Начало Книги Библиосвят Антоанета Попова по следите на изящното
Библиосвят

Антоанета Попова по следите на изящното

Камен Рикев
17.03.2022
5143
Антоанета Попова (1953–2022)

Тези от нас, които познаваха Антоанета Попова (1953–2022), най-често я характеризираха като изключително фин, кротък и хрисим човек (с акцент върху изключително-то). Тони търсеше прекрасното и го улавяше в словото, но и у всеки човек, с когото влизаше в контакт. Заради непоносимостта към всяка безсмисленост, бумащина и угодничество обаче беше почти незабележима. Който не искаше да отчете присъствието ѝ, можеше спокойно да забрави, че тя заема някакво физическо пространство.

Дълги години д-р Антоанета Попова преподаваше полски и лужишки език в Софийския университет. Оттам се сдоби с поколения почитатели, които не тормозеше с други студентски повинности, освен с подкана да размишляват върху достойното решение на някой преводачески казус. Твърдеше, че в университета е останала заради харизмата и човечността на Светомир Иванчев. Когато пък прецени, че несъответствията със средата ѝ идват вповече, напусна внезапно и щастливо, противно на всяка кариерна логика. До 2010 г. будеше младите с малки театрални етюди в софийската полонистика, а след това – с редица проекти на Полския институт, въвличащи изкуството в пряк допир с динамичното съвремие.

Може би заради убеждението, че най-важните истини се изразяват чрез метафори, като учен д-р Попова остави само една книга. За аналитизма на българския език (2008) провокира немалко спонтанни възгласи (Хей, не е случайна тази книга!), но в общи линии не роди дискусии в гилдията. И в преподаването, и в науката Тони си остана пленник на артистичното слово.

Антоанета Попова беше Преводач. Трудно ще се намери полонист, който да отрече авторитета ѝ на арбитър на елегантния слог. Следва да се изтъкне, че Тони превеждаше не за книжен актив и не за препитание. Тя твореше за чистата наслада и тъкмо заради това посягаше към най-загадъчните зони на полското слово. Болеслав Лешмян, Юлиан Тувим, Константи Илдефонс-Галчински, Агнешка Ошецка и други първомайстори на финеса и остроумието добиха пълноценен български израз в интерпретациите на Попова. Повечето ѝ преводи остават пръснати в периодиката и консумирани на сцена, но тъкмо нейният принос краси такива издания като Полската поезия между двете световни войни (съст. П. Карагьозов, 1996), Литературни балкани (бр. 21/2011, посветен на творчеството в епохата на социализма), Любов не е думата (антология на полски поети, родени след 1989 г., 2014, съст. Я. Денел и М. Вожняк), Различното патенце (антология съвременни полски приказки за деца и младежи, 2015, съст. З. Руджински) и множество броеве на Литературен вестник с полска тематика. Като самостоятелни книги в неин превод излизат детските шедьоври на Тувим (Птиче радио, 1988) и избрани стихове на Тувим и Ошецка (Колко пъти ще ставаме други, 2010). За жалост, преводът на знаковата Сватба на Ст. Виспянски така и не видя цялостна публикация.

Деликатността на Тони Попова личи и по факта, че докрай потушаваше подтиците за собствена поезия. Но скрита зад чуждия език, тя все пак публикува едно стихотворение на немски и три на полски в специализирани списания в Мюнхен и Варшава. Преводът си е актьорска работа, твърдеше Тони и настояваше върху етичните измерения на този занаят. За нея изборът на произведение и автор става винаги по любов. Може би най-добра представа за личността ѝ дава портретиращото интервю на Емил Басат в книгата За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература (2018). Изумителното там е, че Тони говори за изкуство и вдъхновение точно в дните, когато надеждите ѝ за околната среда и нейните обитатели бяха сринати до основи.

Случи се така, че по неволя Антоанета Попова нагази и в един показно неизящен жанр. Родната блогосфера притежава нейния публичен дневник, посветен на имотната мафия и издържан в неприкрито емоционален – донякъде хаотичен, отчасти циничен, но във всички случаи пределно честен тон. Днес Имотната мафия и аз (anttoni.blog.bg с публикации от април 2013 до януари 2020 г.) може да се чете като душевен пътеводител из степените на шока и неговото осмисляне въпреки абсурда. Културен субект изговаря реалността, докато цялото му същество не може да повярва в нея. А самият сюжет е банален: български гражданин е изхвърлен съвсем легално от своя роден дом. Че какво друго да очакват домораслите търсачи на прекрасното?

Така за държавата Антоанета Попова умира като мошеник. Според правораздаването тя е продала къщата си в квартал Лозенец срещу загадъчно скромна сума, прибрала е парите в найлонова торбичка, след което не престава да вдига шум, че е жертва на имотна измама. Разискването на случая по радио и телевизия не разклати статуквото. Не помогна и отвореното писмо на тридесетина полски българисти, нито подписката на родни учени. Жестът на полското сдружение на автори и композитори ЗАиКС да направи д-р Попова свой стипендиант през 2020 г. се оказа само крехко напомняне, че дори в родината по документи да си мошеник, други страни все пак почитат твоите творчески постижения и гражданска непримиримост.

За човек като Тони раздялата с нашия свят се е случила по може би най-естествения начин: безмълвно и в абсолютна самотност. Часове след това идва екипът, премахнал всички следи от нея и брат ѝ Кръстьо в миниатюрната квартира недалеч от родния им дом. Ясно, няма къде да търсим непубликувани работи на Попова. За българската публика остават прекрасните ѝ преводи, за имотната мафия – апетитен парцел в Лозенец, а за самата Антоанета – най-сетне свободата да се втурне по следите на изящното.

Камен Рикев
17.03.2022

Свързани статии

Още от автора