0
959

Религията на Флобер

Флобер е човек на справедливостта и милосърдието. Той не обича „буржоата”, бунтува се срещу тяхната ограниченост и глупост, съчувства на унизените и оскърбените. Това са чувства с евангелска насоченост. Сърцевината на християнската религия – нейната основа отвъд догмата и глупостта на свещениците – нея, той е бил в състояние да приеме, противопоставяйки я на католицизма от епохата.

Ален Безансон
Ален Безансон

Скъпи колеги,

В една моя книга – Пет персонажа в търсене на любовта – която мнозина от Вас ми оказаха честа да прочетат, става дума, както личи от подзаглавието, за любов и религия. Имайки предвид тежестта на нашата институция и обичайната сериозност на разглежданите от нас теми, ще говоря предимно за религия. Нека си представим как старият Гизо [1] би свъсил сурово поглед!

Боговете винаги са се бъркали в човешките любови. Старите богове са провождали на хората страсти или пък са съдействали на брачните им планове; новият библейски Бог е установил закон, конституирайки се като страна между любовниците.

Жалоните, на които се спрях в книгата, са Одисей, Давид, Тристан, новата Елоиза, старата също. По пътя срещнах Овидий, Еврипид, свети Августин, Вагнер и неколцина други.

Завърших с Флобер и неговото „Възпитание на чувствата”. В този роман за първи път  религията осезаемо отсъства. Петте женски персонажа дори не я споменават, не мислят за нея. И все пак по времето на Луи Филип, епохата, в която се развива действието на романа, половината от жените във Франция все още ходят на меса и се изповядват. Следователно, липсата е пожелана от Флобер.

Обаче, както ще видим, религията у него е обсесия. Отношението му към нея е основополагащо, доколкото тя определя и отношението му към любовта.

Ще започна с писмото, което Флобер изпраща на Луи Буйе от Йерусалим (20 април 1850 г.),  допълнено с писмо от същата дата, което праща до майка си. Буйе му е близък приятел от детинство и пред него Флобер не се смущава.

Когато видях Йерусалим, гледката извика у мен странно чуство. Спрях коня си, който бях пришпорил, за да изпреваря другите, и загледах светия град, напълно смаян, че го виждам. Градът ми се стори чист, а крепостните стени в по-добро състояние, отколкото очаквах. После се замислих за Христос, когото видях да се изкачва на Елеонската планина. Той носеше синя одежда, а по слепоочията му струеше пот. – Мислих си също и за неговото влизане в Йерусалим, съпроводено със силни викове, палмови клонки и т.н. […]

Йерусалим е костница, оградена от крепостни стени. – Всичко се разлага – мъртвите кучета по улиците, религиите в църквите: (силна идея). Има купища нечистотии и руини.”

Флобер гледа как се мразят помежду си евреите, арменците, гърците, латинците коптите. „Тъжно и гротескно.” Вижда дупка, пълна с кръв, животински черва и урина. Всичко наоколо „вони до смърт”. Това е кланица.

Днес Йерусалим е добре поддържан град, но Гробът Господен си е все същият:

Гробът Господен е струпване на всички възможни проклятия. На едно толкова малко място има арменска църква, гръцка църква, латинска църква и коптска църква. И във всички тях хората се обиждат взаимно, отправяйки си проклятия от дъното на душата си, присвоявайки от съседа си свещници, килими и картини, и то какви картини!

След което пуска няколко дебелашки шеги, с каквито се забавляват стари приятели: „Прекарах три жени, нанасяйки четири удара и т.н, и т.н.” Максим дю Кан, негов спътник, постъпва още по-лошо.

Същият ден той пише на майка си. Нарича я „клета старица”, което свидетелства за високо ниво на емоционална близост. Той пише: „Сторили са всичко, което е било по силите им, за да направят Светите места смешни. Това са козните на дявола: лицемерие, алчност, фалшификации и безочие; да, иди, че търси святост. Не се сърдя на разните хитреци, че не изпитват истинско вълнение; ти ме познаваш, никога не искам нещо повече от това, което е. И все пак се сдобих с реликва, която ще пазя. Ето историята: вторият път, когато отидох на Гроба Господен, стигнах до самия Гроб, където има малка капела, осветена от лампи и пълна с цветя, наредени в порцеланови купи, като тези, дето украсяват камините на модистките. На едно място бяха струпани толкова много лампи, колкото висят от тавана на магазин за осветителни тела. Стените са от мрамор. Пред очите ви е сгърченият Христос, издялан на барелеф в естествена големина, много внушителен, чиито страни са оцветени в червено. – Гледах светия камък; свещеникът отвори някакъв скрин, взе една роза и ми я подаде, поръсвайки ръцете ми с ароматизирана вода от портокалово дърво, сетне взе розата от ръцете ми, положи я върху камъка на Гроба и произнесе молитва, благославяйки цветето. Не знам що за нежна горчивина ме обзе. Мислих си за благочестивите души, на които подобен дар, и то от такова място, би принесъл неизмерима радост и колко изгубен бе той за мен. Не оплаквах духовната си сухота и не съжалявах за нищо, а изпитах онова странно чувство, което две човешки същества като нас изпитват, щом останат сами пред пламъчето на своя огън, дълбаейки с всичката сила на душата си тази стара пропаст, обозначавана с думата любов, като си представят какво би било… ако беше възможно. Не, не бях тук нито волтарианец, нито мефистофелец, нито садист. Напротив, бях нещо много просто. Бях изпълнен с добронамереност, но въображението ми така и не помръдна”.

cbesancon livre

Съзирам в това двойно писмо концентриран израз на отношението на Флобер към религията. Когато го пише, той е на двадесет и девет години. Току що е завършил първата версия на „Възпитание на чувствата” и първата версия на „Изкушението на свети Антоний”. Следващата година ще се заеме с „Мадам Бовари”. Флобер добре знае какво говори. Тези две писма са много ценни, тъкмо поради тяхната искреност и спонтанност; те са писани под шока от пристигането в Светия град, който, въпреки всичко, е предизвикал у него „странно чувство”. Искам да се спра на четири момента, които, открай до край, присъстват у Флобер.

Първият е, че Флобер размишлява над религията не от философски, а от исторически ъгъл. Той не поставя по абстрактния просвещенски начин проблема за съществуването на Бога. И нямаме впечатлението да се определя като деист или атеист.

По-скоро е „материалист-спиритуалист” заради ранното четене на Спиноза. Религията, която иска да извади наяве, е християнството. И  той разсъждава в случая като историк. Напълно в стила на своя век: Огюст Конт е още жив. Ренан ще му бъде приятел.  Флобер е изчел цяла библиотека по тези въпроси.

Нещо, което го подтиква – и това е вторият момент – да размишлява за Христа. А това не е чак толкова често срещано в книгите. В средновековния свят човек е християнин, без да е необходимо да се споменава Посредника. Християнството се разбира от само себе си, то е един package deal [2], където биваш въведен веднъж завинаги чрез кръщението, след което повече не се мисли над това. Когато любовната страст ви обземе и имате нужда от божествено милосърдие, прибягвате по-скоро до Дева Мария или до средствата на благодатта, които предлага Църквата чрез своите свети тайнства. Иисус Христос си остава трудно постижим. Размисълът над неговата личност във Века на класицизма е запазена марка на свещениците и най-вече на теолозите. Христовата личност почти се изгубва от поглед през XVIII в. Излиянията на Жюли д’Етанж [3]  не са насочени към него, независимо че тя извлича от Евангелието уроците на своето морално поведение. Молят се направо на Бога, без да добавят, въпреки литургийното правило, „заради нашия Господ Иисус Христос”. Едва през следващото столетие, в песпективата на учената традиция, се изгражда идея за човека от Назарет, за Галилееца, според представата, формирана чрез критичен прочит на документите, известни още от античния свят.

Третият момент е крайното презрение към църквите и свещениците. Всеки път, когато се изправи пред някоя църква, Флобер я изобличава като смешна или гротескна. Щом срещне представител на клира, следва същото комично описание. Това са врагове на свободата, глупави и зли хора. Той ги мрази поради множество причини, като една от най-трайните е потисничеството, което те установяват над природата, любовта и сексуалността. Ето защо държи да изброи пред Буйе броя на „ударите” в Йерусалим. Неговият антиклерикализъм е без пробойна.

Последният момент е труден за уточняване: „Не знам каква нежна горчивина ме обзе”. Това би могло да бъде смътно желание за религия, възобновяващо се изкушение на религията, което тутакси бива отблъснато. Но също и обсесия. Той пише през 1857 г. на г-ца Льоройе дьо Шантепи, стара мома, претърпяла „толкова нещастия”, че Флобер, който по начало има добър характер, я утешава и я възприема на сериозно: „Това, което ме привлича повече от всичко, е религията. Искам да кажа всички религии, а не някоя повече от другите. Всяка догма в частност ме отблъсква, ала намирам чувството, което ги е породило, за най-естественото и най-поетично дело на човечеството. Не обичам никак философите, съзиращи в него единствено жонгльорство и глупост. Лично аз откривам в това чувство необходимост и инстинкт; зачитам също толкова негъра, целуващ своя фетиш, колкото и католикът в подножието на „Сакре Кьор”.

„Сума на теологията” на Флобер е „Изкушението на Свети Антоний”. От всички негови книги, тя е тази, която той пише най-лесно, в някакво състояние на екстаз, само за шестнадесет месеца, което при него е направо рекорд. На 12 септември 1849 г., в пълна екзалтация, той започва да чете новелата пред Буйе и Дю Кан. Продължението е известно: двамата приятели са слисани, те смятат, че са чули някакъв смлян вариант на „Ахасфер” на Кине [4]. Присъдата: „Да се хвърли в огъня и никога повече да не говорим за това”; „ужасяващ удар” за Флобер, който е като болен през по-голямата част от пътуването си на Изток. Резултатът е раздвоение за дълги години: „Мадам Бовари”. След което той се колебае, на първо място, между „Изкушението на свети Антоний”, „Саламбо”, „Иродиада”, а на второ – между „Мадам Бовари”, „Възпитание на чувствата”, „Чисто сърце”.

През целия си живот Флобер преработва този проект – през 1856, през 1869 г. Той го ретушира още и го публикува чак през 1874 г. „Това е творбата на живота ми”, пише той през 1874 г. Всъщност последната дума по това душевно смущение е казана в VII глава на „Бувар и Пекюше”. Там, той вече не увърта. „Не”-то изглежда окончателно.

Дълго време, подобно на мнозина читатели, трудно се справях с „Изкушението” – прескачах, изпитвах досада. Давам си сметка защо е било така. Това е книгата, където Флобер се разкрива най-пълно и най-искрено. Той ни предлага резултата на едно дълго проучване, извършено с невероятна сериозност върху най-важния въпрос, който би трябвало да си задават всички хора: към какво са се устремили, към Бога или към нищото? Флобер би могъл да каже: „Свети Антоний, това съм аз”, както е казал: „Мадам Бовари, това съм аз”…

Флобер не обича своето време поради множество причини: защото то е лековато, вулгарно и глупаво. Той не обича забавленията. Франция на Втората империя – чиято способност за забавление е в пълен разцвет, която „мисли за нещо друго”, загрижена не повече от някой кръгъл глупак за крайната цел – подтиква двама строги и мрачни мъже, твърде интелигентни за своето време и еднакво склонни към пълно презрение, без да имат, за съжаление, достатъчно приятели, да се подпомагат и поддържат взаимно – това са Бодлер и Флобер. Бодлер е съхранил вътре в себе си един католицизъм по френски –янсенистки, ригористичен, високомерен. Флобер го почита. Той му пише: „Това, което преди всичко ми харесва във вашата книга, е, че в нея изкуството преобладава. И после вие възпявате плъттта, без да я обичате, по един тъжен и отстранен начин, който ми е симпатичен”.  И още: „Чувства се кълнът на католицизма тук–там”; нещо, което вече не е комплимент. Бодлер също му засвидетелства почитта си. Той пише до майка му: „Във вестниците, като цяло, ни ругаят заедно.” Всеки от тях, още от младини, разпознава дребнавата реалност на нещата, скуката, тревогата, налудничавостта, всичко, което Паскал се стреми да разкрие на безчувствените, на повърхностните. Нито единият, нито другият не са отстъпили на „развлечението”.

„Изкушението на свети Антоний” е поема в проза, написана на проповеднически език, пространна, изискана. В нея големи изображения шестват извън световете, което навява на мисълта за Милтън или за Гьоте от втория „Фауст”. Във всяка глава има материя за богословско-историческо или богословско-философско разсъждение.

Антоний живее като отшелник в Тиваида от тридесет години. Той е обзет от криза на апатия. Това е депресията на монасите – обезсърчението. Отначало се сблъсква с банални изкушения: скуката, желанието за дадени неща и благата на света. Ястията, виното, жените, парите, битката. Някои бурни текстове от Библията го разбунват. Сетне се вижда в Александрия, сиреч в съвременния свят. Масата е прекрасно наредена. Съкровищата са в обсега на ръката му. Императорът е на своя трон. Той преследва еретиците. Слага диадема на главата на Антоний. После Константин се превръща в Навудохоносор, в тиран, сведен до животинско състояние. Ето я и Савската царица, луда ог желание, която му разкрива своите богатства, безкрайните си похождения. Антоний, стъписан, я прогонва с кръстен знак.

Следват нови изкушения, много по-съществени и опасни, защото са изкушения на духа. Неговият бивш ученик Иларион излага пред него неправдоподобностите и противоречията на Стария Завет, както и не по-малко очевидните противоречия в Новия Завет. Следва цяло шествие на ересите. Присцилианци, хелвидианци, месалианци, монтанисти, валезианци, които се кастрират пред него, ариани и т.н. Флобер е направо зазубрил речника на ересиарсите. Той излага с  невероятна прецизност и точност системите на Валентин, Симон Магът, Аполоний Тиански… Цяла гора от химери, покълнала редом с признатата християнска „докса”. Следва напускане на християнската ера. Антоний влиза в галерията на езическите идоли. „Колко ли трябва да си глупав, пита се Антоний, за да почиташ всичко това!” – „О, да, крайно глупав”, отвръща Иларион. Идва ред на Буда, Изида, Ормуз, Кибела, Атис… „Мисля си, казва Антоний, за всички души, погубени от тези фалшиви богове!” – „Не смяташ ли, пита Иларион, че те… понякога… са подобия на истинното?”…

…Последните думи на Антоний са екстатичен химн за идентификацията с всички живи същества, с всичко съществуващо: „Бих искал да имам крила, черупка, кора, да издишам пара, да нося хобот, да се гъна с тялото си, да се  деля навсякъде, да бъда във всичко, да се разпространявам с мирисите, да никна като растенията, да тека като вода, да вибрирам като звук, да грея като светлината, да се побирам във всички форми, да проникна във всеки атом – да бъда материята!”.

Материята е другото име на природата според Спиноза, „най-религиозният сред хората, защото приема само Бога”, ни уверява Флобер. Deus sive natura[5]. Материята е също дух; във всеки случай „не познаваме едното повече от другото”. „Ако въобще бях нещо, пише той в една юношеска тетрадка, то по-скоро бях материалист-спиритуалист”. Това е постоянната мистична основа, в която пребивава флоберовската анти-религия. „Аз съм мистик, който не вярва в нищо”. „Мистик” обаче следва да се разбира в един чисто психологически смисъл; това е състояние на душата, „океанско чувство”, ще каже той по-късно.

В тази енциклопедия, където всички богове, всички идоли и всички чудовища се явяват телесно, има един отсъстващ: Христос. Говори се за него, но не го виждаме. Човек би казал, че той заема един празен център, все едно анихилиран от гротескната тълпа от други богове и други религиозни форми, с които хриситянството отдавна е скъсало. По средата на адския кръг няма друго, освен нищо и отсъствие.

Внезапно изкушението свършва. То е било нещо като ноктюрно. Най-сетне денят настъпва, слънцето грейва ослепително. Последните редове от „Изкушението” гласят следното: „По средата, в самия слънчев диск грееше лика на Иисус Христос. Антоний направи кръстен знак и започна да се моли”. Същото ненадейно и твърде неочаквано Богоявление се повтаря и в края на „Св. Юлиан Гостоприемец”: „Юлиан се възнесе в лазурния простор лице срещу лице с нашия Господ Иисус, който го отнасяше на небето”.

Не мога, нито искам да тълкувам. Би било повече от тенденциозно да се произнеса по един толкова тайнствен финал. Флобер е изпитвал ужас от заключенията и е оставил тази грижа на свободата на читателя.

Разглеждането на християнството по пътя на сравнението с другите религии и чрез историческа текст-критика е било основна дисциплина по времето на Флобер. Имало е преведена цяла библиотека с книги на тази тематика, защото в Германия тези филологически методи и анализи са получили широко разпространение. Флобер е познавал този метод, който има дълбок и оправдан исторически смисъл. В резултат на тази филологическа дисциплина обаче се стига до упадък на традиционната вяра. Ренан е твърдял със спокойствие, че вярва в науката и че научната истина му носи  достатъчно удовлетворение и радост, за да го накара, без съжаление, да изостави порива за спасение от времето на своята интелектуална младост. Съмнително е, че този преход се е извършил толкова спокойно у Флобер. Той не вярва до такава степен в науката. За този творец, както и за други творци, смъртта на Бога не е добра новина. Тя е тревожност. В тази тревога, пресъздадена в мащабни образи, се състои и патосът на „Изкушението”. Тя е сублимирана в произведение на изкуството, поддържана от лиричното напрежение на стила. Но за да можем да доловим нейната художествена ценност, би трябвало да възприемем сериозно теологията или атеологията на Флобер. „Изкушението” е искрено духовно търсене под формата на драма. Иначе то не би било нещо повече от бръщолевене в жанра на Кине. И ние бихме го прочели така, както са го чули Максим дю Кан и Луи Буйе…

…Общото движение в „Изкушението” е това на снизхождането. Тръгва се от настоящия свят – от съвременната Тиваида и Александрия, следва спускане в незабравимото минало на мъртвите религии, за да се стигне до самото начало на живота, до чудовищата, до първобитните зверове, до бактериите. До материята. Аз обаче съзирам поне три други снизхождания, напомнящи за спускането в античния ад или за модернияте изследвания на „вътрешната пещера”. Засегнах в моята книга темата за пещерата, метафората на вътрешния свят. Затова се спрях на слизането на Одисей в страната на мъртвите, на спускането на Еней в ада, както и на Данте, където християнинът среща княза на този свят, а също и на слизането в секуларизираните пещери, предложено от Жюл Верн и Фройд…

…Флобер се спуска в сакралното, при условие, че то е пред-християнско или пара-християнско. Картаген („Саламбо“ – бел. ред.) е „пълен с божества”. „Изкушението” е Капернаум на божества и демони. Знаем, че за свети Августин старите богове са били демони. Вече не правим разлика между тях. В един друг свят, хронологически отдалечен или отделен от цивилизационна преграда, Флобер разгръща извънредно богатотото си религиозно въображение. Флобер не отрича, че е обзет от прекомерен религиозен блян, ала го държи на дистанция и под строго наблюдение…

…Това въображение и този религиозен блян обаче изцяло отсъстват в големите „модерни романи”, също както и любовният блян. Това, което Флобер си мисли за свещениците, се съдържа в портретите на абат Бурнизиан и на кюрето Жьофроа [6]. Първият, отправен към тях упрек, е, че те са лишени от духовност, неспособни дори за минимално общение с Бога, чиито вестители се явяват, нито пък са в състояние да осигурят такова общение на вярващите,  макар това да е техният занаят. В „Саламбо” всеки персонаж е в сакрална аура, най-вече чуждите свещенослужители на Танит или Молох. Свещенослужителят на древните религии е поетичен субект.  Католическият свещеник обаче бива обрисуван с едрите щрихи на прозаичната вулгарност. Нищо божествено около него. Сам той създава духовна празнота. Тъкмо той прекъсва поетичното въображение. И е подходящ само за романна сатира.

Свещеникът е една гротеска сред всички гротески, от които е изграден светът на Флобер. Ако е свестен човек, какъвто е Бурнизиан, тогава е глупак. Ако пък е зъл като Жьофроа, тогава е още по-глупав. Свещеникът само предъвква нещата. Той е на колене пред властите. Нещо повече, той е в основата на социализма, защото е склонен да затвори всички в социалистическата казарма, поради омраза към свободата. Флобер е доста проницателен относно клерикалните начала на социализма.

Жорж Санд вярва в Бога, в социализма, и мрази клира. Флобер не изповядва вярата си, но неговият антиклерикализъм е сходен, което е още една връзка със старата му приятелка. Флобер често – и с основание – признава християнството за религия, която с нищо не е по-лоша от другите религии. И все пак за него тя е развалена от Църквата, обезчестена от клерикалната болест, която носи вътре в себе си. Тя се превръща в система за интелектуално и политическо потисничество. Писател от времето на Втората империя, сиреч в този период от френската история (преди Виши), когато временно тържествува съюза между трона и олтара, Флобер не е чак толкова неправ в описанията си, нито несправедлив в сатирата си. Неговите абати, наистина крещящи примери, са били широко разпространен типаж от епохата. Клерикализмът е възобновяема болест, чиито сиптоми се променят през вековете, но болестта си остава. И никой, християнин или не, не може да се примири с нея.

„Бувар и Пекюше”, чието действие се развива в съвременността, подновява структурата на „Изкушението на свети Антоний”. Само че под една секуларизирана версия. Двамата герои последователно преминават през изкушенията, типични за техния, а и за нашия век. Романът ни увлича, защото носи вестта за завоюването на нашия свят от културата. Грандиозните еретични „образи”, изникващи един след друг в „Изкушението”, биват заместени, пункт по пункт, от окаяни културни опити, които е достатъчно само да опишем, за да  стане ясна тяхната нищожност и комичност.

Нашите герои до такава степен са оплели конците, че дори мислят за самоубийство. В пълно отчаяние и от чисто любопитство те прекрачват прага на една църква. „Това е полунощната служба”. Те наблюдават движенията на свещеника и на събралите се на месата, твърде разнородни по своя състав. „Всички се молеха, обзети от една и съща дълбока радост” . При издигането на светия дар се разнася радостна песен. „Бувар и Пекюше неволно се смесиха с тълпата; те усетиха как молитва се надига в душата им”. Всичко предвещава, че ще има развитие като у Толстой: Възкресение, утрините на Пасха, разтърсващият разговор на княз Нехлюдов, светата проститутка Маслова… Но не, съвсем не. Нещата не поемат по този път.

Бувар, сдържано, а Пекюше с повече усърдие, навлизат във формите на френския католицизъм от понтификата на Пий IX. Те стават практикуващи. „Ходят на меса”, което ги среща с граф дьо Фаверж и ги въвежда в едно по-издигнато общество. Те потъват в Смирението (с главно С) и влизат в тежки битки с Похотта (също с главна буква). Пекюше остава смаян от ревностността на Бувар и, на свой ред, си налага дисциплина. Те тръгват на поклонничество в месеца на Дева Мария. Пекюше се измъчва от „любовни пориви” и се упреква за това, че намира месата за твърде дълга. Тези страници са изключително забавни. Най-смешните от романа. Ако ги четем паралелно с творбите на мадам дьо Сегюр [7] и по-специално с „Клетата Блез”, ще се убедим в правдивостта на описанието. Благочестието на Втората империя не извиква у тази авторка никаква ирония. И все пак Флобер не оставя иронията си да премине в ненавист, за разлика от „Завоюването на Пласанс” на Зола или на „Госпожа Жервез” на братя Гонкур, въпреки че той цени и намира за „твърди” тези два романа. „Твърд” е похвала в устата на Флобер. Той се задоволява с презрението.

Двамата приятели четат. Първо, катехизисът на абат Гом. Сетне големите класици – света Тереза, свети Йоан Кръстни. Някои неща ги смущават. Светите дарове, противно на очакваното, „не ги правят по-добри”. Абат Жьофроа ги предупреждава: „прекаленото задълбочаване е плъзване по опасна плоскост”. Те упорстват, додяват на абата, подканвайки го да им разясни Троицата. Стават учени, изказват възражения, аргументи. И един ден се оказват изложени на всички интелектуални „изкушения”, сполетели Антоний в пустинята. Те се натъкват на противоречия в библейските текстове, откриват сродството между религиите, сравняват Дева Мария с Изида, оспорват чудесата, възмущават се от престъпленията, извършени от християните. В крайна сметка започват да четат Холбах [8] и кюрето Мелие [9]. „И потъват в Ламетри [10].”

Ето как техният нов опит търпи провал. Остава им само едно: педагогиката и обучението на техните възпитаници Виктор и Викторин. Нова комична несполука. Виктор се забавлява, опитвайки се да свари котката. Викторин спи с един гърбушко. Всичко свършва. И както Антоний, при изгрев слънце, подновява молитвите си отпреди изкушението, така и те купуват пюпитър, хартия, мастило и „се заемат за работа”. Наново се заемат с копието, с предишния си живот. „Бувар и Пекюше”  като че ли слага край на колебанията, на съмненията, на носталгията на Флобер. Това е неговото „не”. Глобален отказ.

Въпросът би бил приключен, ако, работейки над своя нов роман, Флобер не беше написал „Три новели”. Това е последната му книга, публикувана през 1877 г., три години преди неговата смърт. И независимо от обстойните проучвания на безкрайните детайли във всеки параграф от „Бувар и Пекюше”, и от това, че напредва с рачешки стъпки (ако ракът въобще има крака), той пише тези три новели с голяма лекота, със същата непринуденост, както „Изкушението”. Макар да е бил разорен. Този доста добродушен човек дава всичките си пари на своята племенница Каролин, за да избегне тя безчестието на фалита. Сетне изпада в депресия, здравословното му състояние се влошава. Погребва Луиз Коле, най-трайната връзка в неговия живот, и Жорж Санд, неговата скъпа приятелка – събития, несъответстващи на освободеността и ведростта, която внушават тези три новели.

За моето първо причастие получих едно великолепно издание на „Свети Юлиан Гостоприемец”, на японска хартия и с готически шрифт. Сто пъти съм го чел и препрочитал.  И близо половин век по-късно написах психоаналитичен коментар към тази новела. Наскоро го препрочетох. Стори ми се доста смешен. Трябва да признаем, че повествованието изобилства от фройдистки фантазми. Отцеубийство, майцеубийство, удачата в първия лов и пълната безпомощност във втория, неконсумираният брак; сетне, в изблик на сляпа ярост, Юлиан изпълва пророчеството: той убива баща си и майка си, при това в собственото си легло. Няма да цитирам моя коментар, но открих, че Мишел Турние [11] в предговор, писан през 1973 г., по талантлив начин е сторил същото. Парадигмата на фродисткия прочит е устойчива. Редовно падаш на същото място, запазвайки равновесие. Турние с основание отбелязва, че „присъствието на Бога е същностна черта на трите новели”. В „Свети Юлиан” Флобер следва житийните модели на „Златната легенда” [12]. Той се вдъхновява от един витраж в катедралата в Руан, репродуциран от неговия учител по рисуване Ланглоа. На витража Юлиан е следван от жена си и тъкмо тя стопля с тялото си тялото на прокажения. В новелата обаче Юлиан, „гол, се притисна до него, уста до уста, гърди до гърди”. Една фройдистката интерпретация е допустима. „В същото време сладостно упоение, свръхчовешка радост заляха като вълна душата на примрелия Юлиан”. Такова е и  вълнението на Бувар и Пекюше на полунощната служба. Но „Юлиан се възнесе в лазурния простор с нашия господ Иисус”. Богоявление в добра и дължима форма.

„Чисто сърце” ме затруднява още повече. Веднъж Йожен Йонеско [13] ми каза, че тази новела, която бил прочел твърде рано, е имала върху него толкова силно въздействие, че по някакъв начин е белязала живота му и е променила гледната му точка към света. Ако следвам собственото си усещане, бих съзрял в новелата един „евангелски” разказ, сходен с „Коледна песен” на Дикенс. Това е вълнуваща история, колкото може да е вълнуваща историята на една бедна и невинна жена, чиято участ – от люлката от гроба, е била повече от тежка. Тя силно напомня някои разкази на Толстой, впрочем множество руски разкази – от Лесков до Солженицин. Флобер е човек на справедливостта и милосърдието. Той не обича „буржоата”, бунтува се срещу тяхната ограниченост и глупост, съчувства на унизените и оскърбените. Това са чувства с евангелска насоченост. Сърцевината на християнската религия – нейната основа отвъд догмата и глупостта на свещениците – нея, той е бил в състояние да приеме, противопоставяйки я на католицизма от епохата, който го възмущава. Флобер би могъл да обикне това християнство. Ще си позволя дори да отида още по-далеч, оприличавайки героиня като Фелисите на Светата Дева, поради нейното смирение и повиновение. Една мариинска фигура, колкото и тя да изглежда дива и невежа, по-скоро доверчива, отколкото вярваща, лесна за мамене и „глупава” – сиреч пълна противоположност на Светата Дева и по-скоро подобна на госпожа Обен, нейната господарка, на която Фелисите е толкова предана. Други внимателни читатели не са на моето мнение. Те смятат, че сатирата и сарказмът в тази новела не само, че не отстъпват на заден план, а напротив, дори са вдигнати на втора степен. „Чисто сърце”, от тази гледна точка, изглежда в тясна взаимовръзка с „Бувар и Пекюше”. Аз отказвам да се произнеса. И ви моля вие да го сторите.

Лекция, изнесена на 24 януари 2011 г. пред Френската академия за морални и политически науки (със съкращения)

Ален Безансон (род. 1932) е френски историк, академик. Дългогодишен преподавател в Училището за висши  социални науки (EHESS) в Париж, където в духа на школата Анали изследва историята на руската култура. Автор на множество книги, сред които, освен  преведената и на български език творба Нещастието на века. Относно комунизма, нацизма и нещастието на Катастрофата (София, ЛиК 2002), си струва да отбележим: Убитият царевич (1967), История и опит на Аза (1971) Интелектуалните корени на ленинизма (1977), Кратък трактат по съветология за употреба от гражданските, военни и религиозни власти, предговор от Реймон Арон (1976), Съветско настояще и руското минало (1980), Фалшификацията на доброто: Соловьов и Оруел (1985), Забраненият образ (1994), Емил и лъжците (2008), Пет персонажа в търсене на любовта. Любов и религия (2010) и др.  Преводът на лекцията LareligiondeFlaubert е направен по публикацията й на сайта на Френската академия travaux/communications/2011_01_24_besancon.htm. Текстът е публикуван в бр. 64 на сп. „Християнство и култура“.

Превод от френски: Тони Николов

 


[1] Франсоа Гизо (1787-1874) – френски политик и историк, автор на многотомни „История на Франция” и „Историята на цивилизацията в Европа”. Възстановява  френската Академия за морални и политически науки, активен деятел на калвинистката общност. Б.пр.

[2] цялостен договор (англ.)

[3] Героиня от любовния роман „Жюли или Новата Елоиза” на Жан-Жак Русо. Б.пр.

[4] Едгар Кине (1803-1875) – френски историк. Поемата в проза „Ахасфер” (1833) е една от ранните му творби, която му носи успех. Б.пр.

[5] Бог или природа (лат.) – централно положение във философията на Спиноза, който  постулира тъждество между Бог и природата, разбрано като единна и безкрайна субстанция, явяваща се причина за себе си (Causa sui). Б.пр.

[6] Абат Бурнизиан е герой от „Мадам Бовари”, а кюрето Жьофроа  – от недовършения роман на Флобер „Бувар и Пекюше”. Б.пр.

[7] Графиня Софи дьо Сегюр, родена Ростопчина (1799-1874) – френска писателка от руски произход, авторка на романа „Клетата Блез” (1864). Б.пр.

[8] Пол-Анри Холбах (1723-1789) – френски философ материалист, един от първите атеисти. Сътрудничи на Енциклопедията на Дидро. Б.пр.

[9] Жан Мелие (1654-1729) – френски философ-материалист, католически свещеник. Неговото „Завещание” , оповестено от Волтер, се превръща в един от манифестите на атеизма и антиклерикализма във Франция. Б.пр.

[10] Жюлиен Офре дьо Ламетри (1709-1751) – френски лекар и философ-материалист, най-вече известен с трактата си „Човекът-машина” (1747). Б.пр.

[11] Мишел Турние (1924) – един от най-големите съвременни френски писатели. Автор на книгите „Петкан или чистилището на Пасифика”, „Горски цар” и др. Б.пр.

[12] «Златната легенда» (Legenda Aurea)  – популярен средновековен сборник от християнски легенди и жития на светци, съставен от Жак дьо Воражин около 1260 г. Б.пр.

[13] Йожен Йонеско (1909-1994) – френски драматург и писател от румънски произход. Един от създателите на „театъра на абсурда”: „Плешивата певица”, „Носорози”, „Столовете”. Б.пр.