3
1542

Идеологическата шизофрения
на прехода (1)

„Лявата“ логика на цинизма

 

лукановFF

Тежката зараза, която БСП превърна в модел на българския политически живот и която се прехвърли към всички останали партии, бе и още е тоталният идеологически цинизъм, според който между какво казваш и какво правиш няма никаква връзка. Това е всъщност подмолна, задкулисна и нелегална дейност, която е възможна само ако държавата, която бива източвана, бива умишлено поддържана като „слаба държава”.

 

1. Кризата на политическото представителство

След серия от протести през последните години и след като от три месеца пак сме на улицата, ние, поддръжниците на протеста – но вече и световните медии, – казваме, че в България възниква действително гражданско общество. Няма ли обаче в тази теза нещо преувеличено? Нима протестите през 1990-а и 1997-а година не бяха също израз на надигналото се гражданско общество?

Нека обърнем внимание на една важна разлика: масовите протести от 90-те години бяха срещу една партия (БКП/БСП), докато протестите напоследък – да вземем като образцови февруарските и сегашните – са срещу всички партии. Тук ще оставим настрана опитите на БСП да партизира протестите – през февруари социалистическите функционери твърдяха, че протестите са само и единствено срещу ГЕРБ, а сега – че са организирани от или че неволно обслужват ГЕРБ. И в двата случая това не е вярно. Защото и в двата случая протестиращите отказаха да потърсят политическо представителство чрез опозицията. Те не потърсиха БСП, за да свалят ГЕРБ, нито търсят ГЕРБ, за да свалят БСП и ДПС. Освен това още през февруари повечето от протестиращите отказваха сами да излъчат политическо представителство (а разпръснатите и хлабави опити за това се провалиха), докато сега този отказ е повсеместен. Разбира се, отказът от политическо представителство лишава протестите от организационен капацитет. Толкова по-учудващ е фактът, че и без партийна организация те са толкова мощни и устойчиви. Все пак надигането на гражданско общество без партийно представителство е сериозен проблем пред демокрацията ни.

Сериозността на проблема буди страх – мнозина се плашат да не би протестите да бутнат демократичната система и да ни вкарат в анархия или диктатура. Ето какво обаче казват протестиращите: Не искаме демонтиране на представителната демокрация, а искаме истинско представителство и истинска демокрация, която да не бъде дирижирана задкулисно. Не искаме сегашните партии, защото не им вярваме. Казано иначе, искаме партии, но не и тези партии – не и такива, каквито са. Така че проблемът не е в това, че някой иска да смени демократичната форма. Протестиращите искат да изпълнят демократичната форма със съдържание – те искат повече демокрация и повече Европа. Но не казват какво точно да е това съдържание, поне не и в един глас. От разногласното множество обаче това не бива и да се иска.

Проблемът е:

Българските партии са изгубили представителните си функции. Те не са излъчени от гражданското общество. И не биват разпознавани от него. Това е тъжната истина.

2. „Лявата” логика на цинизма

Кои са факторите, които ерозираха представителността?

2.1   БСП и заразата на конспиративния цинизъм

Българският преход не успя да започне на чисто. Поради това, че бившата комунистическа партия не бе забранена и не бе проведена лустрация още в началото, БСП остана силният гравитационен център, спрямо който се разпределяха позициите на политическото представителство през всичките 24 години.

Когато споменавам забрана и лустрация, не ме подозирайте в сляп антикомунизъм! По онова време като либерален човек аз бях против крайните мерки. И сега не съм за забрана, а лустрацията днес вече би била символен и недостатъчно ефективен жест. Когато казвам, че около БСП се разпределяха позициите на политическото представителство, дори нямам предвид линията комунизъм-антикомунизъм, която бе разделителна в началото на прехода.

Защото не „комунизмът” бе смъртоносната зараза, която сееше БСП. Не „комунизъм” искаха функционерите й, макар в началото да го пазеха като мантра, с която да държат част от електората си.

Напротив, тежката зараза, която БСП превърна в модел на българския политически живот и която се прехвърли към всички останали партии, бе и още е тоталният идеологически цинизъм, според който между какво казваш и какво правиш няма никаква връзка. Този цинизъм имаше и има ясна формула и цел: източване на бившите държавни ресурси на комунистическата държава, а впоследствие – на публичните и на вече оформили се частни ресурси – в полза на тесен „елит”, използващ политически позиции за частни цели. Тъй като е целенасочен, цинизмът всъщност е конспирация – той е подмолна и задкулисна дейност (неговите истински залози не могат да бъдат артикулирани публично и постоянно биват маскирани) и освен това е нелегална дейност (повечето от стъпките на конспирацията биха били криминализирани, ако законите – дори и най-услужливите и про-корпоративни закони – бъдат приложени към тях). Такава конспирация, работеща по един брутално буквализиран  марксистки начин – на принципа „експроприация на принадената стойност, създадена от други” – е възможна само ако държавата, която бива източвана и служи за източване, бива умишлено поддържана като „слаба държава”, неспособна да упражнява представителните и контролните си функции. Как тръгна и се разви тази зараза, чийто основен вирусоносител бе БКП/БСП?

Ето един къс разказ:

Политическите идеологии от самото начало на прехода и до днес останаха за БСП само параван, който бе преправян според конюнктурата. Все още защитавайки „комунистическия идеал”, в началото на 90-те БСП бързо се превърна в „национално отговорна” социалистическа партия, без обаче официално никога да скъса с комунистическото си минало. Към самия край на 90-те също толкова бързо и без да забравя „националната си отговорност”, столетницата взе да става „европейска левица”, антинационалистическа по дефиниция и мултикултурно ориентирана – пак без да скъсва с национализма си. Същевременно при управлението на Станишев провеждането на чисто пазарни (неолиберални) политики като въвеждането на плоския данък (но и ниските данъчни ставки по-общо, които доближиха България до офшорна зона) пак бяха провеждани в името на социалната справедливост. Но не неконтролируемият идеологически микс, който бива обобщаван с израза „социална партия”, е важният – та нали говорителите на БСП казват, че се гордеят с различията си; какво по-демократично от това? Големият проблем е, че през целия преход БСП никога не е стояла сериозно зад никоя от тези идеологии, никога не е правила политики съгласно идеологиите си – те оставаха реторически маски.

луканов виденовF

От Луканов до Виденов под алибито на „националната отговорност на социалистите” отварянето към ЕС и НАТО бе блокирано, за да бъде блокирана бързата либерализация на пазара (т.е. приватизацията) – защото Западът (ЕС и НАТО) изискваше „либерална демокрация”, т.е. демокрация, базирана на свободен пазар. Компромисът, който комунистическите елити тогава направиха, за да укротят вътрешните брожения срещу себе си, бе постепенно да приемат „демократичните правила” (доминираното от тях Велико народно събрание прие съвсем не лошата впрочем сегашна българска Конституция) – т.е. те тръгнаха да приемат политически „демокрацията”, за да спрат приватизацията. А приватизацията бе блокирана, за да бъдат източени държавните предприятия в полза на „националния бизнес”, т.е. за „наши хора”: чрез т.нар. „входно-изходна икономика”, чрез директна мафиотизация (мутри) и чрез финансови инструменти (хиперинфлация при планиран фалит на банки).  В икономически аспект за тях Западът продължаваше да е противник (както по времето на Студената война), но вече не идеологически, а икономически противник – ако държавните активи бъдеха пуснати директно на пазара, тогава вероятността западни капитали да ги изкупят, бе голяма (впрочем тази стратегия, която предвиждаше политическия колапс на социализма, бе разгръщана още през 80-те години чрез износ на капитали в задгранични дружества – Огнян Дойнов стана символичното име на тази дейност). Според комунистическите елити не „честната игра”, която предвещаваше загуба, а предварителното източване на публичните активи в частна полза (на избрани „наши хора”), бе печелившият ход – така държавата два пъти бе доведена до фалит, „за да не я изкупят европейците и американците”, а онова, което после бе продадено, бе предварително обезценено. Получи се следният парадокс: комунистическите елити всъщност искаха капитализъм, но нарочно бавеха въвеждането на реален свободен пазар, за да могат предварително да усвоят публичните ресурси в своя полза, задкулисно – и те правеха това под паравана на демокрацията, която постепенно приемаха за официално правило на играта. Разбира се, тогава – и до днес – те разчитаха, че „демокрацията” може да бъде „управлявана”, ако икономическите и политическите лостове за това са в „подходящи ръце”.

Това бе и времето, в което БСП окончателно подмени политическата лоялност на членовете и симпатизантите си с икономическа лоялност – тя се превърна в „партия-хранилка” и стана образец за другите партии. Старият електорат, който включваше и немалко хора, повярвали на бившата идеология, и който тъй и тъй се стопяваше по биологични и социални причини, бе изначално жертван. Остатъците от него, предимно носталгици по бившия режим, биват системно жертвани и до днес. За негова сметка бе създаван нов електорат: през онзи период лукаво-Лукановата „скрита идеология” на трансформация на политическия капитал (на бившата номенклатура, на службите, на хората на различни ръководни позиции) в икономически се превърна в действена и всекидневна конспирация, която се възползва от радостта от свободата, за да разгради и разграби държавата. И тук аз нямам предвид един „Голям конспиративен план”, който да е бил дирижиран централизирано и лично от едно място (дори и Луканов като един от емблематичните идеолози на новата икономическа конспирация падна нейна жертва, което е показателно) – по-скоро става дума за това, че каквито и да са били сценариите на сценаристите на прехода (а такива имаше), тези сценарии се разрояваха мрежово и конспирацията по източване на публичното в частно стана всекидневна нагласа, задействана многопосочно от различни актьори. Това създаде и една немалка мрежа от хора (сега плаващо ги наричаме „мафия”, „олигархия”), обвързани биографично като „успели перачки” – тези, които се чувстваха биографично обвързани чрез препирането на политическа (публична) власт в икономически (частни) облаги, наричано на чист български език „уреждане”. Създадената политико-бизнесменско-мутренска кохорта дори в началото на прехода не бе напълно централизирана и единна, видяхме дори кървави мутренски битки и показни убийства, а и тенденцията оттогава до днес е на разрояването й – все пак, въпреки враждите между различните групировки вътре в нея, до 1997 г. конспиративната кохорта оставаше относително политически лоялна към партията-майка (тогава често наричахме тази кохорта „ченгесарска”, но не само защото действителните ченгета често бяха водещи в нея, а защото бе създадена „по ченгесарски”, т.е. политически подмолно и конспиративно). Но по-лошото от това, че БКП/БСП политически акушира раждането на мафията, бе, че логиката на конспирацията, която днес се нарича корупция, се превърна в овсекидневен и образцов манталитет, който заразяваше и противниците на БСП. Все пак „социалната” политика на източване на държавата за частни цели се превърна в запазена марка на социалистите в началото на прехода, но и до сега. Защото БСП никога не е била наистина социална или лява партия – по никой от маркерите за „ляво”, не и през последните три, а всъщност и повече от пет десетилетия (на късния социализъм ще се върна след малко). ВИС, СИК и най-вече „Мултигруп” ще останат символите на доминираните от „социалистите” първи години на прехода.

Обратът дойде през 1997 г. – както за развитието на държавата, така и в частност за „социалистите”. След тоталния провал на БСП от времето на Беров и още повече на Виденов и след декемврийско-януарския бунт, новото правителство на ОДС вече разполагаше с абсолютно мнозинство в парламента и чрез него извърши няколко повратни неща: 1. За да избегне техническия фалит на държавата, премина към експресна касова приватизация – с това избегна не просто фалита на държавата (всъщност избегна само техническия фалит, защото държавата реално беше фалирала), но и рязко намали държавните активи, с което до голяма степен спря стратегията на източване на държавните предприятия: просто нямаше вече какво толкова да се източва; 2. ОДС въведе, разбира се, валутен борд, с което ограничи рязко възможностите за монетарно източване на публични и частни активи; 3. И обърна външнополитическия курс, с което най-сетне реално обвърза България в процеса на присъединяване към НАТО и ЕС, т.е. пое ангажимент за синхронизиране на законодателството и въведе постоянен външен демократичен мониторинг. И много други хубави неща направи и много не направи. Направи и много лоши неща – най-вече това, че се зарази от действената конспиративна теория, т.е. от корупцията, и не успя да се очисти достатъчно и навреме от нея. Но какво направи „десницата” ще кажа след малко – сега въпросът е за „левицата”?

След 1997 г. за осем години извън властта „левицата” изгуби в значителна степен политическо влияние. Не толкова заради това, че сега правилата на демокрацията и пазара бяха по-ясни и строги – при наистина засилена степен на външен и на обществен надзор в предприсъединителния процес. А най-вече заради това, че заедно с политическия БСП изгуби и икономическия си монопол. БСП вече не можеше в достатъчна степен да поддържа хранилката си като „своя хранилка”. Защото след приватизацията голяма част от „перачките” действително се еманципираха от държавата, съответно от партията  – повечето активи вече бяха частни, т.е. директното „източване”, протектирано политически, започна да отпада като централен икономически залог. А доколкото публичните ресурси не бяха съвсем свършили, то сега вече други имаха политическа власт и „уреждаха” продажбите и заменките. Така бизнесът, който в огромен процент имаше своя „червен” и недотам легален генезис, се освободи от едностранната си партийна зависимост и дори излезе във висока степен на светло. Той вече можеше да играе с различни политически играчи, можеше дори да им поставя и условия. Със сигурност към 2005 г. еднозначната връзка между партийна и икономическа идентичност вече бе разбита, мрежите на капитала не съвпадаха с политическите мрежи. Стартиралото с приватизацията откъсване на бизнеса от пряка партийно-политическа зависимост доведе до по-голяма икономическа свобода, поставила основата на общия икономически подем на страната до кризата от 2008-2009 г.  Разбира се, това бе и времето, когато вече не партията и службите произвеждаха бизнесмени, а бизнесмените започнаха да си избират (или да си купуват и създават) партии. Това бе и времето, по което започна и масовата миграция от партия в партия на онези кадри от втория ешелон, които в хранителната верига на „хранилките” стояха на страната на държавата (т.е. разчитаха на държавни позиции), за да преразпределят публични порции към частни фирми – тези хора губеха шанс, ако постоянно не са на власт, горките!

Така Станишев и тройната коалиция дойдоха на власт през 2005 г. при съвсем различни обстоятелства. Първо, поради стопяването на електората на столетницата по посочените две причини (на идеалистично-носталгичния и на бизнес електората й), БСП не успя да спечели сама изборите – това наложи предварителното договаряне и разделяне на политическата власт (прочутото „8 : 5 : 3”, поразително напомнящо играта на карти „3 : 5 : 8”, наричана още „блато”). Второ, самата бизнес среда вече бе достатъчно еманципирана от партиите и разнородна, за да не позволи монополизиране (тотално срастване) на политическата и икономическата власт. Трето, България бе на последна фаза от присъединяването си към ЕС, т.е. външният надзор поне до присъединяването беше силен, а и във вътрешен план отказът от европейския курс беше равнозначен на политическо самоубийство (затова БСП продължи курса с усърдие, залагайки покрай курса капана на „тройния шлем” на руските енергийни интереси). Тези три фактора, в контекста на инерционен стопански подем и бюджетни излишъци, донякъде нормализираха управлението на тройната коалиция, доколкото изискваха пазене на различни баланси – политически, икономически и международни. Политико-икономическата власт не бе тежко монополизирана и затова заменките и другите форми на пране бяха на парче, а „уреждането” обхващаше повече хора и фирми и не беше строго партийно. Разбира се, след приемането ни в ЕС, управляващите се опущиха съвсем и „тройната коалиция” не случайно стана символ на „многопартийна”, т.е. повсеместна корупция.

След всеки мандат на БСП – мнозина са го казвали – следва нейният тотален провал. През 2009 г. популистката партия ГЕРБ отново спечели (почти) абсолютно мнозинство, заемайки пространството на „дясното”. В ситуацията вече на икономическа криза и стагнация, държавният ресурс отново стана особено ценен (ценни бяха най-вече еврофондовете, преразпределяни от държавата, но и лостовете за полицейско-административна интервенция върху бизнеса като ресурс). Така комбинацията от рестриктивната фискална политика (Дянков) и партийното консолидиране на полицейските структури и на държавната администрация (Цветанов) маргинализира политически БСП и другите партии, от една страна, а, от друга, доведе до силен натиск върху дребния и най-вече върху средния бизнес, отново според принципа „наши” – „чужди”. От това печелеха големите корпоративни играчи, които използваха и продължават да използват кризата, за да окрупняват своите бизнес империи (сега ги наричаме плаващо ту „олигарси”, ту „монополи”, ту „кръгове” – тепърва следва да се изследва професионално икономическата история на групировките в България). Защото ГЕРБ пазеше баланси спрямо тях и до голяма степен влезе в симбиоза с тях: държавата несмело, неефективно и само при наличие на обществен натиск упражняваше спрямо корпоративните играчи регулаторните си функции (случаят с „Лукойл Нефтохим Бургас” АД) или по-често въобще не ги упражняваше, за да си осигури ГЕРБ медиен и политически комфорт.  Дали и доколко ГЕРБ като партия или само отделни негови функционери са получавали срещу това освен медийна (не само от медиите на Пеевски), но също и директна финансова „подкрепа”, тепърва следва да се разследва. Но привилегироването на корпоративните играчи бе основателно широко разпознато като тежка социална несправедливост – в кризата привилегировани се оказаха големите корпоративни капитали, най-често регистрирани в офшорки, т.е. непринасящи сериозни приходи в бюджета, докато средният и дребният бизнес се свиваше и често бе директно натискан, както се свиваха и възможностите на бюджета за социални мерки. Оставката на Борисов през февруари тази година бе предизвикан спонтанно от улицата, но логичен ефект от тази политика.

И отново БСП. При ниска избирателна активност и висок процент на разпиляване на гласовете, които са ясен индикатор за всеобща загуба на доверие в представителността на основните партии, БСП заедно с коалиционния си сателит ДПС излъчи сегашното правителство с директната подкрепа само на 1/5 от пълнолетните граждани и с неофициалната, но съвсем явна подкрепа на „Атака”. Въпреки базисно ниската си политическа легитимност и вместо да разширяват подкрепата си обаче, „социалистите” (заедно с ДПС и „Атака”) надминаха дори и себе си в конспирацията. Те подготвиха един единствен и решителен удар – в опит веднъж и завинаги да окрупнят и монополизират всички власти: политическа, правораздавателна и икономическа. Чрез спешни законодателни промени още в първите дни ДАНС бе превърната в мега-структура, безпрецедентно обединяваща полицейски и разузнавателни функции, спрямо която както полицията, така и прокуратурата попаднаха в зависимо положение. Със задна дата конспиративният план е очевиден: чрез новата ДАНС трябваше да бъде овладяна правораздавателната система, чрез която да се упражни директна съдебна разправа с политическите противници (ГЕРБ) и с икономическите противници (чуждите и неудобни „олигарси”). Подобен конспиративен план, разбира се, сам по себе си компрометира политически правораздаването – не че ГЕРБ и „олигарсите” няма за какво да бъдат разследвани. Назначението на Делян Пеевски обаче бе върхът на конспирацията – избран бе един корпоративен магнат, в ръцете на който бе връчена цялата правораздавателна система. Едва ли може да се посочи друг такъв драстичен пример за директно посегателство върху демокрацията и върху разделението на властите (поне не и във функционираща демокрация – иначе в Русия срастването на държава и олигархия е „образцова” държавна политика). Именно това обаче днес „социалистите” наричат „социална политика”, хвърляйки „социални трохи” покрай забързаното узурпиране на държавата.

Мигновеният и мощен обществен протест блокира назначението на Пеевски. С това протестът може би временно обезсили, но все още съвсем не е прекъснал конспиративния план по директното впрягане и централизиране на държавните институции за политико-корпоративна разправа с неудобните. ДАНС продължава да бъде мега-структура, която като пушката на Чехов предстои да гръмне, а другите назначения на явно компрометирани лица на възлови за „източване” позиции продължават стратегията. Именно като посегателство срещу разделението на властите „грешката Пеевски” е непростима грешка – дори и в политиката има непростими грешки. Такива „грешки” биват поправяни само по един начин – чрез наказание на отговорните за нея, което наказание в политиката се нарича „оставка”. Оставката на сегашното правителство и нови избори са единственият начин за (поне временно) прекъсване на логиката на конспиративния цивизъм – за това тръгна „протестът” и за това все още предстои да се преборим.

Кратката история на БКП/БСП показва, че в България, но и в другите източни страни след промяната, „комунизмът”, но и наследилият го „социализъм”, не следва да се мислят като действени и действащи идеологии, даващи рамка за действително политическо представителство (политическо представителство БСП не дава дори и на привържениците си – на вярващите „комунисти” и по-късно „социалисти”, които очакват определен тип идеологична, в случая – социално ориентирана политика). Казвам това, простирайки се и по-назад във времето, защото „комунизмът” в Източна Европа бе загубил идеологическата си сила още през 70-те и 80-те години на ХХ век – за по-голямата част от населението, но особено и най-вече за „изповядващите го“ елити. Без тоталитарната система да бе разградена (тя функционираше до края, макар и в смекчени форми), „комунизмът” още тогава бе изгубил основната си идеологическа функция: да бъде политическа рамка, в която се вярва, която консолидира и според която се действа. Тази криза на идеологията в края на „комунистическия” режим, където идеологията бе останала празна черупка на официалния дискурс, под която се провеждаха различни по същество частни интереси под формата на „уреждане”, ерозира самата тоталитарна система, но тя ерозира и политическото поле на прехода към демокрация. Така, ако в началото на прехода „комунизмът” все още работеше като идеологически оператор, позволяващ себе-идентификация, то този оператор бе за повечето хора „празно означаващо”, чрез което те заявяваха своята лоялност към „нашите” политико-икономически мрежи и клики и чрез което същите клики извършваха преброяването на „нашите хора”. Именно затова – защото бе празно означаващо, изпразнено от реално идеологическо съдържание – „комунизмът” толкова лесно бе заменен със „социализъм” от националистически тип, а след това и с „европейска левица”: тъй като „нямаше значение” кой и какъв е идентификационният маркер на кликите, той безпрепятствено бе променян от „левицата” съгласно политико-икономическата и дискурсивна конюнктура. Истината е, че „анти-комунизмът” и „демокрацията” – не без помощта на западните пропагандни машини – навлязоха в политическото поле по сходно опростен и изпразнен от идеологически съдържания начин, което допълнително минира възможностите за политическо представителство днес. Нещо повече, протагонистите на „демократичната” или „дясна” идеология твърде лесно и твърде бързо са заразяваха от конспиративната употреба на идеологиите, т.е. от циничния манталитет на „уреждането”. Но за това след малко.

Дилемата „комунизъм – анти-комунизъм” до голяма степен бе изчерпана като политически заряд още в края на 90-те години. Последва едно деидеологизирано десетилетие на стопански подем, в което като че размиването на структурата на политическото представителство не беше от значение – нямаше значение кой точно управлява и в името на какво, нали нещата вървяха добре в частната сфера, а страната вървеше към членството си в ЕС? Свиването на ресурсите от началото на кризата обаче свърши две неща: 1. Публичните ресурси отново станаха особено апетитни – поради това реализиращият се вече риск днес е конспирацията отново да стане основна бизнес стратегия, както допреди 1997 г.; 2. Но, по-важно, кризата оголи нови обществени поляризации, генезисът на които предхожда самата криза. Основните поляризации са две: Едната е от класическия социално-класов тип – между загубилите и спечелилите от прехода, където крайната бедност по официални данни надвишава 50 % от населението в България, докато над 90 % от богатството е съсредоточено в колко – дали не са в 1 или 2 % (при всички положения съотношението е твърде подобно на това от лозунга на „Окупирай Уолстрийт” – 99 % : 1 %)? Втората поляризация е от морален тип – между крайния цинизъм на уреждането, разпознаваем като основен модус вивенди на един тесен икономико-политически елит, и „анти-цинизмът” на протестите – не само на сегашните, но и на всички протести от последните години. Съвсем не е необходимо тези две поляризации буквално да съвпадат – бедните непременно да са безкористни, а богатите – корумпирани. Въпреки това двете поляризации са свързани и тепърва предстои те да придобият политическа форма – или като политически и социален колапс, или като изобретяване на политическото представителство по нов начин.

Преди да се върнем на този проблем, нека обаче да видим как стояха нещата с политическото представителство и в другата част на политическия спектър.

2.2   ДПС и „Атака” – контрастни образи на цинизма

Днес ДПС е емблематична „партия-хранилка” – много по-консолидирана понастоящем от своя партиен образец, БСП. Противно на „либералната” си идеология, тя е и неизменен политически сателит на „социалистите” от свалянето на правителството на Филип Димитров до днес (беше и на НДСВ, но не толкова по линия на така и несъстоялия се „либерален алианс”, колкото на властовия опортюнизъм). Не трябва обаче да забравяме, че публичната легитимация на Движението за права и свободи бе чрез неговия „антикомунистически” генезис. Как се случи това максимално сближаване на ДПС и БСП, след като изходна точка бе максималната дистанция?

Станишев-Доган19

Изключвам от анализа като вероятна причина за близостта с БСП възможната роля на Държавна сигурност при създаването на ДПС – твърде вероятна, защото почти всички лидери на ДПС бяха осветени като агенти на ДС, – защото не разполагам с публични данни за подобна конспирация в началото. И защото, далеч по-важно, възникването на ДПС като антикомунистическа формация има своето напълно легитимно и публично осветено основание: ДПС консолидира турската етническа общност в България като политически отговор на „възродителния процес”, срамно проведен на две фази от комунистическата власт през 80-те години. Доколкото турското етническо малцинство наистина бе поставено под тежка политическа репресия от стария режим, напълно основателно бе то да потърси политическо представителство след промяната и да позиционира това представителство като антикомунистическо. Нещо повече, при антикомунистическо позициониране в рамките на традиционния политически спектър изборът на либерална идеология за Движението, акцентиращ върху индивидуалните права и свободи отвъд повече или по-малко етнизиращите консервативно-традиционалистки (десни) схващания за „нацията”, бе повече от логичен. Така че като публична опаковка ДПС бе създадено умно – напълно легитимно бе да се потърси форма на политическо представителство за българските турци и мюсюлмани след репресията (и това наистина спаси етническия мир) и напълно разумно бе формата на това представителство да бъде антикомунистическа и либерална. Проблемът е, че ДПС твърде бързо забрави за антикомунизма си (след 1992 г. партията е излъчила три правителства съвместно с пост-комунистическата БСП – на Беров, Станишев и Орешарски) и никога не е действала либерално – идеологиите и за ДПС останаха реторически маски.

ДПС е партията, която се радва на най-висок електорален комфорт – тя традиционно разполага със сигурните между 7 и 14 % в национален мащаб (в зависимост най-вече от общата активност на избирателите) и това я прави неизбежен коалиционен партньор при повечето парламентарни конфигурации. Тя разполага и с почти тотален монопол върху местната власт в областите с предимно мюсюлманско население. Но не систематичното й коалиране в „ляво” е това, което противоречи на либералните й принципи – при спецификите на електората на ДПС, където турците и ромите със сигурност не са най-заможните общности в страната, „левият” уклон дори би бил логичен (разбира се, само ако и БСП беше „лява” партия – виждате, че логиката на идеологиите в България е логика на абсурдите!). Далеч по-драматични в противоречието си с либералната идеология обаче са начините, по които ДПС работи със собствения си електорат и чрез които го държи консолидиран. И тук проблемът не е най-вече в това, че ДПС продължава да разчита на една във висока степен затворена етнически и културно-религиозно общност (ако сме точни, би трябвало да кажем „общности”), което не е твърде либерално.  А – пак повтарям – в начините, по които общностите биват държани затворени и в този смисъл гетоизирани. Начините са два основни:

Първият е добре известното размахване на картата „заплаха за етническия мир”, която консолидира чрез личните страхове и болезнени спомени хората, потърпевши от „възродителния процес” – тази карта бива систематично размахвана въпреки отсъствието на силни антитурски настроения през последните двадесет години. Тук трябва да отчетем, че публично официализираната политическа позиция на ДПС със сигурност блокираше разразяването на подобни настроения, особено в първите години на прехода, когато все още действаха матриците на антитурската пропаданда от късния социализъм. Но трябва също да отчетем, че от повече от десетилетие и самата ДПС е провокатор на подобни настроения – естественият гняв на хората срещу политическия цинизъм и корупцията, в които ДПС напоследък надмина дори „столетницата”, понякога превратно разпознава своя враг и от антиклиентелистки се превръща в анти-турски гняв: „Доган” и другите лидери на ДПС (включително етническите българи) биват напълно погрешно разпознавани като „турци”, а не, както би било заслужено, като български политици, рекордьори по политико-икономическа наглост. Хубавото е, че обществото като цяло у нас се отличава със завидна степен на здрав разум и ксенофобските нагласи са по правило маргинални; лошото е, че доколкото все пак има антитурски настроения, те са действително стимулирани (на принципа на превратното разпознаване на проблема) от поведението на политическата върхушка на Движението и в същото време са крайно несправедливи към турското малцинство в България.

Защото вторият начин, по който ДПС консолидира и гетоизира своя електорат, е именно политико-икономическата конспирация. След като веднъж турското и мюсюлманското население са били консолидирани политически като отговор на „възродителния процес”, след промяната ДПС печели абсолютно мнозинство в регионите, където тези хора живеят – т.нар. „крепости на ДПС”. Чрез това ДПС там получава монопол върху структурите на местната власт. Оттук локалната икономика в регионите бива поставена в политическа зависимост – от две десетилетия, какъвто и да е етно-културният ти произход, не можеш да правиш локален бизнес, не можеш „да си уредиш” нещата, ако не си в симбиоза с местните структури на ДПС. Нека подчертаем, че в това по места да управляват хора от местните общности не би имало нищо лошо, ако ДПС чрез своите кадри провеждаше модернизираща и „либерална” политика. Тъй като не съм социален и културен антрополог, няма да навлизам в „местните примери”. Но политиката на ДПС спрямо собствените „крепости” е достатъчно публично осветена и на национално ниво. Нека си припомним кои са най-известните примери на структурни инвестиции в Родопите, осигурени от ДПС в ролята му на управляваща партия: „Водното огледало” в Кърджали и „Цанков камък” – тези две „чешми” са два паметника на „лидерското великолепие” на партийната върхушка, които пропорционално на цената си имат нищожна икономическа и социална полза за развитието на региона, но за сметка на това са обезпечени със завидните „хидро-инженерни” хонорари на Ахмед Доган, а вероятно и на други. В същото време ДПС като коалиционен партньор на НДСВ блокира приватизацията на „Булгартабак“ чрез директна заплаха да свали правителството на Сакскобургготски, в което участваше, за „да спаси” препитанието на тютюнопроизводителите – и с това спечели моментната им симпатия и лоялност, но всъщност задълго ги обрече на същия немодернизиран и неблагодарен труд при нарастваща бедност (макар през 2011 г. мълчаливо и без обяснения да прие продажбата на компанията на австрийско дружество, опериращо с руски капитали).

Вън от политиките спрямо собствения електорат, които са закрепостяващи, а не либерализиращи, ДПС е и най-централизираната и консолидирана партия (тук те отново надминаха БСП). От ДПС почти нищо „не изтича” отвътре-навън, освен дирижирано – което е и напълно ясен индикатор за партията като „съзаклятие” от конспиративен тип, работещо под прага на публичността. Впрочем безпрецедентно наглият публичен език на Ахмед Доган е и единственият, който си позволява в пряк текст да ни казва истината за това съзаклятие, което не е етно-културно, а има за задача „да разпределя порциите на властта” и да създава „обръчи от фирми”. Същата икономико-политическа конспирация отчетливо стои и зад кадровия подбор, чрез който ДПС разширява имиджа си от етническа към национална партия: българите и ромите, влизащи на публични позиции в Движението, като че без изключение са майстори на „уреждането”, „доказали се” в други партии, от които им се налага да мигрират (Христо Бисеров, Йордан Цонев), или пък, ако не в политически, те са майстори на „уреждането” в икономически мрежи – в полулегални локални (Емил Иванов и бат Сали) и корпоративни мрежи (Пеевски). Разбира се, „мутроподобният образ” на Пеевски се превърна в най-ярко публично олицетворение на политиката на съзаклятие – не защото Пеевски е престъпник по смисъла на закона (подобно нещо не е доказано), а защото биографията на този човек е максимално ярка демонстрация на препирането на политически в икономически позиции и обратно и на шуробаджанашкия (през родово-връзкарските клики) биографичен подем на една персона, станала медиатор на конспирацията. Толкова за „либерализма” на ДПС.

За „Атака” ще бъда кратък. Мястото й в този анализ е именно до БСП и ДПС, но не просто защото сега тя е във фактическа коалиция с тях, а защото българският „национализъм” в лицето на „Атака” е идеологическа сянка именно на тези две партии. Не искам да подценявам своеобразието на атакистите, дължащо се преди всичко на забележителния популизъм на Волен Сидеров, който често успява да артикулира скритите страхове и ярости на значително число хора, а освен това умее да сменя политическата си позиция и репертоара си в зависимост от конюнктурата. Идеологическа консистентност в публичния език на „Атака” обаче има и тя се крепи на две „анти” – едното вътрешно (срещу малцинствата), а другото външно (срещу „западните империалисти”, които искат да ни поставят в „колониално робство”). През тях може за се проследи и известна еволюция на „Атака”, която стартира преди осем години чрез етнизиращ дискурс, експлоатиращ анти-турските и анти-ромските настроения в страната (на принципа „циганите само крадат, а ние им плащаме социални помощи”, докато ДПС бяха определяни като „антиконституционна и сепаратистка“ организация), за да бъдат смекчени анти-малцинствените нотки през последните години и да бъдат заменени с „по-горд национализъм”, противопоставящ се вече директно на „Великите сили” – Сидеров сам заяви себе си като български Уго Чавес, противопоставящ се на чуждите монополи (най-вече на европейските и американските, защото сам се заяви за икономическо пренасочване към Русия и Китай) и готов да ги национализира („Планът Сидеров”). Тази ксенофобска реторика паразитира върху реални проблеми – най-вече върху това, че „слабата държава”, каквато България все още е, традиционно не успява да развива действителни интеграционни политики спрямо малцинствата, нито пък успява да осъществява действителни регулаторни функции на пазара, където – все едно дали с чужда или българска собственост – монополи не просто има, но и те не са нито „естествени”, нито поставени под публичен контрол. Сидеров обаче – защото „Атака” е поредната „лидерска партия”, синонимна с лидера си – не предлага политики и дори се пази от реално участие във властта (в настоящия, но и в предишния парламент той без съмнение можеше да договори официално участие в управлението), за да съхрани ролята на „Атака” като „социален отдушник” и да продължи да хвърля реторически бомби като „национализацията” (чакаме следващите). Така че „Атака” като партия, която не иска да е на власт (тя само „подкрепя” другите по „държавнически и отговорен начин”, „изпитва” другите, докато те не се омаскарят, пази се „чиста” от оцапване с власт и чака своя звезден миг – на абсолютното народно доверие!), та „Атака” е партията, чийто публичен образ е изграден така, че думите никога да не се превърнат в дела (в случая – в публична власт).

болен3

Тази необвързаност на „Атака” с политически дела (систематичният отказ от коалиране и участие в управлението) позволява нейните депутати да участват в плаващи мнозинства – в този, но и в предишния парламент (със и без превръщането им в „независими”). Променливостта на политическото поведение на „Атака” като че ли не позволява обвързването й с корпоративни групировки (дори средно-габаритни бизнесмени като Слави Бинев и Валери Симеонов се откачиха от нея) и единственото логично обяснение, което ми хрумва, но което не мога да докажа, е, че тази партия-фантом работи „на хонорар” – според принципа на „най-добрия хонорар”. Все пак, доколкото единственото устойчиво в „Атака” е общият патос на националистическата реторика, добре е да се запитаме: кой има полза от нея? Два са очевидните отговори: първо, антималцинствените и националистически послания със сигурност подхранват картата на ДПС „заплаха за етническия мир”, която отдавна би залиняла и би била изчерпана, ако в публичния регистър го нямаше кресчендото на Сидеров. Второ, суверенисткият дискурс на „националната отговорност” и до 1997 г. служеше на БСП, за да блокира въвеждането на демократични форми на надзор и за провеждане на руски интереси – след като БСП все пак се ангажира да бъде „европейска левица”, тази ниша остана донякъде свободна, а тя за конспираторите не бива да бъде такава: поне не и докато „Атака” дава подкрепата си за „Белене” и докато подпомага поддържането на слабостта на държавните институции. Толкова за българския „национализъм”.

Следва продължение: „Метаморфози на „десницата” – между гравитацията на цинизма и моралния патос”

Димитър Вацов е преподавател по политическа философия, ръководител на Департамент „Философия и социология” в НБУ и главен редактор на сп. Критика и хуманизъм.

3 КОМЕНТАРИ

  1. Темата с ГЕРБ е съвсем проста: родова, комунистическа, милиционерска, кастова дс-партия, мимикрираща с антикомунистическа сугестия. За нея гласуваха пенсионирани фуражки, зелени чорапи, пенсионирани милиционери, полицаи, ченгета, лумпен-пенсионери, виждащи в якия пазвант-помпиер нов Живков със здрава ръка, събрано накуп – семействата на униформената потомствена каста; а също и „национално-отговорният капитал“, търсещ легализация, както и нагаждачи, чакащи поредния келепир от пребоядисване. С една дума – партия на строгия, но справедлив силов примитив. Долнопробието на всички досегашни ,“десни“ уж, антикомунистически партийни клонинги , допуснати от БСП и ДС в досегашното политическо управление, имаха елементарната идейна задача да обслужат метаморфозата на червената каста. Оттук нататък няма никакъв смисъл за сериозно тълкуване на каквото и да било. ДС-Гъсеницата на прехода се обвиваше в пашкул при всяко поредно парламентарно представление , докато се пръкна това екскомунистическо олигархично чудовище , с вид, достоен за филма „Мухата“.