0
886

Методът

„Методът на г-жа Лидия“, фотография Ани Колиер

„Методът на г-жа Лидия“ (в разговор със себе си), идея и реализация Галина Борисова, с участието на Лидия Стефанова. Моноспектакълът е представен на фестивала „Етюди и приятели“, който се осъществява в партньорство с ДНК – Пространство за съвременен танц и пърформанс, и галерия „Етюд“.

Спектакълът „Методът на г-жа Лидия“ има подзаглавие „В разговор със себе си“. Зрителят присъства на един интимен разговор на човек с вътрешното си аз, проведен на глас, без свидетели, ако не се броят зрителите. Това въведение е поднесено към зрителя от създателите с известна ирония, но тя не отстранява от действието, гледайки, ставаш все по-съпричастен.

Методът на… Метод да не полудееш или метод на прекрачилия в друга реалност, метод на оцеляване във времето или въпреки него (времето). Ето някои от въпросите, които останаха в мен след края на спектакъла. Хубаво е да се връщаш с мисли и чувство към това, което си гледал и след края му.

В „Методът на г-жа Лидия“ актрисата присъства  в спектакъла като себе си, не изгражда образ, тя самата „е“. Не става дума за пресъздаване на собствена биография, а за вглеждане във всекидневния колапс на една жена, която се опитва да държи главата си „над водата“, за да не се разтопи напълно в безсмисленото протичане на дните. Актрисата разпознава клаустрофобията и паниката, която предизвиква такава ситуация, и потапяйки се, събужда реакцията към нея – своя вътрешен импулс. Ако търсим по-точно определение за съотношението актьор–ситуация, Лидия Стефанова присъствайки отсъства в една човешка ситуация. Независимо дали го съзнаваме или не, независимо кога, животът ни напомня за хода на забавеното време. Актрисата се удържа на границата между автентичното и ритуала, тя е такава, каквато бихме я видели, надниквайки през прозореца на дома ѝ, без тя да знае, че е наблюдавана. И същевременно е всеотдайно потопена в ритуално свещенодействане. Ритуалите на приготвяне на чай, преподреждане на предметите, фиксация в някакво безсмислено попълване на нещо си в тетрадка, с пробиване на дупки в калъп сапун, защипване, отщипване, внасяне, изнасяне, изваждане, прибиране… От свръхдостоверно действието постепенно се измества към абсурда.

„Методът на г-жа Лидия“, фотография Ани Колиер

Пърформансът е съвместно творение на актрисата Лидия Стефанова и режисьорката Галина Борисова, която всъщност хореографира действието, подчинявайки малкия по обем текст на ритъма и интонацията на партитурата на движението. Тя е изобретателна и прецизна в изграждането на своето минималистично театрално решение, на ритъма на действието, отношението към детайла. В интимното пространство на галерия „Етюд“ зрителите са много близо до актрисата, осезаема е всяка промяна в изражението, всяко движение, всеки детайл. Лаконичният театрален език превръща всеки жест в знак. Предметният свят не е разбиран като потапяне в бита, а има екзистенциално значение, отвежда към усещане и размисъл за това какво се случва вътре в овладяната външна обвивка на тази жена.

Галя Борисова и Лидия Стефанова избират ситуация на отстраняване от света на другите, потъване в собствената вътрешна пещера. Лидия няма връзка със света отвъд това затворено пространство. Някъде там кипи активен съвместен живот, обмен на енергии, на мисли, противопоставяния и единения. Но тук е тихо, не достига и звук отвън, дори радиото, за кратко включено между станциите, излъчва само шум. Няма книга, която би привнесла общуване с другия, няма телевизор, който би допуснал гласове и образи отвъд, отрязана е всяка възможност за контакт, а липсата избива в накъсан монолог –  сюрреалистично изреждане на всичко, което преминава през съзнанието. Избран е текст на американския журналист Стъдс Търкъл, който изобилства от имената на личности, за добро или за зло, оставили следа в колективното съзнание. Г-жа Лидия споменава, изброява, коментира безразборно утаили се в паметта ѝ факти и събития – безстрастно, с равна интонация, съзвучна на безличното ѝ участие в ритуалните действия. Стегната в максималната  концентрация да извършва всекидневния ритуал, тя отстоява до ожесточение решението да не се отклони, да се удържи, за да не пропадне в нищото. Само в отделни моменти не издържа и напуска за кратко бронята, която сама си е поставила – единствено по време на краткотрайното заспиване или когато се отпуска на земята, останала без сили да се съпротивлява, прикрила лицето си и само някакъв звук издава безсилие да продължи. Но отново влиза в стегнатия строй на съпротивата и изправена, с вдървена стойка, внушава дисциплинираната овладяна енергия на боец.
Това не е несъзнаване на безсмислието, а забрана да се съзнава.
Ритуалът запълва празнотата на дните и часовете ни, дава ритъм на живота, но не и смисъл.

„Методът на г-жа Лидия“, фотография Ани Колиер

Представлението излиза извън конкретната ситуация и се разтваря към по-широката тема за екзистенциалната зависимост на човека от протичащото време, опита му да запълни със смисъл проточилите се минути, часове, дни, години… Във всяка възраст се учим как да преодоляваме неизбежните празни пространства по пътя си, най-трудна за преминаване е последната отсечка. В детството живеем в илюзията на игрите, в младостта и зрелостта усещаме сгъстено времето на оцеляване, преодоляване, борба, постигане… В третата, последна, възраст се връщаме към фантазмите на детството, но през съзнание за илюзорността им, нужно ни е да ги създадем сами.

Поетичният финал на пърформанса – Лидия влиза навлечена в груба плетена дреха, която сваля и остава по красиво бельо – какво по-изящно от някогашния копринен комбинезон. Едно красиво, все още осъзнаващо себе си тяло пред огледалото – единственото осезаемо притежание тогава, когато всичко малко по малко ти се изплъзва.

Режисьорката и актрисата се впускат смело и всеотдайно в една опасна зона на прекалено личното и превръщат личното в екзистенциално важно за всеки. Почувствах потъването в едно абсурдно небитие в битието и продължавам да мисля нататък, а това е ценната провокация на срещата с всяко творческо явление – предаването на импулса нататък, от създателя към зрителя/читателя/слушателя. Има ли друг начин да преминем през премеждието на празното време, на забавено тик-тиктакащия часовник?