Тези от нас, които познаваха Антоанета Попова (1953–2022), най-често я характеризираха като изключително фин, кротък и хрисим човек (с акцент върху изключително-то). Тони търсеше прекрасното и го улавяше в словото, но и у всеки човек, с когото влизаше в контакт. Заради непоносимостта към всяка безсмисленост, бумащина и угодничество обаче беше почти незабележима. Който не искаше да отчете присъствието ѝ, можеше спокойно да забрави, че тя заема някакво физическо пространство.
Дълги години д-р Антоанета Попова преподаваше полски и лужишки език в Софийския университет. Оттам се сдоби с поколения почитатели, които не тормозеше с други студентски повинности, освен с подкана да размишляват върху достойното решение на някой преводачески казус. Твърдеше, че в университета е останала заради харизмата и човечността на Светомир Иванчев. Когато пък прецени, че несъответствията със средата ѝ идват вповече, напусна внезапно и щастливо, противно на всяка кариерна логика. До 2010 г. будеше младите с малки театрални етюди в софийската полонистика, а след това – с редица проекти на Полския институт, въвличащи изкуството в пряк допир с динамичното съвремие.
Може би заради убеждението, че най-важните истини се изразяват чрез метафори, като учен д-р Попова остави само една книга. За аналитизма на българския език (2008) провокира немалко спонтанни възгласи (Хей, не е случайна тази книга!), но в общи линии не роди дискусии в гилдията. И в преподаването, и в науката Тони си остана пленник на артистичното слово.
Антоанета Попова беше Преводач. Трудно ще се намери полонист, който да отрече авторитета ѝ на арбитър на елегантния слог. Следва да се изтъкне, че Тони превеждаше не за книжен актив и не за препитание. Тя твореше за чистата наслада и тъкмо заради това посягаше към най-загадъчните зони на полското слово. Болеслав Лешмян, Юлиан Тувим, Константи Илдефонс-Галчински, Агнешка Ошецка и други първомайстори на финеса и остроумието добиха пълноценен български израз в интерпретациите на Попова. Повечето ѝ преводи остават пръснати в периодиката и консумирани на сцена, но тъкмо нейният принос краси такива издания като Полската поезия между двете световни войни (съст. П. Карагьозов, 1996), Литературни балкани (бр. 21/2011, посветен на творчеството в епохата на социализма), Любов не е думата (антология на полски поети, родени след 1989 г., 2014, съст. Я. Денел и М. Вожняк), Различното патенце (антология съвременни полски приказки за деца и младежи, 2015, съст. З. Руджински) и множество броеве на Литературен вестник с полска тематика. Като самостоятелни книги в неин превод излизат детските шедьоври на Тувим (Птиче радио, 1988) и избрани стихове на Тувим и Ошецка (Колко пъти ще ставаме други, 2010). За жалост, преводът на знаковата Сватба на Ст. Виспянски така и не видя цялостна публикация.
Деликатността на Тони Попова личи и по факта, че докрай потушаваше подтиците за собствена поезия. Но скрита зад чуждия език, тя все пак публикува едно стихотворение на немски и три на полски в специализирани списания в Мюнхен и Варшава. Преводът си е актьорска работа, твърдеше Тони и настояваше върху етичните измерения на този занаят. За нея изборът на произведение и автор става винаги по любов. Може би най-добра представа за личността ѝ дава портретиращото интервю на Емил Басат в книгата За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература (2018). Изумителното там е, че Тони говори за изкуство и вдъхновение точно в дните, когато надеждите ѝ за околната среда и нейните обитатели бяха сринати до основи.
Случи се така, че по неволя Антоанета Попова нагази и в един показно неизящен жанр. Родната блогосфера притежава нейния публичен дневник, посветен на имотната мафия и издържан в неприкрито емоционален – донякъде хаотичен, отчасти циничен, но във всички случаи пределно честен тон. Днес Имотната мафия и аз (anttoni.blog.bg с публикации от април 2013 до януари 2020 г.) може да се чете като душевен пътеводител из степените на шока и неговото осмисляне въпреки абсурда. Културен субект изговаря реалността, докато цялото му същество не може да повярва в нея. А самият сюжет е банален: български гражданин е изхвърлен съвсем легално от своя роден дом. Че какво друго да очакват домораслите търсачи на прекрасното?
Така за държавата Антоанета Попова умира като мошеник. Според правораздаването тя е продала къщата си в квартал Лозенец срещу загадъчно скромна сума, прибрала е парите в найлонова торбичка, след което не престава да вдига шум, че е жертва на имотна измама. Разискването на случая по радио и телевизия не разклати статуквото. Не помогна и отвореното писмо на тридесетина полски българисти, нито подписката на родни учени. Жестът на полското сдружение на автори и композитори ЗАиКС да направи д-р Попова свой стипендиант през 2020 г. се оказа само крехко напомняне, че дори в родината по документи да си мошеник, други страни все пак почитат твоите творчески постижения и гражданска непримиримост.
За човек като Тони раздялата с нашия свят се е случила по може би най-естествения начин: безмълвно и в абсолютна самотност. Часове след това идва екипът, премахнал всички следи от нея и брат ѝ Кръстьо в миниатюрната квартира недалеч от родния им дом. Ясно, няма къде да търсим непубликувани работи на Попова. За българската публика остават прекрасните ѝ преводи, за имотната мафия – апетитен парцел в Лозенец, а за самата Антоанета – най-сетне свободата да се втурне по следите на изящното.
