0
1460

Продължавам да съм любопитна

В Созопол,  на 28-ите Празници на изкуствата „Аполония”, сопраното Александрина Пендачанска, след като откри фестивала с блестящ песенен рецитал заедно с големия пианист Людмил Ангелов, отдели време за среща с публиката – почитатели, журналисти, приятели. Въпроси зададе основателят на „Аполония” проф. Димо Димов, питаха и мнозина други. Срещата водеше журналистът Панайот Денев. Той записа и предлага част от откровенията на изключителната певица.

Изпълнявали ли сте преди песните от български композитори, които тук, в Созопол, имаха неописуем успех?

Пяла съм ги. Ние сме непривилегировани в това отношение – да пееш на собствения си език. Оперната литература, написана на български, е много по-малко от голямата – немска, френска ,италианска и руска. Но усещането е съвършено различно. И много по-приятно – да пееш на родния си език. Колкото мога повече, ще пея на български, защото е рядко удоволствие. Просто е друго. Колкото и добре да говориш един чужд език и да си свикнал да пееш на него, никога нищо не може да ти компенсира това, с което си отрасъл. Фонетично човек свиква с определени звуци от ранно детство. Аз съм абсолютно убедена, че и те допринасят за развитието на гласа, не е случайно, че има някои народи с много големи певци, други народи – с нито един, колкото и да се опитват. Има езици, които са изключително неудобни и невокални, има други, които помагат . Аз съм сигурна, очевидно е, доказват го всички наши певци, че българският език е удобен и за пеене. Въпреки неудобните Ъ-та . „Дърва” вчера като трябваше да кажа… Но въпреки това е хубав език за пеене. За мен най-много прилича на руския. Повече отколкото на италианския.

Кога усетихте неустоимо, че от пианото ще се насочите към пеенето?

Мисля , че съм била точно на 11 години и половина. Случи се нещо съвсем конкретно. Баща ми ме вбесяваше зверски, когато казваше: „Защо пак не си свирила?!” А аз: „Стига бе татко, ще ставам певица!” Тогава той ми казваше нещо, което ме влудяваше, защото нямах никакви фактически доказателства, за да го оборя: „А какво ще стане, ако нямаш глас?”

За мен такава опция изглеждаше невъзможна. Той е бил прав, разбира се, защото на 11 години няма как да знаеш дали ще имаш, или няма да имаш глас. Но се случи – когато майка ми учеше Манон Леско от Пучини. Вече имах уокмен. Връщах се от училище със слушалки и с касетки, имах записите на Мария Калас и на Рената Тебалди. Сравнявах ги по този много отвратителен начин, който вече мразя – да слушаш няколко записа и да казваш: ето тя е изпяла тази фраза по-добре от другата… Тази опера ме влюби в операта и в Пучини и от там нататък беше абсолютно ясно, че това е всичко, което искам от живота и от музиката. Няколко месеца по-късно си позволих ужасно смешно и нахално да се запиша на касета и да извикам майка ми в моята стая. Тя легна на леглото, аз седнах до пианото и тя мислеше, че нещо ще й изсвиря. Обаче аз казах: „Ще слушаш нещо друго.” И пуснах касетофона със записаната от мен ария на… Аида. И после Травиата и изобщо каквито имаше там ноти, бях се записала. Мама много плака , а после каза: „Добре, ясна е работата, само те моля да чакаш още малко.” И аз изчаках цели две години, които в този период от живота ми се сториха много дълги. Точно на 14 и половина бях, когато получих първия официален урок, а в Пловдив, в къщата на художника Димитър Киров, изпях за пръв път пред хора Травиата. Акомпанираше ми Людмил Ангелов – значи всъщност това е първият път, когато сме били заедно пред публика с него… Беше велика вечер, след Реквиема на Верди в Античния театър и Никола Гюзелев… Наистина вълнуващо – пълно с музиканти, с художници. Първо Людмил свири нещо сам, а после мама каза: „Хайде, изпей нещо”. И аз само това чаках, в интерес на истината, изпях Травиата. Людмил наизуст, по слух ми акомпанира и това беше моето първо публично изпълнение…

Какви хора ходят на опера по местата, където пеете?

Има една определена група отлично запознати хора, които на много места се повтарят. Откакто ги има евтините самолетни билети в Европа и страхотните влакове, те пътуват непрекъснато от едно място на друго. Имат съвсем други професии, занимават се със съвсем други неща.

На каква възраст са?

По-скоро средна, но има и някои млади маниаци, защото то си е вид мания. Между тях има и хора, с които съм приятелка във Фейсбук и в Туитър и благодарение на които нашият живот е така интересен, защото обменът на информация е съвсем жив. Но от друга страна, си казвам: А, бе, хора нямате ли си живот, който да живеете? Какви са тези глупости, да ходите, да обикаляте да гледате разни спектакли. Вместо да си седите вкъщи? Аз не мога да си представя, ако мога да си седя у дома, че ще тръгна да гледам някакви хора как пеят. Но има хора, на които това им е по-интересно от собствения им живот. Казвам го с известно извинение, защото благодарение на тях всъщност операта се развива и е модерна и жизнена. Те са най-претенциозната публика.

Такива ли дойдоха в Санкт Гален да гледат Саломе?

Имаше много такива. Тъй като моят дебют в Саломе беше любопитно начинание – и за мен, и особено за публиката. (Вижте трейлъра на бъдещия филм „Да разкриеш Саломе”, който е заснел съпругът на Александрина – Найо Тицин, в театъра на Санкт Гален в Швейцария.)

 

Много хора дойдоха от Англия, от Италия, особено от Германия – публика, която е гледала всички последни постановки на Саломе  в Ковънт Гардън, Торино, Метрополитен Опера и знае кой режисьор какво точно е направил и коя певица как точно е прегърнала отрязаната глава на Йоан и как е изпяла тази фраза или онази… Тяхното присъствие е затормозяващо, защото знаеш, че пред себе си имаш хора, които обичат това изкуство и то им е важно, ценно, имат свои претенции и представи как трябва да изглеждат нещата . Те са страстни любители на операта.

Достатъчни ли са те, за да съществува операта?

Не са само такива. Те са най-вярната, най-ревностната, най-търсещата част от публиката. В оперните театри другата публика е доста буржоазна, среднокласова. Мнозина отиват в операта, за да покажат последната си рокля или обеци, да прекарат една хубава вечер, да идат на ресторант преди или след представлението. Това също го казвам с благодарност, защото винаги такава е била публиката. И едно време, когато ложите в големите стари театри са били собственост на определени фамилии, хората са ходели, за да се покажат, да присъстват в обществото. Това е модусът на една голяма социална група да общува помежду си.

Камерната музика не е така популярна като операта. Може ли една оперна дива да има успех и на сцената, и в камерното пеене, с песента?

Да, може. Някои го правят успешно, други – съвсем неуспешно. Аз едва сега започвам и съм сигурна, че някой ден мога да стана много добра. Тази музика е една любов, човек трябва истински да й се отдаде и аз започнах да се влюбвам в нея. Истински новобранец съм. А тя изисква посвещаване, вглъбяване, концентрация и много работа. Моят основен проблем е, че някои от най-важните камерни произведения са на немски език, а аз не говоря немски. И тъй като от една възраст нататък езици се учат много по-трудно, въпреки истинските ми усилия да науча немски, това става трудно и бавно. Ако говорех немски, щях много повече да пея камерна музика и се надявам в следващите години да навляза повече – както в немския език, така и в песните.

Най-важна е работата с пианист, който познава репертоара, с когото да се изработи текстът. Търся някого, за да мога да се опра – за немския, за фразирането в немския, защото там то е различно. Сега ми предстои работа с един професор – руснак. С него ще правим за идното лято програма – руска и френска. Има безкрайно красиви песни от Глинка, Чайковски, Рахманинов – известните, но също и от Прокофиев, Шостакович. Имам идея за една „съветска”, както съм я нарекла, програма – четирима автори, които по един или друг начин са свързани помежду си. Сред тях основната фигура е на Шостакович. Изумителен композитор е Шнитке. Това е цял океан от нова музика, в който аз сега правя първи стъпки на брега, но съм си обещала, че ще се науча да плувам – кроул.

Дано не прозвучи грозно, но в това ви ново влюбване има ли пазар, има ли бизнес? 

Много по-малко, отколкото в оперния. Камерната музика е много по-ниско платена от оперната. Всъщност има и по-малко публика и може би това е причината по-малко хора да се занимават. Защото е къртовски труд, огромно напрежение да направиш един рецитал – от какъвто дори най-големите певци истински се плашат повече, отколкото от оперен спектакъл. Формата е така малка и деликатна – в една песен от две минути трябва да вложиш всичко, което иначе влагаш в едно действие в операта… Целият огромен труд се полага срещу много по-ниско възнаграждение и от гледна точка на  публиката, и финансово. Трудно се пълнят зали с такава музика. Вместо да те чуят, примерно 2000 души, те чуват 200 и си доволен, ако са толкова. Това е световна практика.

Как се променя гласът ви през годините?

По принцип смятам, че е нормално човешкият, особено женският глас да се променя. Има и такива, които дълги годни запазват тембъра си, но аз започнах толкова млада и гласът на 17-годишното момиче няма как да е гласът на 40-годишната жена. Четиридесет и две. Гласът, нашият инструмент, е безобразно зависим от физиката ни,  от здравето ни, от хормоналното ни състояние… В моя глас настъпиха големи промени, след като родих двете си деца. Уплътни се, снижи се – това е естествен физиологичен процес. През тези години съм изпяла 60 роли – адски много, повярвайте ми. Като видя нов клавир, който трябва да се учи, вече ми настръхва косата. Защото и харддискът ми е препълнен. Вече усещам, че по-бавно да уча. Имало е опери, които съм учила буквално за три дни. Но това е пътят, който дори не съм си избирала, така се случи. Имам колеги, на които много завиждам – имат си десет роли – една Тоска, една Мими, една Аида, една Дездемона и една Татяна – и така си живеят 30 години. Това го казвам с истинска завист, от една страна. От друга, бих издържала така не повече от пет години, защото ще ми писне. Повечето от многото ми роли, за съжаление съм пяла само по веднъж. Така се стекоха обстоятелствата, това не е мой избор. В началото  непрекъснато пеех неща, които никой друг не искаше или не можеше да изпее. Имах дълъг и подвижен глас и сега, като погледна какво съм пяла, си се чудя на акъла. И не само на акъла, на гласа, защото има някои неизпеваеми неща, а аз тогава съм ги изпяла, защото изобщо не съм разбирала какво пея. И защото на 22 години просто можеш да изпееш всичко. Слушам сега една роля,която съм изпяла – Есклармонд на Масне – той я е писал за 24- годишна певица. Аз бях на 22. Това е роля, която може да се изпее в такъв момент. На 40 не може. Изпях я през 1992 г. и повече не се случи, защото е опера, която не се играе.

Няма как да отминем интригата с вашето писане, с романа Da kapo. Как стана това, ще продължите ли?

Преди да пропея, аз прописах. Има някои много мили и сладки стихчета, има и други, които са изключително некадърни. До края на пубертета пишех усърдно. Но много добре помня кога и как написах първото си стихотворение. И как съм била облечена. Беше на 30 декември 1979 г. Вълнувах се, защото на следващия ден беше Нова година. Майка ми и баща ми ме подканяха да си лягам, аз казах: „Чакай, чакай, още малко, ей сега…” И на един стол в кухнята написах това стихотворение, което е много симпатично.

Помните ли го?

Да, мога да ви го изрецитирам.

Да, моля!

Обичта е като песен,

обичта е като цвете.

И без нея миг не може.

И живот, и песни, и цветя.

Само някакъв си спомен.

И въздишка, и тъга.

Ще въздъхнеш сам самотен

Като роза сред дъжда.

Писането просто се завърна. Само първа стъпка, защото то също е океан.

Кога се случи, между двете деца ли?

Да, през 2003 г. Стана съвсем спонтанно, защото то напираше. В един момент в Берлин си казах – добре  защо се спирам, може никой никога да не го прочете, но… Отидох в съседната книжарница, купих тетрадка и написах първите 30-40 страници на ръка – много вълнуващо, съвсем истинско.  После колко време ми отне, за да го прехвърля в компютъра…

Скоро прочетох книгата, защото трябва да избера 20 страници за превод на немски. Предстои да бъде издадена на немски.  И много неща не ми харесаха. Но други си харесах и няма да спра да пиша. В никакъв случай. Музиката ни научава на невероятна дисциплина – независимо дали си даваме сметка. И на метод на работа, който ни помага във всичко. Ако човек иска да успее в нещо, каквото и да е то, трябва да положи усилие и труд, това в огромна степен се отнася и за писането. Освен, разбира се, ако не си гений, какъвто не е нашият случай. Но някаква заложба може да се развива и да се доведе до завършване на цялостен процес, нужни са труд и дисциплина. Тази книга няма да остане единствената.

Каква беше подготовката ви за сцените в Ирак? Автентични са като филма „Войната е опиат”…

Това беше работа. Ставах сутрин и започвах да чета, да се ровя из блогове на избягали иракчани, живеещи в Сирия, в Йордания. Намерих много интересни срещи от един заснет семинар на журналисти, които са отразявали в Ирак. Някои от истински важните хора , които са били там през първите две години. Така открих книгите, които после си поръчах. И този филм… Изобщо, истински се подготвих. Мисля че няма как някой да ме хване дори от три поколения родени там, в Багдад, който да каже – това не е така – фактологично. Беше ми интересно и не случайно Ирак го има в книгата, защото бях дълбоко потресена от тази война, истински дълбоко се вълнувах.

Повечето големи примадони имат до себе си любим човек или присламчил се човек, който нещо върши покрай тях. Вашият случай не е такъв, поне така го усещаме. Но все пак, това разкъсване между любимия човек, а вече и с децата, как става? Вие и двамата си имате път в изкуството…

Първото нещо, което прави възможно и живо нашето съществуване, е лекотата на характера на Найо. Толкова години… Ние сме заедно отпреди Аполония – от 1977 г., но станахме гаджета през 1987 г., 25 години от нашите 42 ние сме мъж и жена. Човек никога от нищо не е застрахован, но аз не мога да си представя живота си иначе – той е половината от мен. Иначе, трудността е чисто организационна – пътувания, купуване на билети, кой къде е в този момент, кога ще иде, кога ще си тръгне… Но, слава Богу, тези неща вече са твърде улеснени от техниката ,от начина ни живот и т.н.

Аз изобщо не съм примадона никъде, не само тук и сега – в Созопол. Защото моето примадонстване съм си го изживяла преди това. Когато бях малка… Има смешни неща. На 22 години първата голяма покупка, която направих с първите големи пари, които спечелих… Какво беше? Визонено палто – едно за мен, едно за мама. После това палто седя дълги години в гардероба. Чудя си се на акъла, но е хубаво, че съм го направила, защото по-късно никога нямаше да го направя. Израстването ми в театъра и в операта, узряването ми и всичкото ми желание да бъда някога примадона – беше като дете. А то така лесно стана и толкова рано… Бързо се оказа, че това е такава пустота, всъщност не е нищо друго освен истински куха суета. Сега гледам с истинска насмешка на себе си тогава и на всички други, които още не са го разбрали. Защото има много, които не са го разбрали и продължават така. Те са ми смешни, не знам как живеят. Съвременният свят е толкова променен – смешно е да си въобразяваш някаква примадонщина и да се качиш след това в мръсното метро на Ню Йорк. Ние ходим на работа и после готвим и живеем като всички други хора. Има само няколко суперзвезди – някои от тях познавам, но те са съвсем нормални хора.

В тази огромна работа и ангажираност от какво трябва да се лишавате? Какво ви отнемат децата и вие какво им отнемате?

Не бих казала, че са кой знае какви лишенията. Е, добре – не мога да пуша, когато имам да пея. Това е единственото нещо, от което се лишавам, когато трябва. Няма да пея вечно и всъщност съм латентен пушач. Това също е въпрос на избор, ако човек смята, че трябва да се вживява в ролята на… Има много такива хора, които на 60 години се озовават в трагично положение, гледат кучетата си като деца, защото не са имали време да направят деца. Има и хора, които просто нямат нужда от деца и са си добре така.

Моите… Аз с голямата направих беля. Тя се появи в момент, когато смятах, че трябва да се сложи край на музиката в нашето семейство – три поколения стигат. И категорично казах – за това дете не си помисляйте, не припарвайте до него с никакъв инструмент, защото то ще бъде свободен човек.  После обаче осъзнах, че музиката е истинска благодат. И не сме направили грешка в живота си. В момента се опитвам, вече твърде късно, защото тя е на 13 години, със солфеж и пиано (което й е противно). Това е загубена кауза. Но малката – на седем – от една година сериозно свири – горкото… То изненадващо не мрази пианото. Докато учих Саломе, моите деца видяха нещо, което е смешно, но ще го запомнят за цял живот. Пишех на едни странички като затворниците – четири чертички и една хоризонтална – и така десет пъти. Саломе е трудна и трудно я научих. Всяка фраза беше повтаряна много, а една – 175 пъти. Веднага да кажа тук, че аз не съм тъпа – тази е единствената опера, която съм учила така. Както казах, има други, които съм учила за три дни.Но те не са немски, не са от Рихард Щраус.   Децата наблюдаваха това и сега, като кажа: хайде това пет пъти и като не е станало – казвам – още пет – а тя не гъква. Как да гъкне, както е преброила 175 на едно листче…

Сара е изненадващо смирена на пианото и повтаря с невероятно търпение. Защото е жив дух, който не може да седи на едно място, иска всичко да е сега, в този момент, веднага. Тя наистина може да стане музикант. А ако друго ще ме попитате – трето дете няма да има…

Някой ден ще преподавате ли?

Още не знам. Давам си сметка, че преподаването е полезно за осмислянето и много се учи, като преподаваш. Продължавам да съм любопитна. Нашият инструмент, който не може да се види и да се пипне – този мистериозен и дори метафизичен инструмент гласът – той е директна връзка с нещо друго. На каквото и да свириш, между теб и музиката има посредник – инструментът. А гласът директно излиза от душата . Продължава да ми е интересно да разгадавам тази магия. Процесът никога не е завършен. Продължавам да се уча. Има разбира се основни, железни, златни правила, както ги наричаше майка ми. Които остават непроменени… Цели вечери сме си говорили с Краси Стоянова. Защото в един момент всеки певец си дава сметка, че дори да знае, има момент, в който може да го забрави. Любопитството към вокалната техника може и да ме доведе до преподаване. Не казвам,че ми е рано, защото въобще не ми е рано, но просто не ми е още достатъчно интересно.

Немски критик написа, че при вас всяка дума е като изиграна драма. Актьорското – то откъде се взе, някой ви научи ли?… И още – представяте ли си, че можете да излезете на театрална сцена или пък пред камера – само като актриса, без пеене?

Мисля, че не ставам за тази работа. Не си го представям. Бих си представила да играя в театър. А актьорското умение се развива особено през последните години. Въпрос е на порастване. Защото оперите са трагични произведения, в които все някой умира. Мама много се смееше навремето – аз обичах Прилепът от Йохан Щраус, защото съм казвала: „Там няма умирства”. Но когато живееш живота с всичките му добрини и злини и умирства, и на сцената ги преживяваш по друг начин. Мисля, че животът ме промени, но това се случва с всички или с повечето и може би ме направи по-близка до текста, до това, което се изживява. Преди това е било имитативна дейност до голяма степен.  Преди това по-голямо значение имаше как ще се изпее един тон, дали ще е достатъчно кръгъл, какво ще е си-то или до-то… С годините това престана да ми е така интересно, по-важни станаха други неща. И ако на сцената успея аз истински да се развълнувам, да преживея , да поплача – това ми е по-важно и по-хубаво, отколкото дали съм държала до-то по-дълго.

Не ви пречи да плачете и да пеете?

Това се случва през последните години.

Не е вярно. В Травиата плачехте в Софийската опера преди много години…

А, вярно. Но в Травиата винаги съм плакала. Още като съвсем малка. Изгониха ме от ложата в операта и не ме пускаха, докато не навърших шест години. Травиата едва я изиграх последния път, защото четвърто действие ми се стори просто непосилно. Сега не знам дали бих могла да я изиграя. Вече съм се освободила от мисли за тоновете, но как се е случило, не знам и не мога да кажа…

Александрина Пендачанска в момента усилно репетира в Щатсопер Берлин ролята на Арминда в операта на Моцарт  „Мнимата градинарка”. Премиерните представления са в края на ноември. След Коледа ще дебютира като Еболи в „Дон Карлос” на Верди в Овиедо, Испания. Ще пее Дона Анна от „Дон Жуан” от Моцарт в Хамбург и ще се завърне в Берлин за нови представления на „Мнимата градинарка” и „Агрипина”…