0
734

Непознатият Пенчо Георгиев

Scan10012 copy

Вгледайте се в внимателно в подкупващата простота на щриха и декоративното въображение на изображенията от „Сватбата на мишока Мики” на Николай Фол (1935) или в безспорния оформителски шедьовър „Божи дарове” на Георги Райчев (1930) и  ще се убедите, че илюстрациите за деца на Пенчо Георгиев си остават образци.

Споменът за детството е неотделим от първите детски книжки, с чието разлистване всеки от нас е навлизал в света на приказното. Днес ситуацията е малко по-различна.  Сегашните деца ще трябва да положат доста по-големи усилия, за да идентифицират след време първите си приказни герои не само от книгите, но и от продукциите на канали като „Дисни” или „Картун Нетуърк”. Но така или иначе, светът на приказното е визуализация на вълшебството. Поколения български деца израснаха с образите на герои като Гъбарко (Вадим Лазаркевич – Бате Златко), на Тошко Африкански и Ането (Бешков – Каралийчев), на Неродена Мома (Георги Атанасов – Ран Босилек) и още толкова други, които се затрудняваме да идентифицираме. Тепърва предстои да се проучи голямото наследство на българската детска илюстрация, възникнала през средата на 20-те години на ХХ в. с появата на списания като „Светулка”, „Детски свят или „Картинна галерия”, та до прекрасно оформените детски книжки от Ал. Божинов, Ил. Бешков, Никола и Нева Тузсузови, Вера Лукова и още толкова други забравени или по-слабо познати имена.

Едно от тези по-слабо познати имена в българската детска илюстрация е художникът Пенчо Георгиев (1900-1940). Съмишленик на Иван Милев и Илия Бешков, Пенчо Георгиев е сред лицата на българския модернизъм, съчетаващ сецесион и декоративизъм с фолклорни мотиви. Характерни за неговата живопис са бледите цветове и лаконичността на композицията, както и търсенията му в сценографията, където той привнася лек и функционален декор, нетипичен дотогава за българския театър. Но тъй като и до ден днешен на творчеството му не е посветена нито една монография е редно да очертаем накратко неговия жизнен път.

Пенчо Георгиев е роден на 1 февруари 1900 във Враца. Завършва декорация в Художествата академия (1925 г.) при проф. Стефан Баджов.  През 1926 г.започва работа като сценограф в Народната опера и Художествения театър в София, а по-късно в Градския театър – Русе (1926-1929), където оформя „Късмет” от Кноблаух, „Майстори” от Рачо Стоянов, „Под игото” от Иван Вазов, „Тебеширеният кръг” от Клабунд.

Името му нашумява още с първите му композиции: „Задушница” (темпера, 1927), „Прощаване” (темпера, 1927), „Дунавски рибари” (акварел, 1929). През 1929 г. заминава за Париж, където специализира приложни изкуства в ателието на Пол Лоран (1929-1934). Излага в парижкия Есенен салон (1929). Френската преса помества похвални отзиви за него, като изтъква, че Пенчо Георгиев разкрива един непознат за мнозина Париж. От тези години особено ярко се откроява неговият цикъл, посветен на бедните: „Безработни” (офорт, 1930), „Жена от квартала” (м. б., 1931), „Продавачи на птички” (м. б., 1931), „Кабаре” (офорт, 1931), „Скитник” (офорт).
През 1934 г. Пенчо Георгиев се завръща в България. Създава над 30 сценографии за драми, опери и балети. Ето само някои от по-значителните му сценографски проекти; „Оберон” – Вебер (1936), „Иванко” – Васил Друмев, „Янините девет братя” – Любомир Пипков (1937), „Хубавата Елена” – Офенбах, „”Хамлет” на Шекспир. През 1936  г. със сценографията си за „Хамлет” , „Иванко” и „Хубавата. Елена” той участва в шестото триенале в Милано. През 1940 г. започва сценографията към „Саламбо” в Народния театър, но загива трагично при злополука със сценичния асансьор. Декорите са довършени от Александър Миленков.

На 2 април 1940 г. българската интелигенция оплаква загубата на едно от най-ярките си  дарования. Приятелят му Илия Бешков през сълзи свидетелства в прощалното си слово: „Тоя кротък селски син носеше, неизповедимо откъде, абсолютен и безпогрешен усет за изкуството. Той не можеше да сгреши и без усилие бе добър.

Още по-малко позната и слабо известна е работата на Пенчо Георгиев като илюстратор. А всъщност той е първият илюстратор на съчиненията на Максим Горки в България, доколкото още в края на 20-те и началото на 30-те години илюстрира 12-томното издание на съчиненията на Горки, дело на книгоиздателството „Ив. Игнатов и синове”.

Истински шедьоври са и работите му в областта на детската илюстрация, които са още по-слабо познати и образци от които показваме тук.

Вгледайте се в внимателно в подкупващата простота на щриха, с която е оформена „Иглики” на Емануил Попдимитров (1928), в декоративното въображение на илюстрациите от „Сватбата на мишока Мики” на Николай Фол (1935) или в безспорния му оформителски шедьовър „Божи дарове” на Георги Райчев (1930) и  ще се убедите в това.