На 21 май в САЩ, а на 27 май и в България (изд. „Обсидиан”), се появи новият роман на може би най-известния в света, незанимаващ се с политика, афганистанец. Писател, чиито романи са наистина четени и обичани. Това е Халед Хосейни, а дългоочакваната му трета книга се нарича „А планините ехтяха”. Очакванията към новия роман са големи и със сигурно са били задължаващи към писателя. Да имаш общ тираж 38 милиона на предишните си две книги („Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца”) със сигурност радва, но и е тежка отговорност. Самият Хосейни споделя в свое интервю, че е писал „А планините ехтяха” три години. От 2009 до 2012 г. И едва тогава казал на издателите си, че ето, да, има нов роман.
Не ми се иска да сравнявам тази нова книга с предишните две, ще го правя единствено там, където това е абсолютно неизбежно. Всъщност ще започна с това. Да, този роман е и за Афганистан. И да, този роман отново разказва една семейна история.
Сюжетът на „А планините ехтяха” започва с приказка, която един баща разказва на децата си. Тя се оказва своеобразна алегория на онова, което се случва след това. Бащата прави тежък, сложен, екзистенциален избор. Продава едното си дете. Разделя брат и сестра. Разделя едно семейство. Оттам нататък, признавам изненадващо и за мен (самомнително смятайки, че вече добре познавам не само творчеството на Хосейни, но и творческия му подход, авторските му интереси и вкус), сюжетът на романа се разклонява ли, разклонява. Историята става все по-сложна и нюансирана, географската му територия излиза от Афганистан и обхваща на практика целия свят. Събитията, случили се през 50-те години на ХХ век, са само началото на семейни и поколенчески истории, продължаващи чак до 2010 г, истории, които колкото гравитират около основната, толкова са и самостойни, други, но отново лични, драматични истории. Както различни и драматични са времената, в които те се случват. Затова и този роман на Халед Хосейни е по-мащабен, с повече теми, по-многообразен. Бих казала също, че е и най-некатегоричният. Като морална „оценка”, като морални характеристики на героите. За мен това е наистина качество на книгата, а и демонстрира израстването на писателя.
„А планините ехтяха” е и емоционално много богат роман. Хосейни всъщност винаги успява да разкрие, да оголи чувствата в своите романи. Мисля, че тук го е направил най-добре. Тази особена близост, „топлина” на писането му винаги печели читателя. Множеството положителни отзиви и големият интерес към „А планините…” със сигурност се дължат и на това. Има една особена поетичност в стила на афганистанския писател, която винаги прониква разказа. Сигурно е свързано и с това, че за афганистанската култура поезията е особено важна. И в живота, както и в романа – книги с поезия има почти във всеки дом. И почти всеки би могъл да каже някой стих на Руми, да кажем.
И всъщност много е хубаво това, че Афганистан е толкова в романа. Колкото и да вярваме, че реалността в литературата не е тази, нашата, не и тази на автора, а друга, по-различна, все пак нещо от духовността, от светоотношението, от житейския опит на пишещия е вътре в написаното и в случая връзката му с родния Афганистан, с духа и психологията на тези хора и тяхната страна я има. И читателят може да усети нещо от Афганистан, да разбере повече за него, да го приеме или отхвърли.
Големият успех на Халед Хосейни с „А планините ехтяха” е, че успява да сътвори една наистина богата семейна история, да я разгръща и разгръща. И едновременно с това да опази свързаността на „разклоненията” с основата. Със семейното дърво. А семейните дървета са толкова различни, пълни със загадки, правилни и неправилни избори, събирания и раздели, любови и омрази, отпътувания и завръщания, търсения и намирания. Но в тях човеците винаги пребивават най-вече със сърцата си. А сърцата – и те са загадка.
