0
2852

Aлександър Теодоров-Балан – непознатият

160 години от рождението му

Обща снимка на Балан с неговите братя: (седнали) акад. Александър Балан, генерал Георги Тодоров, (прави) проф. д-р Атанас Теодоров, Мартин Тодоров, инж. Михаил Балански

Една област от книжовната и обществена дейност на Балан остава встрани и сякаш е избягвана от изследователите – редакторско-авторското му присъствие в масонското списание “Полет”, излизало в София от 1923 до 1925 г.

Основоположник на българската филологическа наука, съосновател на Висшето училище (Софийския университет “Св. Климент Охридски”) и пръв негов ректор, създател на систематизираната българска библиография и на Университетската библиотека, Александър Теодоров-Балан е познат и като автор на първата история на българската литература, като един от първите – след Алеко Константинов – организатори на българския туризъм и председател на Българския туристически съюз (1901-1921). Стотиците му книги, студии, статии, монографии, учебни помагала са под постоянния поглед на езиковеди и литератори. Една област от книжовната му и обществена дейност обаче остава встрани и сякаш е избягвана от изследователите. Това е редакторско-авторското му присъствие в масонското списание “Полет”, излизало в София от 1923 до 1925 г. Сам член на Великата зидарска ложа “Заря” от основаването ѝ през 1914 г., както и на Въздържателната ложа “Човещина”, създадена през 1924 г. като клон на Ордена на тамплиерите, Балан разгръща публицистична дейност в най-широк мащаб – от студии по вътрешни и външни обществено-политически проблеми до статии с оперативен литературно-критически и рецензентски характер; от книгописни бележки и отзиви до просветителски текстове, засягащи също възникването и развитието на масонството в Западна Европа.

Освен Балан редактор на “Полет” е и американският емигрант, проповедник и д-р по богословие Р. Х. Маркъм, а известният публицист Д. Мишев възглавява редакционния комитет. Списанието е с тираж 1000, предназначено главно за българските интелектуалци. Сред тях са и неговите сътрудници – Ил. Бобчев, проф. Ст. Младенов, проф. Ан. Иширков, Г. Кацаров, Н. Милев, Ст. Киров, Б. Цонев, А. Вакарелски, Ев. Спространов. В списването му се включват също редица писатели и художествени творци – Ст. Чилингиров, Й. Маринополски, Ал. Кипров, Цв. Минков, Д. Немиров. С преводни текстове пък присъстват имена от европейска величина – Р. Ролан, Б. Шоу, Д. Мережковски, Ив. Бунин, М. Метерлинк, Дж. Байрон, Г. дьо Мопасан, С. Франк, О. Шпенглер, А. Франс, Н. Бердяев, Р. Тагор. Повече от видно е, че “Полет” има амбицията да бъде елитарно списание от типа на “Мисъл”, но с по-широк културален обхват и с подчертана етноцентрична насоченост, зададена още в програмната му статия.

Участието на Балан в отделните рубрики на “Полет” е внушително. Макар и преимуществено езиковед, занимаващ се със структурата и историята на българския език, с различни филологически и литературни въпроси, ученият изпълва страниците на обществено-политическия отдел и заедно с Д. Мишев осъществява генералната линия на списанието. А тя е то да бъде “орган не на лица, партии, власт, а на България, като ще служи на сговора, братството, свободата, мира”. С особена политическа насоченост се открояват статиите на Балан “Тé, Яворина, тé Босилеград” и “Народ и партии”. В първата публицистът коментира препирнята между Полша и Чехословакия за с. Яворино, при която “посланският съвет” в Париж присъжда 2/3 на Полша. Балан прави аналогия с окупираните и заграбени от Югославия през ноември 1920 г. Босилеград и Цариброд. Той настоява българското правителство да потърси правата си в Париж. Втората статия започва с недвусмислена констатация, че партизанството е свело гражданите на България до “партийни роби” и отстоява принципа, че нацията не принадлежи на отделните партии. “Най-ярко личи това унизително за свободния човек партизанство у комунисти и дружбаши” подчертава авторът. Той пренася критиката си извън България, обръщайки внимание, че и “съвременните държави са партийни устройства” и подобно на д-р Кръстевите позиви към студентската младеж в края на войните (1912-1919), възлага надеждите си на “идеалното българско юношество”, което вече “се разподели от българските партийни проповедници”. Не по-малко интересни са статиите на Балан, интерпретиращи близкото му военно и политическо минало “Вавилоне, де ти хората?” и “Мислете по български!”. Последната статия е разгърната в 6 части и от най-различни ъгли разглежда самата българска политика към българското. Въпреки критичния тон, лайтмотивът на тази статия може да се формулира с афористичната констатация на учения, че “патриотизмът на българския шаек излезе во войната по-надежден от патриотизма на европейското сукно”. Авторът изказва убеждението, че 16. VІ. 1913 г. – началото на Междусъюзническата война – е краен резултат от отклоняването на “всички, тъй наречени военни, водачи и просветители от дивния в простотата си български народ, и то под главатарството на руско мислене”.

Балан е единственият автор в “Полет”, който пише директно по проблемите на масонството. Останалите автори се стремят да го изразят посредством духа и характера на статиите си, да го впишат в идеите за българското и в актуалните проблеми на съвремието – обществени, политически, културни. С други думи, да ситуират масонството в българските условия. Може да се каже, че наред с историческите и обществено-политическите статии, текстовете на Балан за масонството остават непозната част от неговото публицистично присъствие и културното му наследство през първата четвърт на ХХ в. В “Полет” той прави  исторически и съвременен преглед на “свободното зидарство”, проследява историята му, започвайки от Англия след Реформацията и католическата реакция (“Свободното зидарство в Западна Европа”). В хода на този преглед ученият се спира на неговите основни черти и признаци – хуманността и свободния дух. Според него именно свободният дух свързва разноезични обществени фигури и творци – Волтер и Лесинг, Гьоте и Хердер, Фридрих в Прусия и Дж. Вашингтон в САЩ, Мирабо и Кондорсе във Франция. Балан напомня развитието и борбите на свободното зидарство, водещи началата си от Виенския конкгрес (1814), на който Великите сили се обявяват срещу него. Освен за същността и развитието, разпространението и отношенията на масонството, той полемизира и се произнася за отделни книги, като разсейва слуховете, че масонството е “някаква нова секта в София” (“Съвременното свободно зидарство”) и опровергава твърденията, че “православният български народ не бива да обича никой човек неправославен и небългарин”. Авторът изтъква, че “нарицалото” на франк-масонството “води потеклото от еснафски сдружения на зидари и каменяри в Западна Европа през средните векове”, като изрично добавя, че и “у българите събранието на еснафските майстори се нарича “лонджа”.

Балан списва съществена част и от рубриката “Книгопис”. Съсредоточавайки в нея рецензентските си възгледи, той изпъква като автор с изтънчен критически вкус, разпознава безпогрешно идеологическата тенденциозност в родната “красна книжнина”, противопоставя се на възрожденския наивизъм и сантиментализъм, които продължават да компрометират художествената литература близо половин век след Освобождението. Ученият подлага на остра критика романа “Бена” на А. Страшимиров, в чийто сюжет господстват социалните теории и идеите за социално устройство, превръщащи героите му в техни марионетки. Балан поотделно и подробно оценява всяка от появилите се през 1922 и 1923 г. стихосбирки на Н. Ракитин, за които поетът е удостоен с премията на университетския фонд “Ив. Вазов” през 1924 г. Въпреки ясно изразеното си положително мнение, той прави редица критически забележки и препоръки, очертавайки една от слабостите на поезията ни от това време – в стила и в метода на изграждане на образната система. Това компрометира силата на художествените внушения и подсказва за една безкритична инерция на творческото мислене. Поради това у Ракитин често липсват “глъбина на чувствата”, както и “сила, напрежение, глъбина на домисъла”. Подобна по дух е и критиката на Балан към легендата на Ст. Заимов – “Далечното минало, близкото и далечното бъдеще” (1923). Макар да я окачествява като “песен за борците, що насаждат човешкото и божественото в тълпите”, критикът не вижда в нея “епопея на вековните творци на висшата духовна култура”. Той намира, че “изложението в невезана реч има доста фантазия, някаква композиция, ала съвсем малко художество” и безапелационно завършва: “Старият автор не е за новото време”.

Балан не рецензира само книги с художествено съдържание. Той се произнася възторжено за превода на очерковата книга “Лужица (земята на най-малкия славянски народ)” от известния д-р Йозеф Пата (1924). Трудът на проф. В. Златарски “Хронологически ред на по-главните събития в историята на България” също е посрещнат възторжено от учения на страниците на “Полет”. Това му дава и повод да адмирира поредицата “Малка енциклопедическа библиотека”, чието издание е книгата на проф. Златарски.

Въпреки че сътрудничи и в други периодични издания, в “Полет” Балан съчетава актуална публицистика и оперативна критика с научните възгледи и обществените си позиции; ерудирано се произнася по всякакви теми в своето време. А привидно затворено във франк-масонството си списанието провежда открита просветителско-възпитателна политика, чиито основни линии са на съчетание между национализма и интернационализма, на пацифизма, социалността и антикомунизма. Балан, заедно с другите редактори и сътрудници, целенасочено се стреми да обхване потребностите на българското общество в нерадостната след-Ньойска действителност и тежките размирия у нас през 20-те години на ХХ в. Изглежда обаче, че неговата, а и на цялата му фамилия, дейност остава трън в очите на властта след преврата на 9. ІХ. 1944 г. Неговите братя са видни функционери на буржоазията – ген. Георги Тодоров е главнокомандващ българската армия през Първата световна война, а Марин Тодоров е кмет на София през далечните 1904-1908 г. От друга страна, синът му Владимир е директор на “Луфтханза” за България, поради което след септември 1944 г. изчезва безследно. Прокурорите от т. нар. “народен съд” пък осъждат на смърт другия му син – Станислав – като личен секретар на цар Борис ІІІ. Все пак по ходатайство на Трайчо Костов – негов съученик – той е помилван и се разминава със смъртта. Като че ли по-лека е съдбата на третия син на Балан – Милко – който става професор в Медицинския факултет на Софийския университет.

Въпреки житейските си драми – четири от децата му умират още невръстни – академик Балан стига до 100-годишна възраст, оставяйки огромно научна наследство, епична биография и думи, които се употребяват днес във всекидневния ни говор: “становище”, “творба”, “поява”, “предимство”, “гледище”, “общуване” и други – неща, за които ние сме забравили.          

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.