4
169

Православната църква пред избор

Кои са основните причини за клерикализацията на Църквата и разкъсването на органичната връзка между двата конститутивни елемента на единния църковен организъм – клира и миряните? Възможно ли е да бъде осъществявана мисията на Църквата в обществото без пълноценното участие на миряните на всички равнища в църковния живот? Как да бъде възстановено съзнанието за Църквата като общност и да бъде осмислена тази общност отвъд идеологическите и институционалните отношения? На тези въпроси се опитаха да отговорят участниците в проведената на  2-ри и 3-ти ноември т. г. в София (в Центъра за култура и дебат „Червената къща”) научна конференция за ролята на миряните в Църквата.
В контекста на комунистическото минало и разкола през 90-те години, на изострения клерикализъм и формализираните отношения с обществото, днес Българската православна църква е изправена пред необходимостта да направи редица важни избори – от избора на нов патриарх до избора на автентична идентичност (1). Вижте гледните точки на трима от участниците в конференцията 
– историка Момчил Методиев и журналистите Диана Попова и Горан Благоев.

Момчил Методиев: От централизацията до разкола

Преди 1944 г. Българската православна църква е в един продължителен период на синодално управление, по време на който Синодът се управлява от наместник-председател, като през по-голямата част от времето такъв е бил митрополит Неофит. Когато комунистите идват на власт, те заварват това синодално управление на църквата и пред тях възниква въпросът, поставен от един американски политолог по отношение на Европейския съюз: „Кажете ми телефона на ЕС, за да му се обадя“. Общо взето комунистите се изправят пред същия въпрос: „Кажете ми телефона на църквата, за да й се обадя“. В условията на синодално управление този телефон не е ясен, не е ясно на кого точно звъниш, на кого нареждаш и кого държиш отговорен, чрез кого прокарваш определена политика. Така че комунистическата държава има интерес църквата да има предстоятел – екзарх и впоследствие патриарх.

Въпросът за баланса на силите в църквата по време на комунистическия период и по-конкретно за борбата между центростремителните (идеята да има партриарх) и центробежните сили в църквата (идеята да няма патриарх или екзарх) е недостатъчно изследван и оценен. След избора на патриарх Кирил и до средата на 70-те години държавата има интерес да налага престижа на патриарха именно по тази причина – да може да го държи отговорен. От тази гледна точка патриарх Кирил е една много трагична фигура в българската история. От друга страна, когато става дума за съпротива на църквата срещу комунизма, БПЦ предпочита да се върне към синодалното управление, за да го няма този телефон. Това до голяма степен е причина за оставката на екзарх Стефан. Смятам, че периодът между 1948 г. и 1953 г., когато е избран патриарх Кирил, е периодът, в който синодът защитава относително успешно автономността на църквата.

Когато става дума за избора на патриарх Максим, много често се визира едно лично противоборство и се твърди, че в особеното мнение на тримата митрополити – Йосиф Варненски, Паисий Врачански и Пимен Неврокопски – прозира желанието да бъде бламиран бъдещият патриарх. Общо взето така се възприема тяхното особено мнение. Може би има и такъв елемент, но според мен в идеята на тримата митрополити – да се възстанови църковната пирамида и след това да се върви към избора на нов патриарх – прозира желанието църквата да се върне към синодалната форма на управление, което й гарантира по-голяма автономност от държавата. С това, разбира се,  държавата не се съгласява.

След избора на патриарх Максим държавата продължава да отстоява идеите на центростремителните сили – да има човек, който да управлява църквата и който практически да бъде държан отговорен. Тази ситуация се променя радикално някъде към средата на 70-те години, когато патриархът изведнъж губи доверието на държавата – това е очевидно от архивите – и е изместен от центробежните сили в лицето на т. нар. хунта – тримата най-приближени до държавата митрополити – и на редица миряни, които обрастват около тялото на църквата и започват да придобиват един все по-мощен глас, в резултата на което се стига и до разкола.

Момчил Методиев е доктор по история на СУ “Св. Климент Охридски” и главен редактор на сп. “Християнство и култура”. Автор е на книгата “Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава” (2010 г.).

Диана Петрова: С благословията на Държавна сигурност

И сега си задавам въпроса можели ли са митрополитите да не сътрудничат на Държавна сигурност, как са били шантажирани, какво им е коствало. Факт е, че репресивната машина е била жестока. Имало е избити владици и свещеници. Факт е обаче, че днешните митрополити са допуснали да бъдат издигани благодарение на службата си в ДС. С годините съставът на Светия синод е бил подновен така, че не е имало начин епископ да стане някой, който не е заслужил благословията на ДС.

От всички досиета, които прегледахме, става ясно, че единствен митрополит Йосиф е бил избран въпреки несъгласието на ДС. За останалите има много доказателства, че именно ДС е направлявала тяхната кариера. В досието на митрополит Калиник четем как офицерът от ДС, който го е вербувал и пред когото той периодично се е отчитал, му обещава да расте в йерархията. Цитатът е: „Всеки ще помага с каквото може“. В случая очевидно става дума за сделка – ти работиш за нас, а ние за твоята кариера. Знаем, че митрополит Кирил, който също е бил агент на ДС, е бил роднина на Христо Маринчев. В досието на дядо Натанаил има докладна записка от Маринчев, от която става ясно, че ДС ще говори с патриарх Максим за издигането на Натанаил в йерархията. Само няколко дни след една такава среща на полковник Маринчев с патриарх Максим, Натанаил, който по това време е студент по богословие, е ръкоположен за архимандрит. Офицерът пише, че духовникът се е убедил още веднъж, че връзките с ДС ще му помагат за неговото утвърждаване и стабилизиране. В друго досие – на митрополит Дометиан – също е запазено как духовникът обсъжда заедно с офицера от ДС издигането си в йерархията, изпращането в Москва и т.н. Така е при Калиник Врачански, така е и при митрополит Симеон, в чието досие офицер от ДС е записал буквално: „Нашата цел е Христо да расте“.

Държавата е имала окончателната дума за това, което се случва в Православната църква. Под натиска на държавата в устава на БПЦ от 1953 г. е записано, че всеки, който е избран за митрополит, трябва да се ползва с доверието на правителството. Така става и с избора на патриарх Максим през 1971 г. – Политбюро дава указания да бъде поддържана неговата кандидатура.

От рапортите на Бончо Асенов, офицер от ДС и директор на Дирекцията по вероизповеданията по времето на Жан Виденов, стана видно, че в Синода винаги е имало две групи – в по-ранно време старите митрополити срещу по-новите, които се сближават с новата власт, а в по-ново време ревностните поддръжници на режима срещу онези, които все пак са се опитвали да работят в името на църквата – това са  днешните митрополити Йосиф и Натанаил, проф. Иван Желев и техни състуденти, които обаче така или иначе в крайна сметка попадат в лапите на ДС. Въпросът днес е как да приемем тяхното мълчание и отказът им от откровен разговор, още повече, че по времето на разкола те можеха и да излязат и да говорят, за да бъде избегнат този унизителен за църквата период.

Диана Петрова е редактор във в. „Труд“.

Горан Благоев: Към една нова феодализация на Църквата

Регламентираното от самата църква неравенство в отговорностите между архонтите и останалите миряни дали всъщност не води до притъпяване на способността на миряните да се самоорганизират като общност, която със собствени сили да се грижи за своята църква и енория? При един все още натрапчиво слаб енорийски живот, при липсата на интерес за възстановяване на някогашните енорийски братства сред народа Божи може да се развие чувството, че от него почти нищо не зависи, а защитата на църквата и на вярата е поверена на хора с „отговорности“, че единствената отговорност на този църковен лаос е да се черкува в неделя, за да си вземе нафора, да се изповядва и причастява само четири пъти в годината и да очаква, че парите за ремонта на храма, за лечението на някой събрат и за помощ на някой изпаднал в нужда винаги ще дойдат от щедър благодетел, а не от доброволния му труд и волни пожертвувания. Струва ми се, че се поражда едно шизофренно усещане за малоценност, което може да сведе общността от вярващи до безинициативна и раболепна маса, по примера на духовните им пастири, които превиват гръб пред мощните спонсори. Още една стъпка към изолирането на миряните от неформалния църковен живот, една стъпка към превръщането на църквата във все по-клерикално-феодална и все по-малко народна институция. И тук можем да се замислим дали всъщност това не е едно продължение на разграждането и разделянето на църквата като общност, което започва от времето на комунизма.

Какво може още да породи целенасочено търсеният съюз на църковния елит с финансово-властовите елити, независимо от тяхната репутация? Струва ми се, че може да породи изкушението, както у някои миряни, така и у болшинството нецърковни хора, че всичко в света се движи от някакво върховно и тайно ръководство, чието проявление на повърхността са богатите спонсори, хората с архонтски звания и рицарски доспехи. Дали това не е една наклонена плоскост, безпросветно и несъзнателно подкрепяна от висшия клир, плоскост, която ще ни срине в апатията, че Божията истина не съществува, а светът се движи от лъжата и неправдата, които са обявени за благочестие. Подобно изкушение погубва надеждата, че всички човешки съдбини са в ръцете на Бога, а не на силните на деня. Изкушение, което се подсилва и от невъзможността на висшия клир да се еманципира от довчерашните гонители на църквата. Не само заради липсващото покаяние на митрополитите-агенти на бившата ДС, а и поради натрапчивото присъствие на бивши служители от същата тази ДС в най-близкото обкръжение на митрополитите, нерядко отличавани с почетни звания.

Само три примера – до 1989 г. великият приор на ордена на тамплиерите Румен Ралчев е бил офицер от УБО (Управление „Безопасност и охрана“) и началник на личната охрана на Тодор Живков. Основателят и председател на Международния християнски орден „Св. княз Борис-Михаил“ Стефан Николов е бил щатен служител на Първо главно управление (ПГУ) на ДС, преминал през разузнавателната школа на КГБ през 1988 г., а през 1996 г. заедно с други видни офицери от бившето ПГУ основава с църковни пари международната ортодоксална банка „Св. Николай“. И на финала – първият архонт на Пловдивдската епархия Петър Манджуков, който също е бил агент на ПГУ на ДС и задграничен представител преди 1989 г. на специализираната в търговия с оръжие „Кинтекс“. Очевидни са тенденциите към една нова феодализация на църквата, при която тоталната власт отново е концентрирана в ръцете на висшия клир и на светски силови среди, сплотени в мощен финансов алианс.

Горан Благоев е историк по образование. Дългогодишен журналист в Българската национална телевизия и водещ на предаването „Вяра и общество“. Автор е на книгата „Истории за плач и надежда“, в която са обединени изследвания, свързани с църковната ни история, интервюта с големи духовни водачи от различни вероизповедания и авторски есета.

Бележки:
(1) Конференцията бе проведена преди смъртта на патриарх Максим.

4 КОМЕНТАРИ

  1. Аз само ще дам един пример за пълното несъответствие у нас между двете понятия „Църквата“ като храм и „Църквата“ като институция. Например зловещото кощунство на общинарите от ГЕРБ в Бургас, допуснали гигантския изкоп-преизподня в основите на бургаската катедрала, вследствие на което тя се разцепи. Лоша поличба. Институцията „църква“ не се обърна към миряните с призив последните незабавно да свалят управниците. Институцията „църква“ никога не се опълчи мъченически срещу комунистическата атеистична проказа. Нямаше тук мъченици. Наричаме ченгетата от ДС-Синода „светите отци“. Че кое им е святото? Да разгледаме ситуацията в стогодишния храм „Александър Невски“, бихме ли могли да посочим друг подобен храм-катедрала в европейска столица, оставен от църковните институции да се разруши до подобно безобразно състояние? Къде беше светият Синод, къде бяха ченгетата от ДС, не виждаха ли какво се руши, какви стенописи от големи майстори, какво безценно духовно и културно наследство се изличи от стените на храма? Да не говорим за съсипнята по стените на църквите из страната, положението е ужасяващо. Течове, разнебитени и напукани стени, потънали в сажди и разрушени стенописи, потъмнели балкони на хора, напълно изоставени нартекси, сякаш това не е част от храмовете. Тази институция се грижи за собственото си житейско благополучие, облечено в светски блага, а храмовете бяха зарязани. Стигна се до залепването на мушамени принтирани тапети, до боядисването с блажна боя на дървенията в манастири, вместо щателна и професионална консервация, поръчана от „Църквата“. В един манастир дори ме питаха колко ще струва реставрирането на едно предверие, щото някакво местни предприемачи искари много пари. Наложи се да обяснявам, че е редно това да стане прец БПЦ,през управлениети за паметниците на културата,чрез експертите на Министерството на културата и пр. Видях съмнение в очите на игуменката и разбрах с какво равнодушие се е сблъсквала тя досега, че да стигне до „местните предприемачи“. А катедралата в Бургас може всеки миг да се разцепи окончателно и да се срути върху главите на вярващите.

  2. И това ли е бе единството на БПЦ – единство на прихлебници от ДС? Сега вече е късно, населението е заразено със седемдесетгодишна атеистична инфекция, олялите се свети отци излязоха единни единствено по отношение на принадлежността си към ДС.