което е: „Сложих маса за шестима.“ Въпросните шестима са самият поет и неговите близки, роднини, братя, жена. Но оттук тръгва и просветлението на Цветаева. Там, където са се събрали шест души – не в Негово име, а просто като хора, – поезията също присъства; а тя пък е нейно въплъщение. Как си могъл да не разбереш, обръща се тя към своя събрат по перо,

шест души (майка ти, баща ти,
самият ти, дотук сте трима,
жена ти, двамата ти братя)
седмина стават – щом ме има!

(Превод Надя Попова)

Тъкмо по това съдбата на Цветаева се отличава от останалите хора; тя обаче сочи път, по който всеки може да тръгне. Огромната ѝ амбиция е в същото време израз на смирение.

И оживя в миг тази маса!
Гроб няма, ни раздяла черна!
Като смъртта на сватба, аз съм
животът, идващ на вечеря!

(Превод Мариана Шопова)

На нея сме поканени всички.

Цветан Тодоров