0
1738

Популизъм и политическа диктатура

Това, което виждаме да се поставя на политическия тезгях, придобива все по-крайни форми. Можем да го наречем национал-популизъм, радикал-популизъм, патриотарски популизъм… Идеите, които се лансират, на пръв поглед звучат примамливо за хората, които се намират в тежко икономическо положение, но те имат и един много опасен втори пласт, отвеждащ към  различни форми на политическа диктатура. Всички тези неща не водят до нищо друго освен до политически модел, който вече е съществувал в историята и който е твърде опасен.

дедеде
Снимка: в. „Дневник“

Социологът Боряна Димитрова пред Портал Култура

Как оценявате състава на предложеното от президента Росен Плевнелиев служебно правителство – то изглежда като пълно отрицание на управлението на Борисов или като кабинет в сянка на ГЕРБ?

Твърде малко е времето, твърде нови хора има в това правителство, за да можем да си позволим обективна оценка в едната или в другата крайност. Полярните мнения задават различния начин на интерпретиране и форматиране на служебното правителство в публичното пространство. Лично на мен това правителство ми изглежда балансирано и съставено от хора, които са добри експерти в своята област. Струва ми се, че служебното правителство – изхождайки от това, което имаме като заявка в автобиографиите на новите министри, от заявленията в речта на министър-председателя и от изказванията на отделни министри – по-скоро ще следва една разумна политика и ще изведе онези приоритети, които е възможно да бъдат изведени в този относително кратък период на действие до изборите. Не само че не виждам основания за полярни оценки, но смятам също така, че те не са продиктувани от анализ на това какво представлява правителството, а по-скоро целят да формират мнението без достатъчно доказателства в едната или в другата посока.

Споменахте приоритетите, кои са всъщност основните задачи и приоритети, които трябва да си постави и да следва това правителство в твърде ограничения му и кратък мандат?

Кои са приоритетите можем да видим, ако проследим логиката, по която дойде на власт това правителство и по която се стигна до необходимостта от съставяне на служебно правителство. Скицирана съвсем накратко тази логика е следната – всичко започна с една икономическа криза, която е по-отдавнашна, но която ескалира до социална криза с протестите срещу монополите. Социалната криза премина в политическа с оставката на правителството на Бойко Борисов и с отказа на останалите политически сили да съставят правителство в рамките на загубилото доверие 41-во Народно събрание. Оттам нататък кризата почти премина в институционална, когато исканията на протестиращите от икономически станаха и политически и бяха сведени до настоявания за оставка на всеки и всичко. Струва ми се, че тези три стъпала на развитие на кризата – социално-икономическа, политическа и институционална – определят и приоритетите на служебното правителство, само че решаването на проблемите трябва да бъде в обратен ред. Тъй като общественото спокойствие все още е твърде крехко, най-напред правителството би трябвало да се заеме с институционалната криза, да предотврати хаоса и да създаде поне минималното необходимо доверие към институциите, да гарантира както основните демократични ценности, така и наложената геополитическа ориентация на България. Вписвам всичко това в общия приоритет институционална стабилност, защото на нея се крепят функционирането на българската държавност и приемствеността в последните 20 години. На второ място е разрешаването на политическата криза. Това не може да стане по друг начин освен чрез провеждането на демократични и честни избори. В това отношение правителството трябва не просто да хвърля заявления, но да предприеме и някои конкретни мерки, тъй като у нас липсва добре работеща изборна администрация, а на места са установени редица зловредни практики. Така че служебният кабинет трябва да хвърли сериозни усилия, за да може следващият парламент да бъде избран нормално и да не бъде поставен под съмнение още в първите дни на своята работа. И третата задача е свързана със социално-икономическите проблеми. Не бива да храним илюзии, че тук може да се постигне съществен напредък, но поне може да се даде заявка за някои добре премислени стъпки в правилната посока. Струва ми се, че има някаква слабост в начина на очертаване на полето на действие в социалната сфера, в това отношение заявките са най-объркани и най-хаотични. Дано не съм права, но ми се струва, че ако има слаба част в конструкцията на това правителство, тя е точно в областта на социалната политика.

Нека фокусираме вниманието си върху протестите – обнадеждаващи ли са те от гледна точка на развитието на гражданската активност? Днес протестиращите хора търсят възможност за участие в управлението, какви са модерните и цивилизовани начини гражданите да намерят своето място в управлението на страната? Как трябва да бъде канализирана енергията на протеста, за да се превърне тя в коректив на властта?

Протестите, които наблюдаваме в момента, нямат аналог в най-новата история на България. Често ги оприличават на митингите и протестите от 1989 г. и 1997 г., но това са съвършено различни по характера си протести. Предишните бяха съсредоточени срещу едно провалило се управление, сегашните са насочени срещу партиите, срещу политическите елити, срещу статуквото. Изобщо зад най-често използваната фраза за промяна на политическия модел се крие целият спектър от политически идеи, каквито можем да видим през последните 100-200 години. Така че това са протести, които са действително без аналог, и ми е много трудно да отговоря на въпроса ви как те биха могли да се канализират. Убедена съм, че за толкова кратко време, в рамките на тези два месеца – би било важно тази гражданска енергия да не увисне във въздуха, а да намери начин да участва в политическата конструкция и след изборите – няма как да намерим най-добрите и най-продуктивните форми. Дълбокото ми вътрешно убеждение на социолог е, че не само в България, но и в много други страни в света се търсят и налучкват новите форми на гражданско участие, които надали ще са тези на добре познатата ни демокрация от последните 100-200 години. Със сигурност самият демократичен модел търпи развитие, което трудно може да бъде направлявано инженерно, просто е необходимо да мине време, за да се намерят най-подходящите форми. Затова няма лесен и ясен отговор на въпроса как да се канализира енергията на протестите, защото в продължение на няколко години ще имаме активни протести и ще се търсят и намират различни форми от тези, които са ни познати досега.

Ако се фокусираме обаче върху един по-кратък хоризонт до изборите, има два основни модуса за канализиране на гражданската активност. Единият от тях е участие чрез политическа партия – протестиращите или поне части от тях могат да участват в различни формирования, в различни партии, могат да се опитат да потърсят свое представителство като определят доста по-целенасочено своя периметър на действие. Това е едната възможност, а другата, която също ми се струва, че не е за подценяване, е продължаване на съществуването на тези движения под формата на граждански натиск и на търсене на по-ефективни форми за упражняване на граждански контрол, на граждански натиск върху властта. През последните години в България се появиха множество организации, т. нар. обществени комитети, или комитети за гражданско участие, които са абсолютно кухи и изпразнени от съдържание. Ако енергията от протестите даде нов живот на тези комитети и реално участие и контрол от страна на гражданите, това би било много важно, стига да не бъдат „интегрирани“ протестиращите граждани към едни кухи обществени съвети, които в крайна сметка нямат абсолютно никаква тежест и служат по-скоро за замаскиране на действията на управляващите, отколкото за постигане на прозрачност.

Как оценявате опасността от една нова, много по-сериозна и застрашителна вълна на популизъм – сега наблюдаваме как всички (включително медиите) се опитват да говорят от името на „народа“ и да лансират тези и политики, които биха се харесали на „народа“? Да не говорим за политиците и за предстоящата предизборна кампания. Да очакваме ли по-страшна популистка вълна от това, на което сме били свидетели до момента?

Опасността е голяма и аз вече започвам да мисля, че думата популизъм е твърде мека и че това, което виждаме да се поставя на политическия тезгях, придобива все по-крайни форми. Можем да ги наречем национал-популизъм, радикал-популизъм, патриотарски популизъм… В случая думата популизъм е мека, защото идеите, които се лансират, на пръв поглед звучат примамливо, звучат атрактивно за хората, които се намират в тежко икономическо положение, но те имат и един много опасен втори пласт, а именно осъществяването на различни форми на политическа диктатура. Под политическа диктатура имам предвид следните искания – вън всички чужденци и всички чужди инвестиции, да се разпуснат всички партии, да се махнат всички познати лица, които са участвали във властта, да се конфискува имущество… Всички тези неща, разгледани в тяхната съвкупност, не водят до нищо друго освен до политически модел, който вече е съществувал в историята и който е твърде опасен. Затова казвам, че ако меката форма е популизъм и лансирането на идеи, които просто звучат примамливо, по-страшната променлива, която стои отдолу, са форми, които вече прескачат икономическите решения – били те повече или по-малко приемливи – и отиват към неприемливи политически решения. Демократичните ценности започват да звучат като клише и тези неприемливи политически искания лека-полека проправят пътя към форми, които в никакъв случай не бихме искали да се осъществят. Част от хората не си дават сметка, нямат реална представа, че всички тези „малки“ отстъпления от демократичните ценности водят до една много по-страшна ситуация. Тези форми са опасни, опасно е заиграването с тях, още повече, че след първата крачка се крият следващи, които са по-страшни и имат по-далечен прицел.

След оставката на Бойко Борисов мнозина обявиха, че той е „свършен“ като политик. Всъщност как бихте определила решението на бившия вече премиер да подаде оставка – „поведение на истински държавник“ (Цветанов) или „захвърляне на управлението и бягство от гнева на хората“ (Костов)? Кое е по-вярното и дали Борисов ще успее да съхрани и мобилизира остатъците от политическо доверие или с политическата му кариера е свършено, както твърдят някои анализатори?

Аз не бих използвала подобен патос. Смятам, че оставката беше добре премерен партийно-политически ход. Вместо да бъде подложен на всекидневни протести и ерозия на ГЕРБ до изборите, Борисов предпочете по-сигурната партийна стратегия да подаде оставка и да излезе в полето, което владее най-добре – опозиционното политическо поле. Така че оценката ми за неговата оставка е следната – добре разчетен партиен ход. Той калкулира партийно своите ходове. Мисля, че Борисов не е свършен политик, първо, защото при всички критики и при цялата ерозия като политическа партия, ГЕРБ все още има достатъчно привърженици и със сигурност – поне в близко бъдеще – ще продължи да поддържа един електорален потенциал, който ще задържи Борисов като значим фактор в политическия живот. Второ, независимо от люшканията в различни посоки, независимо от гнева на улицата в България и занапред ще има търсене на такъв тип политици, независимо дали това ни харесва или не. Ще ми се да мисля иначе, ще ми се да мисля, че политиците, които обществото ще иска, ще бъдат разумни и балансирани професионалисти и пр. Но ако погледнем и европейската политика, ще видим, че търсенето на медиатични политици в една епоха на глобализиращи се медии съвсем не е отмряло и съвсем не клони към своя залез. Така че подобен тип медиатичен политик вероятно ще има своя ренесанс, независимо дали това ни харесва или не.

Боряна Димитрова е родена през 1961 г. в София. Завършила е френската езикова гимназия “Антоан дьо Ламартин” и социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализирала е политически и електорални изследвания във Франция. Управляващ партньор на социологическата агенция “Алфа Рисърч”.