Начало Книги Переландра
Книги

Переландра

К. С. Луис
03.11.2013
1622

C.s.lewis3

 

Клайв Стейпълс Луис (1898-1963) е сред най-прочутите християнски мислители и писатели на ХХ век. Автор на „Писма на Душевадеца”, „Хрониките на Нарния”, „Космическа триголия” и др.  Предлагаме откъс от романа „Переландра“, изд. „Сиела“, 2012 г.

 

[Уестън:] – … през целия си живот съм изграждал напълно ненаучна дихотомия на противоречието между Човек и Природа – въобразявах си, че се боря за Човека срещу нечовешкото му обкръжение. По време на болестта задълбах в биологията и по-специално в онова, което може да се нарече биологична философия. Дотогава, като физик, се задоволявах да смятам живота за обект извън моята област. Не ме интересуваха противоречивите възгледи на онези, които слагат черта между органичното и неорганичното, и онези, които твърдят, че така нареченият Живот присъства в материята от самото начало. Но сега почнаха да ме интересуват. Почти веднага разбрах, че не мога да приема пробив, разкъсване в хода на космическия процес. Станах убеден привърженик на еволюционното възникване. Всичко е свързано. Същността на ума, неосъзнатата целенасочена динамика, присъства от самото начало.

Тук той помълча. Рансъм често бе чувал подобни приказки и се питаше кога събеседникът му ще заговори по същество. Когато Уестън продължи, тонът му стана още по-тържествен.

– Величествената гледка на тази сляпа, безсловесна целенасоченост, устремена все по-нагоре и по-нагоре в безконечно единство на отделни постижения към вечно нарастваща сложност на организацията, към спонтанност и духовност, помете изцяло старата ми представа за дълг към Човека като такъв. Напредничавото движение на Живота – нарастващата духовност – е всичко. Казвам ти съвсем откровено, Рансъм, че бих сбъркал, ликвидирайки малакандрианците. Елементарен пред-разсъдък ме караше да предпочитам нашата раса пред тяхната. Занапред мисията ми е да разпространявам духовността, а не човешката раса. Това е върхът на моята кариера. Работих първо за себе си; после за науката; после за човечеството; но сега най-сетне бих могъл да кажа: работя за самия Дух, или, ако използвам по-близък до теб език – за Светия дух.

– Какво точно имаш предвид? – попита Рансъм.

– Имам предвид – каза Уестън, – че вече няма преграда между теб и мен, освен няколко овехтели теологични формалности, с които за жалост е обрасла организираната религия. Но аз пробих тази кора. Вътре Смисълът е верен и жив както винаги. Ако ми разрешиш израза, основната истина на религиозния възглед за живота открива удивително потвърждение във факта, че на Малакандра ти позволи да схванеш по свой собствен, мистичен и умозрителен начин една истина, която бе скрита за мен.

Рансъм сбръчка чело.

– Не съм много наясно какво точно наричат „религиозен възглед за живота“. Разбираш ли, аз съм християнин. И онова, което наричаме Свети дух, не е сляпа, безсловесна целенасоченост.

– Драги ми Рансъм – каза Уестън, – напълно те разбирам. Не се съмнявам, че моята фразеология ще ти се стори странна и навярно дори шокираща. Втълпеното отрано преклонение може би те прави неспособен да разпознаеш в тази нова форма същите истини, които религията е съхранявала тъй дълго и които днес науката най-сетне преоткрива. Но независимо дали виждаш или не, уверявам те, ние говорим за едно и също.

– Не съм съвсем сигурен.

– Това, ако ми позволиш, е една от сериозните слабости на организираната религия – тази пристрастеност към закостенели формули, това нежелание да разпознае истинските си приятели. Бог е дух, Рансъм. Придържай се към това. Вече ти е известно. Придържай се към него. Бог е дух.

– Да, разбира се. Но какво от това?

– Какво от това ли? Дух – разум – свобода – спонтанност – за това ти говоря. Това е целта, към която върви целият космически процес. Окончателното разкрепостяване на тази свобода, тази духовност, е делото, на което посвещавам своя живот и живота на човечеството. Целта, Рансъм, целта – мисли за нея! Чист дух – окончателният вихър от самоорганизирана, самосъздадена дейност.

– Окончателен? – повтори Рансъм. – Искаш да кажеш, че още не съществува?

– А – каза Уестън, – разбирам какво те смущава. Знам, естествено. Религията твърди, че е съществувал от самото начало. Но това не е сериозна разлика, нали? Да я абсолютизираме означава да гледаме на времето прекалено сериозно. Веднъж постигнат, бихме могли да кажем, че е съществувал както в началото, така и в края. Времето ще е сред нещата, които той ще надхвърли.

– Между другото – каза Рансъм, – личност ли е той в един или друг смисъл… жив ли е?

По лицето на Уестън трепна неописуемо изражение. Той пристъпи малко по-близо до Рансъм и заговори с по-тих глас:

– Точно това не разбира никой от тях.

Това дотолкова напомняше гангстерски или ученически шепот и тъй силно се различаваше от обичайния му надут лекторски стил, че за момент Рансъм изпита едва ли не отвращение.

– Да – каза Уестън. – До неотдавна и аз не бих повярвал. Не е личност, разбира се. Антропоморфизмът е една от детските болести на популярната религия – тук той се върна към лекторския тон, – но чрез натрупването точната противоположност на прекалената абстракция се оказа в крайна сметка по-катастрофална. Нека го наречем Сила. Могъща, непознаваема Сила, която се влива в нас от мрачните основи на битието. Сила, способна да подбира своите инструменти. Едва наскоро, Рансъм, узнах от личен опит нещо, в което ти вярваш цял живот като част от своята религия. – Тук той внезапно отново премина на дрезгав шепот, напълно различен от обичайния му глас. – Ръководени. Избрани. Ръководени. Осъзнах, че не съм като другите. Защо се заех с физика? Защо открих лъчите на Уестън? Защо отидох на Малакандра? Тя – Силата – ме е подтиквала през цялото време. Упътва ме. Сега знам, че съм най-великият учен, който светът е създавал. И това е направено с цел. Чрез мен в този момент самият Дух се стреми към целта си.

– Виж сега – каза Рансъм, – с тия неща трябва да се внимава. Духове всякакви, нали разбираш.

– А? – сепна се Уестън. – За какво говориш?

– Имам предвид, че не всеки дух може да е добър за теб.

– Но нали ти сам се съгласи, че Духът е доброто – краят на целия процес? Мислех, че вие, религиозните, държите на духовността. Какъв е смисълът на аскетизма – пости, безбрачие и тъй нататък? Не се ли споразумяхме, че Бог е дух? Не се прекланяте пред Него, защото е чист дух?

– Божичко, не! Прекланяме се пред Него, защото е мъдър и добър. Сам по себе си духът не е нещо кой знае колко добро. Дяволът е дух.

– Много интересно, че споменаваш Дявола – каза Уестън, който вече напълно си бе възвърнал обичайните маниери. – Това е най-интересното в популярната религия – тази склонност за раздвояване, за създаване на двойки от противоположности: ад и рай, Бог и Дявол. Едва ли има смисъл да казвам, че според мен във вселената няма място за дуализъм; и на тази основа дори пре-ди няколко седмици бих бил склонен да отхвърля тези двойки като чиста митология. Но това щеше да е сериозна грешка. Причината за тази универсална религиозна склонност трябва да се търси много по-надълбоко. В действителност двойките са портрети на Духа, на космическата енергия – всъщност автопортрети, защото самата Жизнена сила ги е вложила в мозъците ни.

– Какво искаш да кажеш, за Бога? – попита Рансъм.

При тия думи той стана и закрачи напред-назад. Обземаха го поразителна умора и тревожно предчувствие.

Твоят Дявол и твоят Бог – каза Уестън – са различни образи на една и съща Сила. Твоят рай е олицетворение на съвършената духовност пред нас; твоят ад представлява импулса нисус, който ни тласка изотзад. Оттук идват статичният по-кой на едното и мрачните пламъци на другото. Следващият етап на зовящата ни еволюция е Бог; преходният етап зад нас, който ни подтиква по пътя – това е Дяволът. В края на краищата собствената ти религия казва, че дяволите са паднали ангели.

– А ти, доколкото разбирам, твърдиш точно обратното – че ангелите са дяволи, които са се извисили в света.

– Няма разлика – каза Уестън.

Отново настана дълго мълчание.

– Виж сега – каза Рансъм, – по такъв въпрос лесно можем да изпаднем в недоразумение. Казаното от теб ми звучи като най-ужасната грешка, която може да допусне човек. Но може би е защото в усилие да се пригодиш към предполагаемите ми „религиозни възгледи“ казваш повече, отколкото мислиш в действителност. Всичко това за духовете и силите е само метафора, нали? Надявам се всъщност да казваш, че смяташ за свой дълг да работиш за разпространяването на цивилизацията, знанията и тъй нататък.

Опитваше се да не допусне в гласа си неволната тревога, която започваше да изпитва. В следващия миг с ужас отстъпи назад от дрезгавия, почти детински или старчески смях, с който Уестън отвърна:

– Ето че пак почваш. Като всички религиозни наивници. Цял живот говориш и говориш за тия неща, а когато срещнеш реалността, те хваща страх.

– Какво доказателство – каза Рансъм (който вече наистина се страхуваше), – какво доказателство имаш, че те води или напътства нещо друго, освен твоят личен разум и чуждите книги?

– Ти сякаш не забеляза, драги ми Рансъм – каза Уестън – че от първата ни среща насам доста напреднах с извънземния език. Казват, че си филолог.

Рансъм трепна.

– Как успя?

– Напътствия, драги, напътствия – изграчи Уестън. Беше клекнал с щръкнали колене в подножието на близкото дърво, а по сивкаво-белезникавото му лице бе застинала малко крива усмивка. – Напътствия, напътствия – продължи той. – Разни неща идват в главата ми. Подготвят ме през цялото време. Превръщат ме в достойно вместилище.

– Би трябвало да е доста лесно – подхвърли язвително Рансъм. – Щом тази Жизнена сила е тъй безлична, та Бог и Дяволът да са нейни равнопоставени портрети, вероятно всяко вместилище ще є свърши работа, и всяко деяние ще я пред-стави достойно.

– Има нещо, наречено „основно течение“ – каза Уестън. – Въпросът е да му се отдадеш – да станеш проводник на жива-та, огнена, централна цел – да се превърнеш в самия пръст, която тя протяга напред.

– Но нали преди малко това беше дяволската страна?

– Там е основният парадокс. Онова, към което посягаме, е нещото, наречено от теб Бог. Натискът отзад, динамиката – хора като теб винаги го наричат Дявол. Хората като мен, кои-то посягат напред, винаги са мъченици. Вие ни оплювате, а чрез нас стигате до своите цели.

– Това означава ли, че простолюдието би нарекло „сатанински“ онези неща, които Силата иска от теб?

– Драги ми Рансъм, недей непрестанно да слизаш на елементарно ниво. Двете неща са само части от единната, уникална реалност. Светът извършва скоковете напред чрез велики-те хора, а величието винаги надхвърля голия морал. Когато скокът е направен, нашите „сатанински“ дела, както ги наричаш, се превръщат в морал за следващия етап; но в момента на скока ни наричат престъпници, еретици, богохулци…

– Докъде стига това? Би ли се подчинил на Жизнената сила, ако ти нареди да ме убиеш?

– Да.

– Или да продадеш Англия на Германия?

– Да.

– Или да отпечаташ лъжи вместо сериозно изследване в някое научно списание?

– Да.

– Бог да ти е на помощ! – възкликна Рансъм.

К. С. Луис
03.11.2013

Свързани статии