„Великото знание на древен Китай“, Валентин Добрев, издателство „Стено“, 2022 г. Предлагаме ви откъс от книгата.

Човешката природа в съвременното търсене на смисъл

Според европейската научна традиция човешката природа е еволюирала от животинската и в нея няма нищо изключително по своята същност.

Древногръцките мислители залагат на разума като отличителен белег на човешкия род, докато християнството твърди, че човешката природа има божествен произход и всеки човек носи в себе си частица от божествената искра.

Кое качество ни отличава най-силно от останалите същества?

Конфуцианците наблягат на морала като отличителна характеристика на човешкия род. Етичното поведение, чувството за срам, стандартите за справедливост и човечност, всички това в представите на Конфуций прави хората различни от животните.

Даоистите говорят за единство на всички живи същества, а вътрешната природа на всяко от тях е носител, макар и в различна степен, на небесния модел на Дао. Изначалната природа на човека е потискана и изкривявана от обществените модели на поведение. В резултат на това хората променят и заличават не само собствената си природа, но и природата на другите същества, намесват се в тяхната среда и в начина им на живот, възползват се от тях, карат ги да им служат/робуват.

Китайските мисловни школи са единни в едно – разбирането за изключителното място на човека във Вселената. В Книгата на документите Шан Шу пише: „Небето и Земята създават безбройните неща, а човекът е чудото сред тях“.

Съвременният екзистенциализъм определя човека като търсещо смисъл същество. Ако приемем, че в основата на неговата природа е моралът, той би се оказал в незавидната роля да търси морал и справедливост в неморален и несправедлив свят.

Ако приемем разума за основа на неговата природа, би следвало човек да е рационално същество, търсещо ред и логика в нерационален свят на случайности. Доведено до крайност рационалното търсене на смисъл неизбежно води до задънена улица и песимизъм. Рано или късно човек открива абсурда и безсмислието на своето съществуване и това на човешкия род. Песимизмът на рационалния човек се усилва и стига върха си в края на живота, когато бъдещето му се очертава във все по-черни краски. Съществуването, колкото и важно да му се е струвало преди това, започва да изглежда напълно лишено от смисъл. Ще си спомня ли някой за него след смъртта ни? Колко време ще мине преди да го забравят напълно? Дори да е постигнал нещо в живота, то ще бъде забравено.

В глобален план научните изследвания и прогнози сочат, че Земята, планетите, Слънцето и галактиките ще загинат и ще изчезнат напълно, с тях и човешкото съществуване. Вселената ще се разпадне и няма да остане и следа от цивилизацията и постиженията на „великите умове на човечеството” – все едно че никога не ги е имало.

На този мрачен фон оптимистичните теории за смисъла на съществуването изглеждат абсурдни и неуместни, освен ако рационалният ум дълбоко в себе си не таи надежда за други реалности извън физическата. Метафизичният смисъл на съществуването определено носи на хората по-голям оптимизъм.

Ако приемем тезата, че човек е духовно същество и че духът му е в основата на изначалната природа и свързващо звено с по-висша духовна реалност, смисълът на съществуването може да се прехвърли извън физическия свят. Даоизмът и будизмът откриват смисъла в постигането на това, което е предварително заложено в човешкият ум – висше съзнание. Според тях вътрешната природа е уникална частица от висшата реалност (небесния модел) на Дао или Буда съзнанието. Всеки я притежава по рождение.

Теистите твърдят, че логическото безсмислие на живота без Бог подкрепя идеята за неговото съществуване.

За Хайдегер търсенето и даването на смисъл е отклик на човека на повика на Битието – функция, наследена от праисторически времена като сакрален процес. Човек се вслушва в битието, за да участва в божественото и автентичното, но остава пристрастен и зависим от светското и от начина си на живот.               

Търсенето и даването на смисъл изглежда е основна функция и свойство на ума. Древните авторите на И Цзин са търсили скрития смисъл в архетипните образи (които „ражда Небето”) – носители на примордиално знание за света. Докато днешното търсене на смисъл отразява факта, че хората са се откъснали безнадеждно от природата. Мотивацията за даване на смисъл се търси преди всичко в личния интерес, сексуалността и стремежа за власт, казва Хайдегер.

Ето защо разбирането за човешката природа е толкова различно. То е част от разнообразието на човешките светогледи.

На коя концепция ще се спрем, за да отговаря най-пълно на личностната ни нагласа? От отговора на този въпрос зависи как възприемаме смисъла и целта на своето съществуване, как определяме човешките добродетели и слабости, какви хора искаме да бъдем, с какви хора искаме да живеем? Как да култивираме личността си, за да се чувстваме добре и на място в обществото, какви норми на поведение да спазваме, какви физически и естетически качества да развиваме, за да сме в унисон със заобикалящия ни свят, с обществената среда, как да запазим автентичната си личност под натиска на обществото.

Има ли действително в човека нещо, което може да се нарече истинска „вътрешна“ природа? Ако има такава, какъв е нейният произход – биологическа случайност ли е тя, продукт на закономерен еволюционен процес или предварително зададен информационен код?

Следва ли вътрешната ни природа някакъв висш образец, небесен, космически или божествен модел?

Може ли човешката природа да се характеризира като добра, лоша или неутрална? Егоистична или алтруистична? Не е ли алтруизмът в основата си също егоистичен? Както казва Конфуций: „Не прави на другите това, което не искаш те да ти сторят“. Предписанието да обичаме ближния и да си помагаме взаимно може ли да е част от изначална природа, или е обществена норма, продиктувана от колективни интереси?

Готови ли сме сами да разпознаваме и развиваме изначалната си природа, или ще приемем, че личността се формира под влияние на социални условия и фактори, че е продукт на икономически и исторически условия, в които човек се озовава от момента на раждане. Според Карл Маркс, „истинската природа на човека е съвкупност на обществени отношения“. В резултат на несправедливите обществени отношения и натиска върху личността индивидите не могат да развиват своя потенциал и се отчуждават от истинската си природа, казва Маркс. Тогава комунизмът би трябвало да е съвършено, хармонично общество, което позволява на хората да реализират вътрешната си природа, да бъдат такива, каквито са – истински личности, които си сътрудничат свободно един с друг и не са подвластни на икономическа и социална принуда.

Възможно ли е човешката природа да е кодиран продукт на биологичната еволюция на вида хомо сапиенс, както считат социалните биолози като Конрад Лоренц? Или сме обречени на свободно съществуване и всеки сам избира съдбата си, какъв да бъде и как да прекара живота си, както твърдят екзистенциалистите Жан-Пол Сартр и Ерих Фром? Според Фром свободата на избора, пред която човек е поставен ежедневно, рано или късно се превръща в бреме. Той започва да се страхува от нея, бяга и търси авторитета на силната личност, авторитарната власт, която да взема решения вместо него. Според Сартр съществуването предхожда същността. Човек няма постоянна същност, тя може да се определи единствено според съвкупността от всички негови действията, т.е. едва след смъртта му. Човешката природа не е толкова важна като същност, дали е по-близо до животинската или до божествената, а като процес на индивидуално преживяване на съществуването и връзка с по-висша духовност. От индивидуалното му преживяване зависи къде се поставя самият човек в йерархията на съществата и какъв смисъл придава на абсурдното си съществуване.

Албер Камю има различно виждане за човешката природа от това на Сартр. Според него хората се раждат с подобна изначална природа, която ги обединява около общи принципи и ценности в интерес на човешкия род. Една от тях е търсенето на смисъл. Независимо от несправедливостите и жестокостите на света човек търси смисъла, но постоянно се сблъсква с безразличието на света, а конфликтът на идеали и реалности предизвиква тягостно усещане за абсурдността на съществуването. Човек е изправен пред избора дали си струва да живее живот без смисъл и дали самоубийството няма да се окаже единственото рационално решение? Отговорът на Камю е решително „Не“. Решението да живеем в един жесток и несправедлив свят е израз на стремежа към свобода, който е определящ за човешката природа. В „Митът за Сизиф“ – метафора на безсмислените усилия, на които са осъдени хората, Камю открива решение за човешките съдби. Само като приемем абсурда на съществуването, може да посрещнем безсмислието на живота с високо вдигната глава. Човечеството трябва да обедини усилията си и да промени света, като го направи по-справедлив, с грижа за бъдещите поколения.  За целта хората трябва да разберат и приемат, че ги свързва обща природа и от нейното съхраняване зависи оцеляването на човешкия род и цивилизация.

Християнската концепция за човека като продукт на Божията воля донякъде снема напрежението и бремето на свободния избор, като оставя човешката съдба в ръцете на Бога. Ако сме създадени по Негов образ и подобие, съдбата зависи от това как всеки осъществява божествения замисъл и подадената му духовна искра. С времето хората губят връзка с Бога и небесната духовност, а днешното отричане на божествена воля води до човешкото падение. Човешката способност да овладява и подчинява силите на природата, да се дистанцира от света на растения и животни, да си въобразява, че е създаден по подобие на Бога и може да се съизмерва с него, че има същите права и възможности и е господар на земния свят, е и най-голямата му слабост. В края на живота всеки осъзнава безсилието си пред смъртта и природните закони. Едва тогава някои хора се сещат за прекъснатите връзки с природата и естествените закони.                                            

Култивиране на човешката природа чрез хармонизиране с Вселенския модел

Идеята за изначална човешка природа, различна от Егото, характера и социалната роля на личността, е общоприета в китайските религиозно-философски традиции. Повечето мислители я считат за част от по-висша вселенска духовност. Чрез нея хората имат способността да се свързват с небесния модел на Дао. От това разбиране произтича изключително оптимистична концепция за мястото на човека в Космоса – всеки има възможност да влезе във връзка с върховната реалност и да следва небесния модел, стига да култивира личността си по подходящия начин.

Култивирането на личността минава през осъзнаване и реализиране на вътрешната природа. Нейното съхраняване и възстановяване се превръща в основна задача за всеки. Конфуцианството набляга на обучението и практическите знания, базирани на личния опит. Даоизмът и будизмът търсят непосредствена връзка на човешкия дух с универсума, невербална комуникация чрез съзерцание и медитация. Последователите на техните школи използват различни медитативни и дихателни практики за трансформиране на жизнената енергия, изчистване на ума от илюзиите и възстановяване на нуминозния дух или Буда съзнанието.

Темата за човешката природа и култивирането се разглежда за първи път подробно в сборника Хуай Нан Дзъ (средата на II в. пр.н.е), съдържащ двадесет трактата с преимуществено даоистка насоченост (в някои от тях се усещат влияния на конфуцианството и легизма, затова го причисляват към смесените школи).

Някои изследователи, като Харолд Рот^[1] в статията „Психология и самоусъвършенстване в ранната даоистка мисъл“, определят този сборник като първия най-значим труд за човешката психика и личностното развитие. Харолд Рот прави уговорката, че в древнокитайската мисъл под психология се разбира всяка теория, отнасяща се до естеството и функционирането на човешкия ум, в която са включени принципите на познанието, вътрешната природа, духовната същност и трансцедентните преживявания, с които обикновено се занимават теолозите и езотериците в Европа.

Освен това древната китайска психология се базира на физиологични процеси и обстоятелства, които нямат точно покритие в европейската наука. Сред тях са: „поток на жизнената енергия“, „пости на ума“, „да седиш и да забравяш/да изтриваш спомени“, „да спираш и да изключваш ума“, „да концентрираш/да разпиляваш жизнена или духовна есенция“, „да генерираш и да разпределяш жизнена енергия“, „алхимия на духа или вътрешна алхимия“ – понятия без аналог в европейската научна мисъл, нуждаят се от допълнително тълкуване.

Следва също така да се има предвид, че китайците използват един и същи знак – йероглифа Син, за сърцето и за ума. Той включва едновременно рационално мислене, интуиция и чувства-емоции.    

Друг съществен елемент в трактатите на Хуай Нан е психологията на властта и методите на управление. Той е продължение на традицията, установена от Хан Фей Дзъ (чийто превод ще откриете в последния раздел на тази книга).

За нашето изследване най-голям интерес представлява темата за вътрешната природа Хсин, заемаща централно място в даоистките канони на Хуай Нан Дзъ. Авторите са я поставили в основата на човешкото самоусъвършенстване и култивиране. Предлага се своеобразна трактовка на гл. 2 от Великото учение/Да Сюе (за която стана дума по-рано), според която правилното регулиране на ума е в зависимост от неразривната връзка с изначалната вътрешна природа: Тези, които са способни да управляват империята, не изпускат от контрол княжествата/регионите. Тези, които управляват регионите, не пренебрегват реда в семействата. Тези, които държат на реда в семейството, не забравят да култивират своята личност. Тези, които култивират личността си, не забравят да подреждат/да регулират ума си. Тези, които стигат до източника на ума (мисълта), не нарушават вътрешната си природа.

Затова Гуан Дзъ казва: Старателно пазете това, което е във вас. Не му позволявайте да излиза навън и да се похабява. Прекомерното трупане на факти/информация е вредно. Ограничавайте влиянието на образи и звуци. Търсете и развивайте духовното (Шън), когато сте неподвижни и в пълен покой, тялото само ще се настрои. Няма човек, който да разбира другите, без да го е сторил със себе си (14.2в7).

Чистотата и покоят са в основата на човешка природа.

Водата е чиста и ясна, докато пръстта не я размъти. Човешката природа е чиста и спокойна, докато желания и похот не я покварят/омърсят (2.10а.8).

Вътрешната природа ще се съхрани непокътната, ако човек не се потапя за дълго в условности и външен натиск/ограничения. Тогава той е склонен да я подменя и да забравя първоначалната ѝ основа, започва да се идентифицира с нещо друго, което си мисли/въобразява, че е негова природа/което си представя за своя природа.

Човешката природа е безпристрастна, но желания и похот постоянно я засенчват. Само мъдрият човек е способен да изостави външните неща/дразнители и да се върне към/да се взре в себе си (11.4а.9).

Да действаш според вътрешната си природа, се нарича Дао. Да се свързваш с небесната природа, се нарича Дъ (духовна сила). Когато вътрешната природа е загубена, (конфуцианците) говорят за добродетели. Когато връзката с Дао е загубена, говорят за праведност. Затова, когато учения за добродетелите вземат връх, Дао и Дъ потъват в забвение. (11.1а.4).

От текста става ясно още, че съхраняването и поддържането на вътрешната природа е жизнено важно за владетеля и му служи за вътрешен ориентир при всяко взаимодействие с външния свят. Чрез нея той може да прониква в истинската същност на нещата, може да разпределя подходящите длъжности и задачи в зависимост от вътрешната природа и способностите на всеки. Само човек, който е в постоянна връзка и откликва спонтанно на изначалната природа, е в състояние да разбира вътрешната природа на другите хора.

Според Хуай Нан Дзъ ефективното управление се основава на самоусъвършенстване и самоконтрол на владетеля, баланс на емоциите и постоянна връзка с изначалната природа, така че духът му да действа в унисон с ума. Умът трябва да е в неразривна връзка с духовната същност на индивида. Само владетел, здраво свързан с вътрешната си природа и притежаващ ясен ум, вижда истинската природа на хората.

Цялостна личност и вътрешна природа

Цялостната личност според Карл Юнг е архетипен образ на пълния потенциал на човека и единството на личността. Това е обединяващ принцип в човешката психика, определящ съдбата на индивида.

Юнг я разглежда едновременно като начало и крайна цел в реализацията на психическия живот. Стремежът към постигане на цялостната личност минава през съвместяване и баланс на противоположностите.      

Сходството с образа на Бога и търсенето на единство с него е основна част от архетипа на цялостната личност, съдържа се във всеки от нас от момента на раждане. При раждането личността е в единство и равновесие със себе си, но още след първите срещи с реалността започва нейната дезинтеграция, тя се сблъсква с общоприети правила и норми на поведение, с противоречия и разделения на добро и зло, красиво и грозно, човешко и божествено. Интегрирането на тези корелации изисква максимум свобода, за да може съзнанието да приеме привидните противоречия в живота и образа на Бога. 

Тезите на Юнг удивително напомнят китайската доктрина за Средината (Джун Юн), която разглежда хармонията на личността като баланс на противоположни емоции и желания, а култивирането като постигане на изначалната вътрешна природа и Предписанията на Небето/Мин – призванието, с което се ражда всеки човек, това, което дава смисъл на съществуването му и го прави пълноценен индивид.

„Как изпълнявате задачата на живота си, вашата „мисия“, вашия основен смисъл, смисъла и целта на вашето съществуване? Това е въпросът за индивидуацията, най-съдбоносният от всички въпроси!“, пише Карл Юнг в своя труд „Цивилизация в преход“. 

„Когато човек започне да се идентифицира все повече със себе, открива все по-голямо чувство за хармония както в себе си, така и със света като цяло“. Юнг вижда връзката със себе си (с вътрешната природа) като нещо толкова значимо, че я описва като „съкровище, което би направило човека независим“, и също така като „път към безкрайността“.

Паралелно с ползите за самия индивид, Юнг счита, че процесът на индивидуация е от съществена значимост за благоденствието на обществото. Той вярва, че конформистките общества, съставени главно от хора, които се идентифицират прекалено със своята персона, т.е. с обществената си маска, са лесна плячка за потиснически правителства. Тази тема Юнг развива по-обстойно в беседата „Скритият Аз“…

* * *

„В човешкия свят действат изначални сили на доброто (Дъ).

Прилагат се индивидуално от всеки. Някои ги притежават по рождение. Други се учат да ги разпознават.

Някои ги усвояват по трудния начин, но след като ги усвоят, смисълът им е един и същ.

Някои ги практикуват спонтанно и без усилие. Други го правят от корист (за да извличат облаги).

Трети полагат усилия, но когато успеят, резултатът е един и същ“. (Джун Юн)

* * *

Когато спонтанният отклик води до разбиране, наричаме го вътрешна природа. Когато разбирането (рационалното знание) води до прозрение, наричаме го учение.

В единия случай чрез отклика постигаме разбиране, в другия чрез  разбирането – отклик. В Поднебесната само постигналият пълна спонтанност е способен да реализира вътрешната си природа. Ако реализира вътрешна си природа, може да култивира природата и на другите хора. Ако култивира природата на другите хора, може да култивира и природата на съществата. Ако култивира природата на съществата, може да участва в трансформациите и съзидателните сили на Вселената. Ако може да въздейства на трансформациите и съзидателните сили на Вселената, той е част от единството на Света. (Джун Юн)

* * *

„Когато в държавата действа Небесният път/Дао, хората с малки добродетели следват хората с големи добродетели. Когато Дао не действа, слабите следват силните, малките следват големите, низшите следват висшите. Хора с големи добродетели са принудени да следват хора без добродетели, заради властта и високото им положение“.

(Менций)

* * *

В обръщението на Княз Чин („Документите на Джоу“) се казва:

„Стига ми един-единствен министър, ако е искрен и без лични претенции. Не са ми нужни други качества освен чистота и добрина на ума и сърцето, но нека те са в изобилие!

Да се радва на чуждите способности като на свои, а когато срещне учени и талантливи хора, да ги обича в сърцето си повече, отколкото може да се изрази с думи. Такъв министър би защитавал интересите както на наследниците ми, така и на поданиците. Благоденствието винаги ще бъде с него.

Но ако министърът е завистлив и некадърен, ако мрази талантливите и образовани хора и когато ги срещне, не им дава възможност да се изявят, вместо това дава път на неспособните, такъв министър не би защитавал интересите на моите синове и внуци, нито на поданиците ми. Той е вреден за държавата и мястото му е сред варварските племена. Единственото хуманно решение за него е да бъде изгонен и да му се забрани да се връща в цивилизования свят.“ (Джун Юн)

* * *

Ян Дзъ, министър и учен (V век пр. Хр.), в разговор с владетеля на Чи му обръща внимание, че бърка понятията Хъ (хармония) и Тун (еднаквост). Повод за това било твърдението на владетеля, че с първия си министър Джу са в пълна хармония – винаги на едно и също мнение.

„Когато Князът кажел „да“, и Джу казвал „да“, когато Князът казвал „не“, и Джу казвал „не“.

„В това поведение няма никаква хармония“, посочва Ян Дзъ. „Това е все едно да смесваш вода с друга вода, за да приготвиш супа“. „Кой ще яде такава „водна“ супа? Или да композираш музика от един тон. Кой ще слуша тази музика?“

„Еднаквостта (Тун) не е добро решение. Отношенията между суверен и министър трябва да се градят на истинска хармония, не на еднаквост. Правителство, което следва само едно мнение, е опасно за хората, неговото управление е обречено на застой. Министрите губят своите инстинкти, когато следват сляпо мнението на владетеля, а той губи своите, ако следва само едно мнение. Реалността се заменя с измислен свят, а това води до опасни последици.“

Различията и отрицанията са тези, които предизвикват движение и промяна, не конформизмът и подчинението. Еднаквостта, повторението, отсъствието на конфликти не водят до хармония, а до застой. Хармоничният свят е свят на разнообразие, в който всяко нещо има своята алтернатива. Този свят се самонастройва и регулира чрез взаимодействие и баланс на противоположностите.

* * *

Идеите в този трактат (Да Сюе) съдържат ценни съвети за култивирането на личността и управлението на държавата. През вековете много от тях са се превърнали в максими, например:

„Това, което не харесвате в своите началници, не го правите спрямо своите подчинени, и това, което не харесвате в своите подчинени, не го правете спрямо своите началници!

Подкрепата на хората зависи от добродетелите на управника, от чистотата на неговите намерения и искреността на волята му. Без подкрепа „отдолу“ владетелят губи мандата за управление.

Не е достатъчно министрите да са способни, ако не са лоялни и честни в намеренията си.

Благородният човек използва богатството си, за да развива добродетели. Недостойният трупа богатства за сметка на добродетелите.

Просветленият човек действа според положението, в което се намира, не надскача възможностите си: Ако се окаже сред богатство и разкош, действа както при богатство и разкош. Ако се окаже в бедност и нищета, се съобразява с бедността и нищетата. Ако се окаже сред варварски племена, действа според законите на варварските племена. Ако се окаже в трудност и страдание, действа както при трудност и страдание.

Просветленият човек никога не изоставя моралните си принципи. Когато е на висока позиция, не гледа на хората „отвисоко“. Когато е на ниска позиция, не угодничи на висшестоящите. Мълчалив и спокоен, изчаква волята на Небето, докато низшият не спира да снове и да рискува живота си в търсене на лични облаги”. (Да Сюе)                                

* * *

Хан Фей: „За силата на високото положение“

Летящият дракон язди облаците, а Кръжащата небесна змия се носи в мъглата. Но когато облаците се разпръснат и мъглата се разсее, драконът и змията не се различават от домашния гущер и земния червей, защото са загубили носителите, върху които са летели. Ако достоен човек се кланя на недостоен, вероятно го прави, защото властта му е малка и положението му е ниско. Ако недостоен човек може да накара достоен да му се подчинява, вероятно това е така, защото властта му е голяма и рангът му е висок.

В Документите на царство Джоу се казва: „Не давайте криле на тигъра, защото ще лети над градовете, ще напада и разкъсва неподозиращите хора от високо“.

Да позволиш на жесток и неморален човек да използва силата на високото положение, е все едно да дадеш на тигъра криле.

Силата на високото положение е тази, която подхранва сърцата на тигри и вълци, позволява им да насилват и да сеят разруха. Тя носи огромна опасност за света.

* * *

Суверенът не трябва да разкрива желанията си. Ако ги разкрие, министрите му ще си слагат маските, които той харесва. Не трябва да разкрива волята си; ако го стори, министрите му ще показват фалшиви лица.

Затова: Спри с харесването и не-харесването, и министрите ще разкриват истинския си облик; забрани мъдруването и хитрите слова, и министрите ще внимават за всяка своя стъпка. Така мъдрият владетел, без да използва мъдростта си и без да крои схеми, ще кара всеки да си знае мястото. Макар да е наясно с нещата, не трябва да го показва, а да следи за поведението и мотивите на своите министри. Макар да е смел, не демонстрира смелостта си с изблици на гняв, оставя подчинените да демонстрират всеотдайност. Макар да отхвърля мъдруването, управлението му е извисено. Без да се старае, постига успехи. Не демонстрира смелост, но мощта на държавата му расте.

Когато всеки министър се придържат строго към своя мандат, хилядите чиновници изпълняват стриктно обичайните си задължения, а владетелят назначава всеки според личните способности. Това се нарича състояние на многостранна приемственост. Това е пътят на просветления владетел:

Заставя съветниците да разкриват скритите си намерения и решава делата в съответствие с тях; така собствената му мъдрост никога не се изчерпва. Кара достойните да демонстрират способностите си и съответно ги използва, така собствената му ценност никога не се изчерпва. Където има постижения, владетелят носи заслугите; където има пропуски и грешки, министрите носят вината; така името на владетеля никога не страда. Дори сам да не се счита за достоен, става лидер на достойните. Дори да не се счита за мъдър, става коректор на мъдрите. Министрите се трудят, владетелят жъне успехи.

* * *

Ако не пазиш входовете и не залостваш портите, тигрите ще те издебнат отвътре. Ако не си предпазлив в начинанията и не криеш истинските им аспекти, ще се нароят предатели. Те рано или късно убиват владетеля и се опитват да узурпират властта. В страха си и други се присъединяват към предателската им кауза, затова ги наричам тигри. Те седят от страната на суверена, но обслужват чужди клики и нелоялни министри; шпионират, издават тайни, затова ги наричам предатели.

Смажи кликите им, арестувай поддръжниците им, затвори изходите, лиши ги от всяка надежда за помощ отвън, освободи нацията от тигри! (Хан Фей, Пътят на владетеля)

* * *

Владетелят може да се окаже в опасност да бъде саботиран от министрите си по пет начина:

Когато започнат да го изключват от управлението и вземането на решения.

Когато придобият контрол върху богатствата и ресурсите на държавата.

Когато имат свобода да издават разпоредби по свое усмотрение.

Когато министрите започнат да правят добри дела от свое име.

Когато им се позволи да изграждат свои клики – това е петият начин.

Ако министрите изключат владетеля от управлението, той губи ефективността на своята позиция. Ако контролират богатствата и ресурсите, той губи средствата за поощряване. Ако издават разпоредби по свое усмотрение, той губи лостовете за въздействие. Ако могат да извършват добри дела от свое име, губи статута на своята добродетелност. Ако им се позволи да изграждат клики, суверенът губи поддръжници. Всичко това са правомощия, които трябва да упражнява единствено владетелят. Те не трябва никога да преминават в ръцете на министрите.

Владетелят трябва да пази спокойствие и резервираност.

Без да се занимава лично с делата, да познава уменията и слабостите на хората си. Без да чертае планове, да знае кое носи успех, кое неуспех. Тогава, без да пита, ще получава верните отговори; без обещания, добрите дела в държавата ще се множат. (Хан Фей)

* * *

В трактата Су Шу (Книга за простотата) интерес представляват някои препоръки към управляващите, които напомнят психоанализа на властта:

Относно Министрите и чиновниците:

Когато някой унижава нисшестоящите и тормози подчинените си, това вероятно се дължи на липса на обич в личния живот.

Човек, който е мнителен и не се доверява на другите, не намира истински приятели. Такъв суверен не може да има искрени министри.

Ако не възнаграждаваш труда на хората, а само ги упрекваш за грешките, убиваш желанието им да работят.

Ако си прекалено взискателен към другите, а не обръщаш внимание на собствените си слабости, не можеш да управляваш.

Неорганизираното правителство не може да привлича добри администратори.

Ако членовете на правителството се подбират според способности и заслуги, талантливите и добродетелните хора винаги ще са готови да му служат.

Овните в тигрови кожи напразно се кипрят, рано или късно стават за смях.

Хората, които следват един и същи път, се култивират взаимно.

* * *

Откъс от „Великото знание/Да Сюе“ – IV век пр.Хр.              

Посредственият управник не обича талантливите и образовани хора и постоянно спира развитието им. Не им дава възможност да се проявят. Вместо това издига некомпетентни и недостойни лакеи.

Такъв управник е вреден за държавата, мястото му е сред варварските племена. Единственото хуманно решение за него е да бъде изгонен и да му се забрани да се връща в страната.

* * *

В края на XVII в. немският учен и философ Готфрид Лайбниц е сред малкото хора, които не споделят интелектуалната самонадеяност на западните просветители и чувството за превъзходство над останалите народи. Той изучава с огромен интерес оскъдните преводи и публикации за китайската цивилизация и ги прилага в своите изследвания. Методът за прогнозиране на „Книгата на промените (И Дзин)“ му подсказва идеята за двоичната аритметична система и диференциалното смятане (двете са в основата на съвременните информационни технологии), а учението на будисткия монах Фацзан (от школа Хуа Йън) оказва силно влияние върху философските му възгледи, изложени в епохалния труд: „Монадология“. Впечатлен от откритията си за китайската култура, ученият отправя следното послание към интелектуалния елит на Европа:

„Считам за най-важна задача на бъдещето развитие и усъвършенстване на човечеството, Китай и Европа – двете крайни дестинации на нашия (евразийски) континент, да обединят усилията си. Китай украсява Ориента по същия начин, както го прави Европа в противоположния край на Земята. Изглежда Върховното провидение е определило подобна уредба, за да може, когато най-култивираните и отдалечени народи протегнат ръце един към друг, тези между тях също да бъдат привлечени за по-добър живот…“

(Предговор към първия брой на периодичното издание NOVISSIMA SINICA, 1697–1698).

За жалост идеята за сближаване (взаимно допълване и обединяване) на двете най-развити световни култури не среща подкрепа сред европейските мислители. Дори и днес китайският светоглед остава чужд и трудно разбираем за западния човек, а западните политолози и философи се надпреварват да търсят психологически и идейни бариери (имагинерни „китайски стени“), разделящи Изтока и Запада.                 

Валентин Добрев е роден през 1955 г. във Варна. Магистър по международно публично право, работил е в Министерството на външните работи от 1981 до 2005 г. – в отдел „Международно право“, в посолствата на България в Будапеща (1982–1983) и Хелзинки (1990–1991); зам.-министър на външните работи (1992–1993); постоянен представител на България към ООН в Женева (1993–1996). Секретар по външната политика на президента Петър Стоянов (1997–1998); посланик в Лондон (1998–2005). Има публикации в областта на морското право и международната защита на правата на човека и националните малцинства. Преводач на книгата на Лао Дзъ Дао Дъ Дзин (издателство „Стефан Добрев“, 2015 г.) и автор на книгата Тъмното (Изначалното) знание на Древен Китай (издателство „Кралица Маб“, 2017 г.).

–––––––––––––––––––––––

[1] Harvard Journal of Asiatic Studies, Vol. 51, No. 2 (Dec., 1991), pp. 599-650