7
552

Историята днес (4)

Политиците не се вслушват в историците

 

Как се запалихте по историята?

В началото беше просто детско любопитство. Когато на 9 години получих свидетелството си за плуване, помолих майка ми да ми купи за награда атласа на Видал дьо ла Бланш. На 12 години започнах да пиша история на Франция, като избрах за начало Стогодишната война. Обичах историята с колекционерска страст. Още в началото на кариерата си на млад преподавател разкривах пред учениците си различните гледни точки за известните събития.

Тогава още не сте бил историк в истинския смисъл на думата… 

Не. Преобръщането ми към аналитичната, критична история се случи в Алжир, където бях учител между 1948-1956 г. в град Оран. След този период, в който се борех за сближаване на различните общности, се опитах да изясня проблемите, които разделяха хората, да сложа край на това всеобщо заслепление. Разбрах, че гражданската позиция трябва твърдо и убедително да бъде защитавана. Веднъж по време на час стана дума за „умиротворяването”, което се стремеше да сложи край на номадските нашествия от юг. Един от учениците ми възрази: „На юг сме много по-хитри.” Замислих се и проумях, че в действителност хората от Юга се носят на своите камили, така че никой не може да ги колонизира…Всяка социална група има свое виждане за историята. Когато разбрах това, се развълнувах дълбоко. Още един шокиращ пример: веднъж мой приятел комунист, с когото работех в Движението за мир, ми направи забележка, понеже не бях проследил правилно разсъжденията му: „Дори моята мавърка щеше да разбере.” Дори моята мавърка…Комунист да каже подобно нещо! Значи политическите идеи нямат никакво значение, за сметка на хорския манталитет. Тези две незначителни събития ме направиха историк. Накараха ме да обърна поглед към Русия. Вече си бях дал сметка, че французите не са разбрали нищо от революцията в Алжир, исках да видя дали са разбрали нещо от руската революция.

И въпреки това, сте се сблъскал с историята много по-рано. Когато сте на 20 години, сте пратен в базата на Съпротивата във Веркор; току-що дипломирал се географ, ви поверяват картите на генералния щаб… 

По онова време, единственото, което разбирах от войната бе, че трябва да спрем немците. Не във Виши, защото за Виши не се говореше, беше табу. По-късните класификации на причините за Съпротивата винаги са ми се стрували неуместни. В моя батальон на алпийските стрелци имаше хлебопекар, начален учител, бивш свещеник, комунисти, не-комунисти, но всички ние мислехме само за едно: да избием немците. Тук се докосваме до разликата между свидетеля-участник и историка. Това е причината да не съм написал нищо за Веркор, въпреки че след войната имах възможността да го направя. Не исках да изглежда така, сякаш се възползвам от участието си в Съпротивата, както направиха някои. Можех също така да пиша и за Алжир, но щях да изложа на опасност някои араби, с които заедно се сражавахме.

Когато проучвате съветските архиви, сте почти като „Тентен в Съветския съюз”. Без вашата находчивост не бихте могъл да възобновите представата за революцията… 

В началото, цели два месеца, не ми даваха нищо. Ако бях поискал да пиша за търговията със зърно по крайбрежието на Черно море през XVI век, нямаше да има проблеми, но за революцията… И един хубав ден, след упорита настойчивост от моя страна, ми донесоха цели колички с пликове, пълни с никога неотваряни телеграми. Някои от тях бяха писани върху брезова кора. Пред мен бяха всичките искания и жалби на руския народ. Докато описвах тези документи, разбрах, че те въобще не се припокриват с исканията на Партията. Държах в ръцете си доказателството за огромното разминаване между стремежите на обществото и намеренията на болшевиките. Така можах да си обясня неуспеха на Февруарската революция, разбрах също и причината за негативната реакция на селяните и железничарите по време на Октомврийската революция и всичко, което се е случило след това. Тези архиви преобърнаха виждането ми за историята. Впоследствие те ми позволиха да разшифровам тайната на съветската бюрократична машина. Но понякога се налагаше да прибягвам до хитрости, най-вече за да стигна до архивите на Партията: бях разтеглил молбата си в 30 толкова скучни и отегчителни страници, че най-накрая те се предадоха и дадоха съгласието си.

В днешно време историците отдават ли достатъчно внимание на нуждите на френското общество? 

Жан Марсей е обяснил много добре залитанията в икономическия живот, прахосническото отношение на държавата, на властта във всичките й проявление, както и безскрупулните игри на различните лобита. Но политиците не се вслушват в казаното от историците. За сметка на това, широката публика следи нашите конференции с голям интерес. Никога досега не са се събирали толкова много хора. Без съмнение това се дължи на разочарованието от политическото говорене, където контурите между ляво и дясно напълно са се размили. Хората отново се обръщат към нас. Когато съм правил конференции в рамките на кандидат-президентски кампании, никой не е идвал, но когато ги организирам от свое собствено име, залите са винаги пълни.

Вие сте против проекта за Дом на историята на Франция (1)… 

Дълго време бях секретар на списанието на школата „Анали”. Главната цел на това движение е абсолютната независимост от каквато и да било форма на власт. Как смятате, че бих застанал зад този проект, който е продукт на политически интереси? За сметка на това решението за музей на Първата световна война в Мо бе взето без политическа намеса. Най-сигурното доказателство, че нещо се получава както трябва, е когато не се говори за него.

Вие сте първият, който използва аудиовизуални похвати, за да представи историята. Как ви хрумна тази идея?

Всичко тръгна от една поръчка. През 1964г. от Бюрото по радио и телевизионно разпространение (ORTF) ме помолиха за помощ в създаването на документален филм за Първата световна война. Тогава дори нямах телевизор. Намерих един шокиращ репортаж: немците празнуват Примирието с такава буйна радост, все едно, че те са победителите във войната. Този ентусиазъм обяснява последвалия силен гняв, когато разбират за клаузите на примирието. Визуалният образ шокиращо показваше това, което написаната история едва споменаваше. По-късно попаднах на френските и английските фотографии на протестите в Петроград през 1917г. и забелязах, че на демонстрациите няма работници. Има войници, жени, хора от различни националности, но не и работници. Образите поставяха под въпрос революционната вулгата и аз възприех идеята за контра-анализ на историята чрез визуални похвати – документални или кинематографични.

След вашата биография на Петан, пишете и сценарий на филма за онова време. Как си обяснявате малодушието на киносредите спрямо този период, липсата например на филм за Лавал? 

Хората няма да гледат подобни филми.

Но те идват на конференциите, организирани от историците… 

Защото имат възможността да изкажат своето мнение, а това мнение много рядко може да бъде оспорено от познанията на историците. Историческите схващания имат дълбок отпечатък в съзнанието на хората. По същността си нашата роля е незначителна, но въпреки това ние сме тук, за да се противопоставим на уродливия процес на изопачаването на истината. Успяхме да сложим край на мита, че газовите камери не са съществували…

Кои други митове ви ядосват?

Непознаването, недоверието към Русия, от ляво, както и от дясно. Също и на целия период на Окупацията. Да вземем например поражението от 1940 г.: много хора вярват, че за него е виновен Народният фронт, че сме нямали самолети, нито танкове…Погрешно, абсолютно погрешно, но този мит си остава непоклатим. Между впрочем, преди 40 години, темата за Виши се подминаваше с мълчание. Ще се стигне дотам, че ще забравим факта, че Франция е била окупирана от немците.

В Google аферата Доминик Строс-Кан е второто най-споменавано събитие за XXI век след атентатите от 11-ти септември. Как си го обяснявате? 

В тази история става дума за богат бял мъж срещу чернокожа бедна жена. Всичко се преплита в ерата на глобализацията: класовата борба, солидарността с жените, вкусът към скандала. И САЩ, които имат какво още да подобрят, що се отнася до расовата политика, макар в същото време дават урок на страната, в която се е възникнала концепцията за човешките права. Ето впрочем още един мит: може и да сме измислили правата на човека, но не сме съумели да ги защитим достатъчно убедително.

Le Point

Бележки

(1) Проект на бившия френски президент Никола Саркози, срещу който се обявяват голяма част от френските историци

Превод: Мина Петрова

 

Марк Феро (род. 1924 г.) е сред най-изтъкнатите и известни на широката публика френски историци. С вечната си лула и с носовия си глас, той е познат най-вече от телевизионното предаване „Паралелни истории”, където разглежда и анализира събитията от всички възможни гледни точки. Миналата година книгата с негови интервюта „Моите паралелни истории” (изд. Carnets Nord) спечели наградата „Сен-Симон”. Тази книга разкрива съдбата на Марк Феро, твърде рано белязана от историята: през 1940 г. майка му е изпратена в Аушвиц, а четири години по-късно двайсетгодишният Феро се присъединява към Съпротивата. На българския читател са познати следните книги на Марк Феро:  ХХ век – диалог с моя внук. София, Рива, 2007; История на Франция. София, Рива, 2008, 784 с.; Седем мъже на война. История на Втората световна война. София, Рива, 2010, 416 с.

Още по темата: Карло Гинзбург
Едуард Лютвак
Мишел Сер