Начало › Книги › Библиосвят › Солженицин или възроденото съзнание
Библиосвят

Солженицин или възроденото съзнание

Оливие Клеман
15.01.2014
2650

александър999

Как християнската духовност и свидетелството на мъчениците през  ХХ в. намират свое въплъщение в творчеството на Александър Солженицин, където „истинската история като река носи векове и светове в подножието на Кръста?” Отговор на този въпрос търси изтъкнатият френски православен богослов Оливие Клеман (1921-2009).

Текстът „Солженицин или възроденото съзнание“ е от доклад на Оливие Клеман, изнесен на Колоквиума в Cerisy-la-Salle (Франция) върху творчеството на руския писател, и залегнал впоследствие в основата на книгата му „Духът на Солженицин” (L’Esprit de Soljénitsyne, Paris, 1974, 384 p.). В пленарните сесии и дискусиите на Колоквиума, организиран през юни 1973 г. в Cerisy-la-Salle, взимат участие познавачи и преводачи на Солженицин като Жорж Нива, Мишел Окотюрие и Жан Катала, философът-католик Морис дьо Гандияк и православните богослови Елизабет Бер-Сижел и Мишел Евдокимов. Преводът е направен със съкращения по изданието: Olivier Clément, Soljénitsyne ou l’instauration de la conscience, Colloque de Cerisy, Paris, 10/18, 1974.

Лагерът, войната, ракът 

Никой не би могъл да отрече универсалността на Солженицин, пък и сам той отбелязва по повод на една от пиесите си, че третира етичните проблеми на „развитите общества”, какъвто и да е техният политически режим. Тази универсалност произтича от вкоренеността на писателя в днешна Русия, която, както казва той, за разлика от Запада е преживяла „много дълбоки сътресения” след Втората световна война. Все едно, че самата История, щом секне индивидуалната аскеза, провокира нещо, което в традицията на християнския Изток се нарича „памет за смъртта” – просветление, идещо от другаде, за да се превърне в „смърт-възкресение”. Преминалите през аскезите на Историята „се усмихват, когато другите са сериозни, и остават сериозни, докато другите се смеят” (Раковото отделение).

Знаем колко определящ за съдбата на Александър Солженицин е бил лагерният опит. Самият той в Нобеловата си лекция се представя като говорител на загиналите в „невидима страна, където деветдесет и девет на сто плачат, а само един се смее”.

Темата за слизането в ада е разработена в първия кръг. В опит да дадем дефиниция на ада се сещаме не толкова за Данте,  колкото за един от „отците-пустинници”, който казва: пленниците никога не могат да се видят. Ето защо след ареста Инокентий Володин забелязва, че е „забранено на затворниците да се срещат. Забранено им е да черпят подкрепа от погледа на другия” (В първия кръг). Дори в „шарашката”, тази група за научни изследвания, която е едва първо ниво от кръговете на ада, „хората от една зала не знаеха нищо за тези в съседната зала. Съседите не се познаваха.” Робството прониква „чак в костите” на затворника, защото, докато човек е жив, „винаги има нещо, което може да му се вземе” (пак там).

Тъкмо тук идва изборът: между онова, което св. Григорий от Ниса и Николай Бердяев, служейки си с езика на Апокалипсиса, назовават зверочовешкото и богочовешкото. Някои, за да оцелеят, „стават вълци”. Но Иван Денисович и подобните нему не се увълчват дори след осем години лагер, те непрестанно укрепват. Слизането в ада, доброволно прието и дори търсено (случаят на Нержин В първия кръг заради неговата „страст към истината”) води до приток на неподозирано дълбоки сили, до „второто дихание” на затворения Инокентий, до „безстрашието на изгубилите всичко” (В първия кръг). Между „повторно родените” по този начин хора възниква братство от посветени и Солженицин прибягва до всички символи на тайна Европа: Кивотът, Пирът, рицарите на Граал, Розенкройцерите. Още по-показателни са структурите В първия кръг: действието се развива на Рождество, 25 декември, което въпросната година се пада в неделя. Нека припомним, че в литургията на християнския Изток Рождеството винаги има „кеносен[1]” смисъл – на смирение, на доброволно слизане в бесовските дълбини на земята, докато неделята се отъждествява с Пасха, което особено ясно проличава в руския език – воскресенье, възкръсване, тук откриваме дълбинния шифър на смъртта-възкресение.

Тоталната война, тя също е преход в ада… Подобно на лагера, войната е съд – изнурените души имат възможност за „очищение в близостта на смъртта” (В първия кръг). Тя позволява и изграждането между хората на „незаинтересовани приятелства”. Насред грохота на бомбардировките, полковникът от Генералния щаб и селянинът, мобилизиран в навечерието, се гледат все едно, че са „единствените оцелели на земята”, а размененият между тях поглед, със своята човечност, сякаш надмогва смъртта (Август 14).

Третият опит, придаващ на словото на Солженицин мета-литературна тежест, ни отвежда към универсалността на „развитите общества”: това е опитът от рака, един от големите страхове на днешния човек, превърнал се в кондензиран израз на нашата смъртна участ, многозначителна болест, чието абсурдно разпространение отрича мъдростта на битието. Тук отново изникват темите за ада, самотата и осъждането. Тук отново почти безнадеждната болест може да се превърне в „школа на големия отказ”, където човекът „се научава да отхвърли всичко от себе си, освен най-същественото” (Раковото отделение).

Онтология на тайнството 

Войната, затворът, болестта могат следователно да преминат в аскеза, където духовното съзнание се освобождава от своите „естествени” идентификации. Човекът наново „отграничава безтелесното от телесното”, както пише св. Йоан Лествичник, за да разтълкува смисъла на битието, защото тялото не е нищо друго, освен светът вътре в личността. За да пресъздаде метаморфозата на ероса в съзерцателна сила, Солженицин си служи с невероятно поетични термини, все едно, че спонтанно се е сдобил с „изкуството на изкуствата и науката на науките” на стародавните аскети. Оказва се, че дългото въздържание в лагерите видоизменя дори най-същностната ни връзка със света – храненето. Затворникът свиква да яде малко, минава на пълен пост, научава се да яде много бавно, „цял потъвайки в процеса на хранене”. ”Спомни си редичката, разводнена – без капчица мазнина! – ечемичена или овесена кашица! (…) Яж я бавно (…) и тя като нектар ще се разпространи по цялото ти тяло. Ти потръпваш от сладостта, разкрила ти се в тези разварени зрънца и в мътната влага, която ги съединява. И ето, на практика, хранейки се с нищо, ти живееш шест, дванадесет месеца. Може ли това да се сравни с грубото тъпчене с пържоли?” (В първия кръг).

Това  преоткрито „познание” преобръща обичайната връзка между съзнанието и живота. Съзнанието се отърсва от живота, за да се просветли.

Изплуването на съзнанието разкрива смисъла на битието. Разшифроването начева с изначалния мрак на земята, за да премине през появата на растенията и животните, чак до възсияването на светлината. Носталгията на раковоболните е насочена към майката-земя, към корените и самотните израстъци на стъблата: магията на битието, откъдето се извличат отровите, или пък онзи, който знае тайните им, би могъл да се излекува. На това ниво човек нито съзерцава, нито се отърсва, той търси лечение и възстановяване чрез земята, подобно на Антей…

Преходът от тайна към тайнство е духовно съзнание, изкарващо наяве евхаристийното битие на нещата. „Нима я ядеш?”, пита един затворник по повод на мизерната храна. „Не, ти се причастяваш с нея.” (В първия кръг).

Когато Рубин, една зимна нощ, излиза в двора на шарашката и усеща върху лицето си „невинния” допир на снежинките, „внезапно бива обзет от огромно усещане за мир и разпознава цялата радост на съществуването”. Той вдишва пречистващата студенина, разтрива челото си със сняг и слага в уста малко от тази безтегловна субстанция, а душата му се причастява към свежестта на света.

в круге

Щом всичко е чудо, словото се превръща в поема – в служение на светостта на битието, без значение дали става дума за патенцето или старото ведро [2]. Щом всичко е радост, чистата радост от съществуването се съгласува с битието, което в своята дълбина, не е нищо друго, освен радост: „просто да останеш тук, цялата нощ, изпълнен с радост, както дърветата, които са тук, за да посрещнат снежинките.” (В първия кръг) Така и за семейство Кадмини всичко „се превръща в празник” (Раковото отделение). А небесата засвидетелстват своя пламенен благослов. Как да не се сетим и за първите страници на Август 14  и „небесното успение” на планините, за тази алфа, която, както отгатваме, ще се превърне в омегата на една трагична история, чиито пукнатини ще заличи Светлината:

„От час на час планините се стаяваха, отделяха се от земята и не просто се въздигаха, а висяха в третината на небето; обвити в пелена се губеха техните пукнатини и ребра (…) След което хребетите се размиха напълно, подобно на небесно видение…”

На пръв поглед, този опит за битието е аналогичен с този на „източните” нехристияни или с мъдростта на античния елинизъм в интерпретацията на Хайдегер. Солженицин доста често, особено В първия кръг, се позовава на азиатската духовност, на космологиите на Индия и Китай. Аскезата позволява освобождаване от грубото тяло, за да се постигне праната, това тяло от дихание и пламък, добре познато на йогите. Позоваванията на античния идеал на апатията и атараксията са още по-чести. Човекът изглежда се разтваря в сакралния космос като „капка вода в морето”, бидейки „незначителна частица” от всемира, която обаче във вихъра си възвръща своето изначално трептене. Хората, най-пълно съгласувани с битието, са азиатци, нещо, което Солженицин е могъл да наблюдава по време на заточението в Централна Азия и при пребиването си в Ташкент.

И все пак, един по-внимателен прочит показва, че личността не се разтваря в битието на света, а че битието на света намира смисъл в съпричастието на личностите. Споделената любов на Кадмин към животните ги освобождава от тяхната „тъга”. Връзката на Матрьона с Бога и с ближния се пренася и в нейното отношение към фикусите, котката, мишките и дори хлебарките, при които „шумоленето е живот” (Матрьонин двор). Християнската вяра на Агния й помага да разкрие „тайнствата на гората”. Така „източният опит” се разтваря в християнското откровение на личността. Онтологията на тайнството у Солженицин е онтология на личността. Откровение, което е специфично християнско: нека уточним, че става дума за източноправославното християнство. Православната традиция на съзерцанието на логосите на нещата, от гръцките Отци до руската софиология на ХХ в., винаги е изтъквала космологията на Христовата богочовечност и на неговото църковно тяло. Църквата разкрива изначалната прозрачност на нещата. Описанието на църквата „Св. Никита Мъченик” (В първия кръг) с цялостната възхвала на пейзажа, предполага софиология: дъбът, чиито клони се обвиват около купола (както върху „Троицата” на Рубльов), хълмът, възвисяващ се над водите на реката, слънцето, чиято светлина се преобразява в църквата и се разпръсва в златна игра по иконите и мозаечния образ на Спасителя, всичко разкрива Пантократора, в блясъка на чийто лик се преобразяват изначалните символи.

Това се случва в навечерието на Рождество Богородично – чиято сътворена „мъдрост”, девството в центъра на нещата, се проявява в пълнотата си в Божествената Премъдрост. Върху иконите Божията майка се изобразява в синьо, наситено в злато. А у Солженицин визията на преобразеното битие е визия на „синевата… неизчерпаема и бликаща от слънце” (Раковото отделение)

Съзнанието за образа Божий 

Какъв обаче е източникът на тази „неведома сила”, позволяваща на човек да надмогне себе си? На цялостната немислимост на битието, което „никога не може да се обеме в понятие” (В първия кръг)? При неволната аскеза привидностите изпъкват и внезапно тайнството бликва „във всекидневния, обществен и рационален живот, където не е имало място за него” (Раковото отделение). Бог преди всичко. Без преход, нито оправдание, защото Той не е част от интелектуалния свод, а е Неизразимият, също толкова излишен и очевиден, както радостта; няма излаз от този кръг, доколкото съзнанието е негово място, а той е мястото на съзнанието. Бог преди всичко. Богът на горите, защото гората, дори и чуждата „е на Бога и дава убежище на всяка твар” (Август 14). Богът на учените, защото „големите учени вярват в Бога” (В първия кръг), науката не е само воля за власт и притежание, ала и успение и приношение на света в съзнанието на човека. Богът на творците на красота, „небесният огън”, поразил изведнъж сърцето на младия селянин Есенин и то така, че оттук насетне той намира „толкова материал за красотата в двора на селската къща, в обора, във въздуха, в пасбищата край селото. (В родината на Есенин). И най-вече това е личният Бог на личностите, Някой. Размишлявайки върху изкуството, Солженицин стига до заключението: „получили сме този дар от ръцете на Някого…” За Глеб Нержин, когато избира, въпреки раздялата, да остане верен на жена си: „все едно, че някой друг беше взел това окончателно решение (В първия кръг). А Инокентий Володин, щом се сеща за жеста на съчувствие, погубил живота, но спасил душата му: „се чувстваше като че ли някой е напътствал ръката му.” (пак там).

Няма съмнение, че за Солженицин този Бог е Живия от Библията и Евангелието, „този, с когото е сладко да се живее”,  „този, в когото е лесно да се вярва”, този, който дори в най-силна тревога, ни изпраща „ясна очевидност”: който съществува и сам ще се погрижи „да не се затворят пътищата за доброто” (Молитвата). Човек среща Живия в молитвата, в „съсредоточената молитва, на която се отдаваме всецяло, молитва, налагаща ни се както жаждата”. (Август 14). Тайнството на Христа конституира самата светлина – от изгрева до края, от нежността до съчувствието – в която е окъпано цялото творчество на Солженицин. Темата за смъртта-възкресение, както видяхме, структурира В първия кръг и Раковото отделение. Ето още един пример: Надя Нержина, върнала се отчаяна след посещение при своя мъж-затворник, за миг се разколебава и търси мъжко утешение при Шчагов. Ала идва на себе и извиква, че нейният мъж е жив, че той е в затвора. Шчагов си тръгва. Надя остава сама, като мъртва – от съседната стая по радиото звучи етюд на Лист, disperato, отчаяно – сетне отива до прозореца, за да притисне чело до хладното стъкло. „Тя стоеше като разпната върху черния кръст в рамката на прозореца”. Тогава Шчагов, елементарен, но лоялен, се връща с бутилка и две чаши: „Да пием (…) за възкресението на мъртвите!” (В първия кръг)

един ден

Не е тук мястото да анализираме  различните, трудно поддаващи се на систематизация, изрази на вярата на Солженицин. Ще се ограничим с няколко констатации. Ако в Един ден на Иван Денисович и Раковият корпус преобладава чувствителността на ранното християнство чрез примера на баптистите или толстоистите, то В първия кръг и Август 14 имат твърде ярка „православна” наситеност. Писмото до Пимен, кръщението на децата на Солженицин са свидетелство за волята му да се интегрира в Православната църква и да поеме произтичащите от това отговорности. В Август 14 наистина е налице известен псевдо-християнски пиетизъм, който оправдава всякакви исторически решения и частично изопачава руското християнство, ала тъкмо това потвърждава необходимостта от поемането на отговорност. Но Август 14 освен всичко друго съдържа кратка, но задълбочена критика на толстоизма: когато младият Саня среща „пророка”. Саня смята, че „скромните посредничества” в обществения живот са неминуеми за любовта  – Солженицин някъде говори за „силата на правото”. Въпреки Толстой и неговото пуританско осъждане на поезията, той „ще се отдаде на тайнственото привличане от ритмите и римите”, подобно на тайнство, различно, но и тъждествено с ероса. У Толстой има радикален разпад между почти сакраменталния смисъл на битието и нещата, който вдъхва живот на неговите големи романи, и евангелското морализаторство на последните му творби; за Толстой битието не е християнско, а християнството е изпразнено от христология, Толстой отказва Богочовека и Боговсемира. Бихме могли да приемем Солженицин за един обединен Толстой, доколкото чрез кръста-възкресение той просветлява смисъла на битието. Дори в Раковото отделение, където влиянието на Толстой определено играе роля, имаме тази дълбока нежност към човешките същества, пронизващата поезия, примесена с хумор, чрез която се разкрива и присъствието на жената, софиологичният смисъл, в който е обвит персонажа на Вера, имаме всички тези аспекти на евангелската чувствителност, пречупени през „православната” традиция. В речта за Нобеловата награда ясно се подчертава принадлежността на Солженицин към линията на руската християнска мисъл, символизирана от Достоевски и Соловьов. Чрез тях Солженицин постига гения на „филокалията [3]” в „православието”, този смисъл на духовната красота, позволяващ взаимното интегриране на битието и личността в светлината на преображението – тази на иконата. „Старото триединство на истината, доброто и красотата”, за което говори Солженицин в своята реч, не е само платонистко: то е било подето от Соловьов, за да символизира тайнството на Троицата, а според Сергий Булгаков Светият Дух конституира „ипостаса на красотата”. Величието на Солженицин е, че възвръща идентичността на светостта и красотата по такъв начин, че дори „ако историята парализира за миг разбирането за истината и доброто”, то непредсказуемите и неочаквани филизи на Красотата ще пробият на същото място и така ще свършат работа за трима.” Мета-литературата на Солженицин, литература след потопа, се вписва в ерата на Петдесятница, в пневматологичния ресурс на руските религиозни философи, ера, в която, както твърди Достоевски,”красотата ще спаси света”. (Нобеловата лекция).

В тази перспектива Солженицин очертава „възроденото съзнание”, което той обозначава като образ на Живия Бог. Още тук разпознаваме, отчасти в нови слова, голямата патристическа теология на личността, на образа Божий. „Образ на вечността, който всеки приема и споделя” (Раковото отделение), „образ на Съвършенството, който в редки мигновения изниква пред (нашия) духовен поглед” (В първия кръг). Човекът, схванат в неговата дълбочина, а не в хоризонтала на историята, съществува единствено, доколкото „съумява да съхрани, без да помрачи и изопачи” този образ, който е негова основа и му вдъхва живот (Раковото отделение).

Етичният, духовен закон е вкоренен във вечното. Пъстротата, сиреч противоречията на обичаи и култури, означават, че законът „се просветлява за нас в течение на хилядолетия” и че несъмнено е „субект на допълнително програмиране във всяка култура” (Пламъкът на вятъра). Истинската справедливост „изобщо не е относителна” (Писмо до трима студенти) и тя „не е наше дело, измислено заради удобството на нашия земен рай” (Август 14); тя „съществува извън нас и в себе си”, а ние трябва да я изкараме наяве, да я „отгатнем”, бидейки прозрачни за „небесните сили” чрез „вътрешната хармония” и „усъвършенстването на вътрешната хармония на нашата душа” (пак там).

Свидетелството на съзнанието

Истинската История, която понякога наричаме „бавната История” е „ирационална и има своята органична тъкан, която не сме в състояние да разберем” заявява в Август 14  Варсонофиев, говорител на руския „религиозен ренесанс” от началото на века, а също говорител и на Солженицин, който в Писмо до трима студенти използва почти същите термини.

Историята на хората, както и на човека, е вкоренена в небето и в земята, отсам и отвъд ясната зона, която разумът открива и съумява да овладее. Отсам „в универсален порядък, в начертанията на творението” (Август 14), в хтоничната и биологична реалност, чиито структури днес етнологията  разкрива. Отвъд „в духовната участ на човека”, в неговата способност да оплоди историята чрез светлината на Духа. Ето защо за историчката Андозерская, друг свидетел от Август 14 на руския религиозен ренесанс, най-важният момент в историята на Европа, това е „духовният живот през Средновековието.” Духовен живот с подобна интензивност спрямо материалното съществуване, човечеството не е познало нито преди, нито след това (Август 14). Както изтъква Бердяев, модерният хуманизъм не е сторил нищо повече от това да отприщи натрупаната дотогава духовна енергия; но след като е прахосал този капитал, той обявява „смъртта на Бога”, сетне и „смъртта на човека”, затова и изборът днес, подчертава Бердяев, е между адското разтление или духовното усъвършенстване, което прави възможен един „богохуманизъм”.

Автентичната ангажираност в историята би могла да бъде, коментира Варсонофиев, „почти невидима” (Август 14). Всяка личност, дори при най-смътни и гранични обстоятелства, прониква чак до невидимото, съдейства да бликне в историята живата вода на вечността. Солженицин изобразява смирени „праведници” в библейския смисъл на думата, праведници, без които „не би се удържало нито селце, нито град, нито цялата земя (Матрьонин двор). Матрьона е експлоатирана от всички, винаги е на разположение на всички, нейната вяра, примесена със селско суеверие, знае да отстъпи място на Бога преди всяка работа: „Бог да ви помага!”; или пък баптистът Альоша, който пряко се подхранва от Евангелията като преписва дълги пасажи от тях в малък бележник, оцелял при обиските, възрадван, подобно на апостол Павел, че е в окови[4], защото по този начин допълва липсващото в страданията на Христа. Той също е винаги на разположение: „никога не казва не. Може да му поискаш всичко.” (Един ден на Иван Денисович). „Альоша е агнец, мисли си Иван Денисович, той е съкровище за бригадата…” Альоша, свидетел на преследвана вяра, свидетел на Агнеца, понесъл греховете на света, на Агнеца, принесен в жертва преди началото на вековете: тук руският „кеносизъм” бива възстановен в истината.

И ако някога звънът на камбаните е „повдигал хората, за да не се отпуснат на четири крака” (Пътуване по Ока), ето че сега присъствия като това на Альоша не позволяват на Иван Денисович да забрави духовното измерение на човека. „Ако всички бяха такива, Шухов, (Иван Денисович) също би бил такъв.” Междувременно Иван умее да се справя, той прави услуга на по-богатия Цезар Маркович, за да получи в замяна къшей хляб. Но в спалното помещение мястото на Цезар е под това на Иван, докато това на Альоша – „който закриля” – е най-отгоре: спонтанен символ между Царството на Бога и това на Кесаря, напрежение, съхранило за Иван неговия човешки статут…

солжен

Християнството  на Солженицин не е идеология: то не е редуциращо, а схваща личността в общение, вкоренена в земята и в историята – тук има и „марксистки” принос – ала в Бога тя намира своята свобода. Това е радикално анти-идеологически подход, защото при личността няма познание, а незнание – в реципрочността на Deus incognitus  и homo incognitus [5]. Идеологията е насилие: интелектуално, но също и историческо. Правдата е  активна „доброжелателност”, творческа любов. Насилието е отчасти свързано с лъжата, с желанието за тоталитарно обяснение и с властта. „А още щом бъде разсеяна лъжата – ще лъсне отвратителната голота на насилието – и насилието от памтивека ще рухне.” (Нобеловата лекция).

За разлика от Камю, при Солженицин в основата на нещата не е абсурдът, а Любовта. Той смята, че кралският път е пътят на личната саможертва и в крайна сметка на мъченичеството. В това отношение той е близък до Ганди, който е толстоист, ала без да приема неговите системни правила. В своята Нобелова лекция Солженицин приписва сила на словото на правдата. И цитира руската поговорка: „Едно правдиво слово може да преобърне целия свят”, като стига до заключението: „Ето на такова мнимо-фантастично нарушение на закона за запазване на масата и енергията се основава и моята собствена дейност…”. Но словото е правда: „само когато чрез лична саможертва се стигне до реформиране на заобикалящия ни свят.” (Писмо до Сергей Желудков). Смъртта на свидетеля е рана за трансценденцията, но по парадоксален начин е плодотворно за Историята. Последна дума при възроденото съзнание има мъченичеството: „Никой не може да прегради пътя на правдата, и за нейното движение напред аз съм готов да приема и смърт” (Писмо до съюза на Съветските писатели, 16 май, 1967 г.).

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в брой 54, 2010 г. на сп. „Християнство и култура“


[1] Кеносис (от гр.) –снизхождането в света на Бога, който, бидейки вечен, по силата на своята Любов, е решил да се прояви във времето. Виж Фил. 2: 6-8. Б. пр.

[2] Заглавия на кратки разкази (Крохотки) на Солженицин. Б. пр.

[3] Филокалия (от гр. любов към духовната красота) – или още „Добротолюбие” (сборник от светоотечески поучения.). Съставен от св. Никодим Светогорец на гръцки под името „Филокалия” и отпечатан във Венеция през 1782 г. Б. пр.

[4] Виж Еф. 6:20.

[5] Непознатия Бог и непознатия човек (лат.) Б. пр.

Оливие Клеман
15.01.2014

Свързани статии

Още от автора