Ален Безансон (р. 1932) е френски историк, дългогодишен преподавател в Училището за висши социални науки (EHESS) в Париж, където в духа на школата Анали изследва историята на руската култура. В края на 2012 г. излезе последната му книга Светата Русия, от която предлагаме главата, посветена на Достоевски.
Запитате ли някой руснак кой е най-големият руски писател, обикновено ще ви каже, че това е Пушкин – защото е първи по време, защото е създател на езика и защото е цивилизовал Русия, дотогава тънеща във варварство. Зададете ли същия въпрос на някой западноевропеец, той, особено в началото на ХХ в., би се заколебал между Толстой и Достоевски. В наши дни най-честият отговор е Достоевски. Всъщност той е единственият руски писател, оказал силно влияние върху цялото поле на световната литература.
Няма страна през XIX в., където литературата да се възприема толкова сериозно, както в Русия. Бляскавото начало на класическата руска литература по времето на Николай I e било доказателство, че Русия е способна на цивилизация, способна да намери място в Европа. Немският романтизъм най-вече цени постиженията на културата. Белински е особено горд, че Русия може да се похвали с такива. Нещо повече, писателят е натоварен с мисията да илюстрира особеното място на Русия в Европа. На него е отредено да дефинира националния дух, тази народност, която заедно със Самодържавието и Православието е емблематичната рамка, в която една огромна и разлята империя е трябвало да придобие окончателната си форма и смисъла на своето призвание. Властта осъзнава тази сила и гледа благосклонно на литературата. Ето защо в Русия се формира богата, разнообразна и влиятелна литературна среда. Съществуват „дебели списания”, които публикуват литературни творби с тиражи, съпоставими с европейските. Публиката – или поне част от аристокрацията и интелигенцията – е достатъчно образована, за да може да се ентусиазира. Цензурата, независимо от някои свои капризи, е пословично лека. Тя не е възпрепяствала истински нито един писател, така че той да не може да се изрази. Един известен писател с лекота е могъл да живее от труда на перото си. Издателите са му отпускали солидни аванси, а откупуването на авторските права е било повече от щедро. Народът, прословутият народ, към който не са принадлежали писателите, е предоставял прислуга и готвачки на изгодна цена. Предкапиталистическата икономика и режимът преди демокрацията са ухажвали писателите.
Ако Пушкин, Тургенев и Толстой принадлежат към старата и относително богата аристокрация, то Достоевски се ражда през 1821 г. в относително по-нисшата чиновническа прослойка, заслужила ранга си чрез собствени усилия. Баща му ръководи военна болница. Не знам дали е могъл да каже подобно на един свой колега у Гогол: „Болните ми оздравяват като мухи”. Младият Фьодор постъпва във военно инженерно училище. Военното училище още от времето на Петър Първи е основен вектор на европеизацията. При повечето големи руски писатели след Достоевски подобна роля играе университетът. Той се уволнява скоро след това с чин лейтенант. Призванието му да бъде писател е вече безспорно. Той пише без отдих и едва двадесет и пет годишен постига първия си литературен успех с повестта Бедни хора, написана в сантиментално-социалния жанр. Сравняват го с Гогол!
Младият Фьодор Михайлович чете в изстъпление. Неговата философска и историческа култура е слаба, но литературната му култура е обширна и задълбочена, много по-голяма от тази на който и да е европейски писател от онова време. Неговите четива са характерни за романтическата епоха: Шекспир, Шилер, Дикенс, руски и френски автори. Той се възхищава на Расин, което е нещо необичайно за автор, който не е французин. Без съмнение усеща творческа близост с тревожните страсти на Расиновите характери. Възхищава се особено от Балзак (когото превежда) и от Юго. Откриваме следа от Клетниците в Престъпление и наказание и дори в Братя Карамазови, неговия последен роман. Един друг вид френска литература му влияе технически – романът с продължение в стил Йожен Сю и Пол дьо Кок. Романите с продължение са били много четени в Русия, а самата форма на „дебелите списания”, които пристигат с постоянна доставка, принуждава Достоевски, подобно на Дюма, Балзак и Дикенс, да овладее изкуството на съспенса, на театралните развръзки, емоционалните обвързаности и сложните интриги, на множеството отклонения и крайните характери по отношение на доброто и злото, сиреч на изкуството да се пише бързо, като се брои всеки ред.
Разгледана в своята цялост, литературната кариера на Достоевски няма нищо общо с тази на един прокълнат пистаел. Неговият литературен дебют е успешен. След Престъпление и наказание, тоест след 1866 г., той се ползва с репутацията на известен писател. И славата му неспирно расте. В края на живота си е избран в Академията, редовно е приеман от Победоносцев, вечеря у великия княз Сергей. Императорът държи да запознае синовете си с великия защитник на руската нация. И отрежда на вдовицата му щедра пенсия. Когато Достоевски умира от емфизем на шестдесетгодишна възраст през 1881 г., неговото погребение е почти национално. След ковчега му вървят петдесет хиляди души, следвани от делегации на студентите, художниците, писателите, а на гроба му се произнасят великолепни речи.
Държа да напомня за цялата тази прослава, за да се открои още повече драматичният втори план на неговия живот, който е част от неговата легенда, но не изчерпва цялата му история.
Бих откроил пет повратни точки в живота на Достоевски, които дълбоко белязват цялото му творчество.
Първата е, когато неговият баща, един доста скверен човек, бива кастриран и убит от крепостните си, които вече не издържат на издевателствата му. Факт, който определено се е понравил на Фройд и е провокирал множество психоаналитични интерпретации на творчеството на Достоевски.
Вторият поврат идва с епилепсията, която няма да го остави на мира до края на дните му. Кризите са чести и продължителни, особено в трудните мигове. Достоевски боледува през целия си живот, което не пречи неговото крехко и хилаво тяло да бъде надарено с достатъчна жизненост, с невероятна съпротивителна сила и изключителна работоспособност.
Третият момент е смъртната присъда, отменена едва в подножието на ешафода, както го изисква наказателният кодекс. Тя бива заменена с каторга и военна служба като прост войник. Това е една глупава история, която може да се обясни единствено с паниката, предизвикана в Русия от революцията във Франция през 1848 г. Достоевски членува в кръжок, пропагандиращ социалноутопическите възгледи на Фурие. Всички участници се изобличават взаимно и се разкайват, каквато е била практиката при арести от този род до 1917 г. С изключение на Достоевски, който не е имал за какво да се упреква, тъй като е бил върл монархист, с изключение на това, че е прочел един манифест, писан от Белински, неистов придърженик на просвещенските и реформаторски идеи. Достоевски приема наказанието си с открито сърце. Каторгата е тежка, ала несравнима с безчовечността на ГУЛАГА през ХХ в. По време на каторгата си той среща поляци, които мрази, както и руски криминални престъпници, които въплъщават за него величието на руския народ, като не престава да обожава добрия и милосърден цар. Скоро този каторжник, а сетне и обикновен войник, започва да бъде канен от сибирското висше общество, зажадняло за литература и истински щастливо да се запознае с един известен писател. Достоевски изживява любовни истории и в крайна сметка се жени. А сетне се завръща в Петербург след десетгодишно отсъствие.
Четвъртата повратна точка в живота му е страстта, която той изпитва към една по-възрастна и доста темпераментна жена – Аполинария Суслова, която го завежда в Европа и безспорно налага своя отпечатък върху някои женски характери от неговите романи – Аглая от Идиот, Лиза от Бесове, Катерина от Братя Карамазови, все необичайни, властни и „горди” жени,
Петият обрат настъпва във Висбаден през 1861 г. Достоевски играе на рулетка и печели! Бесът на играта го обзема и го принуждава да падне ниско, много ниско, макар той да се бори и да прави многократни опити да се откаже от хазарта. И ето че изведнъж, на 21 април 1871 г., по силата на вътрешно просветление той се усеща излекуван. И няма да играе хазарт до края на дните си.
Големият късмет на Достоевски, овдовял след смъртта на първата си сибирска жена, е че на четиридесет години той сключва брак с едно чудесно момиче – Ана Григориевна. Тя въвежда ред в живота му, урежда жилищата, води сметките му, сключва договори. И е толкова разбрана, че даже го пуска да отиде в казиното, щом той не издържа, като впоследствие намира начин да уреди фаталните загуби. Искрено набожна, тя го връща към религията. Едновременно с това тя се самообразова, за да е на равнището на своя издигнат съпруг. Ражда му четири деца, две от които умират, но благодарение на нея той надмогва скръбта си. През последните си години Достоевски живее на село, близо до Петербург. Той е добър съпруг, добър баща, образцов енориарш, работи от десет часа вечерта до пет часа сутринта и предава почти навреме ръкописа, очакван с нетърпение от издателите на „дебелите списания”. Тази великолепна съпруга е и образцова вдовица, която пише спомени за своя мъж и прави цялостна публикация на неговите събрани съчинения.
Подобно на Шекспир и Балзак, най-творческият период на Достоевски, неговият „разцвет” (floruit), както са казвали древните, продължава около петнадесет години – между 1864–1879 г. Преди това той също е писал много – сантиментални и вълнуващи истории в стил Жорж Санд и Дикенс, издържани в социално-християнски тон, които препрочитаме единствено в търсене на наченките на неговия талант. Голямата му оригиналност и присъщ гений бликват в една дълга и странна повест – Записки от подземието. Ницше открива в нея своята формулата за ressentiment (отклика), а Рене Жирар – своята теория за миметичното желание. Записки от подземието е зародишът, стволовата клетка на големите романи. По-нататък ще се върнем към това.
Всички сме чели тези романи. Те са общо четири. Престъпление и наказание е с психологическа доминанта, Идиот – с мистична доминанта, Бесове – с политическа доминанта, а Братя Карамазови – с идеологическа доминанта, защото там е най-отчетлива проповедта на автора. Да добавим и Юноша – неуспешен роман, който въпреки това е бляскав и където, както в останалите творби на автора, изследването на човешкото сърце е примесено с религиозната рефлексия и политико-метафизическия размисъл за Русия ; както и няколко блестящи повести като Вечният мъж и Кротката.
Всички сме ги чели, но не е сигурно, че сме ги препрочитали. Четенето на Достоевски е едно изпитание, поток от противоположни страсти, разтърсващи нашите основания. „Криминалната структура на романа, пише критикът Вячеслав Иванов, създава у читателя впечатлението, че той присъства на отдавна подготвен процес, невероятно сложен и мъчителен. Всичко това може да бъде прието от този, който, четейки грандиозните творби на най-оригиналния от гениите, изпитва едновременно неизразима болка и дълбока радост.” Подобно на Балзак, може да се каже, че Достоевски пише както и да е, но отново както при Балзак може да се твърди, че стилът изцяло съответства на неговата мисъл и се въплъщава в неговото изкуство. Често твръдят, че Достоевски е този, който въвежда трагедията в романния жанр. Наистина могат да се направят убедителни паралели между Престъпление и наказание и Орестията, между Бесове и първата част на Фауст. Но катарзисът не се извършва: човек излиза още по-болен накрая, отколкото е бил в началото. В съответствие с Расин и класическата трагедия Достоевски предпочита да спазва триединството. На място (Петербург, град N), действие и време. Първата част на Идиот – един черен и невероятно усложнен водевил, който се случва в един вид кошмарен сън или безсъница – заема двеста страници и се разгръща в рамките на един-единствен ден. Тази концентрация ще бъде подета от Пруст, който също на двеста страници ще предаде една-единствена сутрин у мадам Дьо Вилпариси. Пруст, който ясно отчленява близостта между Достоевски и мадам Дьо Севинье, много прилича на руския писател и по една друга своя черта. Не става дума за заемка, а за сходство в темперамента. Имам предвид неговата жестока комичност, едновременно злостната и смешна сатира, при това обвита в доброта и добросърдечност. И все пак Пруст твори във френската традиция на устойчивия характер: герои като Шарлюс или мадам Вердюрен не се променят изцяло в рамките на В търсене на изгубеното време. Клодел обаче прави следната проницателна забележка: Достоевски е изобретател на полиморфния характер: Молиер, Расин или големите класици извайват едноизмерни характери, докато Достоевски прави откритие в психологията, равносилно на откритието на Де Врис[1] в перспективата – спонтанната промяна… Вие виждате чудовище, което в Престъпление и наказание изведнъж се превръща в ангел… Тъкмо тази непредвидимост, тази неведомост на човешката природа представлява толкова голям интерес у Достоевски. Човекът е непознат за самия себе си, той сам не знае никога какво е в състояние да извърши при някоя нова провокация.
Бердяев не без основание твърди, че Достоевски е най-големият, ако не и единственият философ в Русия. И все пък най-вече в романите си той е такъв и тъкмо там трябва да го търсим. Достоевски е писател на идеите. Самият той е бил редактор на „дебели списания”, на чиито страници обстойно излага своите политически и религиозни възгледи. Работата обаче е там, че сме склонни да четем романите му в светлината на неговите идеи, което често ни вкарва в заблуда относно техния дълбок смисъл и превръща Достоевски в мислител, сиреч в пророк. Аз съм на тъкмо противоположното мнение: смятам, че трябва да разделим двата порядъка и че Достоевски като мислител принадлежи към един значително по-нисш порядък от онзи, на който се намира Достоевски като художник. Струва ми се, че трябва да се въздържаме да проектираме твърде прибързано неговите идеи върху собственото му изкуство.
Политическите идеи на Достоевски се формират твърде рано. Още първите му творби са изпълнени с нежност към бедните хора, към „унижените и оскърбените” в една тоналност, сходна с тази на християнския социализъм по френски, който тогава прониква в Русия. Арестуван, Достоевски изповядва монархистката си вяра. Русия, твърди той, винаги е дължала спасението си на самодържавието. И както при Петър Велики, реформите винаги идват отгоре. В каторгата той „обожава царя”. И никога не е разочарован от Александър II, който отменя робството, смекчава военната служба, дава чрез „земството” възможност за местно самоуправление, разпространява образованието и създава съдебно производство по европейски.
Достоевски не е реакционер. Като прогресивен монархист, той изпитва ненавист срещу бюрокрацията. Можем да го опишем като християнски или консервативен народник, обезпокоен от нарастващата роля на парите, от обедняването на аристокрацията, от селския алкохолизъм. Той желае възможно най-доброто и интимно общение между суверена и неговия народ. И се вписва, без особена оригиналност, в славянофилското направление.
Неговите политически възгледи са изцяло производни на неговия национализъм. Този национализъм е краен, интензивен, пагубен и за да бъде разбран, също трябва да се анализира на две различни нива. Обичайното равнище е това на „дебелите списания”, където той държи рубрика и се изявява чисто и просто като шовинист. Има обаче и метафизическо ниво, което се разкрива единствено в неговите романи.
Достоевски прекарва четири-пет години в чужбина. И я намразва. Европа е за него „гробище”, когато не е щабквартира на гигантски заговор срещу Русия и срещу Христос. Той ненавижда Париж, смята го за полицейски. Лондон го ужасява. Швейцарците също му вдъхват ужас, макар, както казва той, „да имат някои добри страни, които ги поставят над германците”. Поляците са неизменно нещастници и мерзавци. Най-неприятното е, че Европа пренебрегва Русия и не се интересува от нея, докато нашият автор, където и да се намира той – даже във Флоренция или Венеция – не проявява и капка любопитство към пейзажа, интересува се само от Русия и се утешава единствено с четене на руски вестници. Естествено, че всяко осъдително поведение е квалифицирано като „еврейско”. Евреите са чуждо тяло, което експлоатира и довежда до оскотяване бедния руски народ. Русия е новият избран народ и не може да има друг.
„Нашият народ е несравнимо по-благороден, по-почтен и по-способен, отколкото западните народи.” Европа не е християнска. Католицизмът, който изцяло предава християнския дух, е продължение на Римската империя, протестантизмът пък е стерилна рационалистическа реакция. Само руският народ е „изпълнен с най-възвишена християнска мисъл”. Неговото призвание е в това да разкрие на света руския Христос. Ето защо, обзета от любовен порив, Русия трябва да погъле православните народи, да овладее Балканите и да побие двуглавия орел над Константинопол, заставайки начело на света. Това е възможно, защото Русия, както твърди Достоевски, е синтетична: „Ние имаме гения на останалите народи, към който се добавя руският гений; ето защо ние можем да ви разберем, докато вие не можете да ни разберете”. „Ние имаме руския идеал за всеобщност, всепомирение и всечовечество.” Нищо по-малко! Тези предсказания не са нищо друго освен прехвърляне върху Русия на възвишената участ, предназначена за германските народи от немския романтизъм. Но акцентът на Достоевски е своеобразен.
Всъщност на каторгата Достоевски отначало се сближава с полските политически затворници, които са по-близки до неговата среда, отколкото обикновените руснаци. Така наречените каторжници в понеделника през Страстната седмица на 1850 г. се отдават на неописуеми сцени на пиянство и насилие. Негов полски приятел му казва на френски: Je hais ces brigands (Мразя тези разбойници). Достоевски тутакси изпада в криза и известно време е във вцепенение. След което идва ред на своеобразен скок във вярата. Тези варвари каторжници въпреки всичко стоят по-високо от поляците и всички европейци, защото са руснаци. Нещо повече: „тези хора са може би най-надарената и най-силна част от нашия народ”. И най-чистата, защото в най-малка степен е засегната от прелюбодеянието на Запада. Този пасхален понеделник е рожденият ден на метанационализма на Достоевски. Междувременно Русия навлиза в опасния период, когато самодържавната власт е решила да се реформира. Както винаги общественото мнение, което гледа благосклонно на промените, е разделено на две – на едни, които приемат реформите, и други, които искат максимално да ги отдалечат, отказвайки реформата в името на революцията.
В началото на 60-те години на XIX в. започва да се формира революционната интелигенция. Кризата от онези години поражда нов човек – войнстващият революционер идеолог, чийто типаж се съхранява в чист вид независимо от промените в доктрината чак до Ленин и болшевиките. Основател на това направление и негов първи герой е един героичен и невротичен син на свещеник – Николай Гаврилович Чернишевски. В килията си в Петропавловската крепост той написва романа Какво да се прави, който има нулева литературна стойност и спорна идеология (смесица от утилитаризъм, материализъм и социализъм), но извършва сериозен морален прелом. На него дължим морала на пълната отдаденост на каузата, както и описанието на „новия човек”, заедно с прочутата революционна етика на целите и средствата, която скъсва с традиционния морал, най-вече в неговата християнска версия. Ленин заявява, че е бил покъртен и преобразен от този роман, а Троцки в брошурата си Техният морал и нашият, написана през 1939 г., декларира вярност към идеите на Чернишевски. Достоевски бързо отговаря на Какво да се прави, пишейки Записки от подземието. Този кратък роман съдържа сатира срещу Новия човек, защото Достоевски показва, че под привидната стоманена воля се крият слабост, тревога и позорни страсти, че всъщност този човек тайно симпатизира на врага, доколкото изпитва жестокост срещу онези, на които уж се е посветил. Или, ако си послужим с едно от неговите заглавия, става дума за „съня на смешния човек”. Забележителното е, че Достоевски разбира още през 1863 г. въз основа на вълненията сред шепа изключени студенти и на един лош роман, че нещо ново и извънредно опасно се е появило в Русия и по цялото земно кълбо. Поредица от революционни заговори, макар и пресичани в зародиш, тръгва от 1863 г. И във всеки от тях прозира нова фигура на новия човек. Ето защо съзираме същата тази фигура в цяла паралелна поредица от романите на Достоевски: Лебезятников от Престъпление и наказание, Докторенко и Келер от Идиот, Верховенски от Бесове, Ракитин от Братя Карамазови. Редом с тях, в същата социална среда, където са карикатурните „интелигенти”, са появяват и основните герои като Расколников, Терентиев, Ставрогин, Кирилов, Иван Карамазов, които са носители на духовна драма, в която се разкрива душата им. Романът на Достоевски е потопен в смъртта и нищото, но също и в спасителното завръщане към Бога и Русия. Така се разгръща целият символичен театър на тези романи с невинни, греховни и трогателни фигури като Соня, куцата Мария или насиленото момиченце, които всъщност са фигури на Русия, атакувана от социалистически или атеистични бесове. Русия е също така и Майката Земя (Мать Сыра Земля), скрито уподобявана на Божията Майка, пред която съгрешават, но и често падат на колене каещите се бесове. Достоевски успява да предвиди въз основа на една малобройна студентска конспирация (тази на Нечаев) каква би могла да бъде съдбата на Русия и на света, ако тази ракова клетка разпространи метастазите си по цялото социално тяло. Ето защо Бесове е един от най-големите романи, писани някога, и той има изключително значение за интелигенцията през ХХ в.
И все пак да внимаваме. Чернишевски, Нечаев и паралелно на тях, Верховенски или Ставрогин, са всъщност бесовете, които тласкат Русия в пропастта, подобно на бесовете, които принуждават стадото свине да се сурне в морето. Цялото творчество на Достоевски след Записки от подземието може да се интерпретира като един вид екзорсизъм, едно тревожно Vade retro[2]. И все пак, колкото и да е омразна, тази бесовщина е скрито предпочитана пред буржоазния либерален свят, към който Русия може да се отправи, подражавайки на Европа. Достоевски е все пак очарован от тези младежи, най-малкото защото са руснаци. Ето защо те са за предпочитане пред либерала и западника Степан Трофимович, който е карикатура на Тургенев, на европейския и ненавиждан писател. Екстремизмът в доброто, както и в злото е руска черта, с която писателят се гордее. Не е ли тогава насилието на злото, в което се долавя бъдещата революция, за предпочитане пред Запада, осъдим във всяко едно отношение? Буржоазният материализъм е по-отвратителен от теоретичния материализъм на революционерите, защото е израз на тварно благоденствие, на удовлетворение от този свят, който писателят намира за непоносим.
Сега сме вече подготвени, за да проникнем по-дълбоко в религията на Достоевски. В плеядата на големите европейски писатели той минава за представителя, ако не и за пророка на християнството. Нека се вгледаме по-отблизо в подобно твърдение. Християнството предполага, поне на теория, определено отношение с Бога, с Христос, с Църквата, с тварната природа.
Достоевски не е бил сигурен, че вярва в Бога. Сам той го пише в едно писмо от 1854 г. до своята сибирска покровителка госпожа Фонвизина. И го повтаря в Бесове, където неговият говорител Шатов изповядва, че вярва в Русия, в православието, в Христос. А в Бог? В това отношение Достоевски е истински син на своя век, той е раздиран от съмнения. Но ако вярата в Бога си остава дълбоко стаена, то според него атеизмът е просто мъртъв. Ето защо Достоевски проклина цялата революционна интелигенция. Той разрушава всеки социален ред: „Ако Бог не съществува, всичко е позволено”. Едно единствено нещо е по-лошо от атеизма и това е католицизмът. Един княз Гагарин се е обърнал към католицизма и дори е станал йезуит. Какви ли обиди Достоевски не му отправя. Прословутата притча за „Великия инквизитор” комбинира деспотичния социализъм, в неговата най-лоша форма, с католицизма – нещо още по-перверзно и от руските революционери, които са само атеисти. Страстната любов на Достоевски към Христос е засвидетелствана отрано. Тя идва още в каторгата: „Чрез народа аз приех Христос наново в сърцето си”. Какъв Христос? Щом заговори за него, разбираме, че не е чак толкова по-различен от Христос на Ренан: идеален човек, великолепен, но все пак човек: „Няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И Той не само че не е нищо – казвам го с ревнива любов, а и не може нищо да бъде”. Неговият Христос се вмества в серията романтични образи на Христос – някъде между образите на Хегел и Парсифал на Вагнер, един Каспар Хаузер, паднал от по-висши светове в този тук, чиято най-адекватна икона е княз Мишкин в Идиот – безпомощен свидетел, пред който се умножават катастрофите. Дали Той е възкръснал? Достоевски съзерцава мъртвия Христос на Холбайн в Базелския музей, който го разтърсва чрез съмнението. Той ли е Истината? „Ако ми докажат – пише той в писмо до Наталия Фонвизина, – че Христос е извън истината, че е бил реален, но че истината е извън Христа, аз бих останал по-скоро с Христа, отколкото с истината.” Думи с грандиозен, но опасен размах, защото предполагат, че е добре и славно да се следва един измамник. В този смисъл неговото предоверяване в Христа – в един Христос без връзка с Отца, нито с Истината, нито с обещанато на Израил – би могло с пълно основание да бъде определено като идолопоклонство.
А Църквата? Разбира се, Достоевски отрича с възмущение, че е възможно да бъдеш истински християнин, още по-малко пък истински руснак, извън Православната църква. И все пак той дава малко доказателства или по-скоро не засвидетелства особена почит към йерархията на тази Църква. Истинската Църква това е Русия, а в Русия – руският народ. Естествено, народът не познава Библията, нито Евангелието, нито догмата, нито моралните правила, но „що се отнася до Христос, той Го познава и Го носи в сърцето си вовеки”. Ето защо Христос окончателно се свежда до „руския Христос”, въплъщението на Словото Божие, до същността на Русия, до нейния идеал, който тя трябва да разпространи по света, за да го обнови. Славянофилите твърдят, че Русия е свята поради чистотата на своето православие. Достоевски обаче смята, че православието е чисто поради светостта на Русия. И все пак Достоевски не обича света. Той проектира върху него своя гностически песимизъм (много е чел Сведенборг). Природата е пълна с ужасяващи зверове, които изникват в сънищата и халюцинациите. Вярно е, че в други свои блянове, щом се посъвзема от епилепсията, той дълго съзерцава в Дрезден една картина на Клод Лорен, която му открива слънчевата Аркадия, Златният век, където всичко намира мир и покой. Светът е всъщност раздвоен, подобно на самата Русия – изпълнен с грях и нищета, ала мистически се преобразява, щом се обърнем към него.
Достоевски извежда от всичко това морал, който се основава върху нравствените крайности, с които се характеризира руският народ, способен на варварство, лъжа и насилие, след което идва ред на изблик на доброта и щедрост. И Достоевски го оправдава. Нищо, че този морал донякъде обезценява заповедите на Библията, подменяйки ги с евангелските заръки. Заповедите са препоръчителни, а заръките са задължителни. Кражбата е простима, но е непростимо да бъдеш собственик. Повикът на плътта води до насилие, ето защо е подозрителен, сиреч виновен, даже в брака. А грехът и благодатта са дадени заедно, като в известен смисъл грехът е условие за благодатта. Не добродетелта подготвя добродетел, а престъплението и атеизмът са задължителната повратна точка на прага на обръщането. Достоевски буквално възприема прословутата формула на Лутер: simul peccator et justus (едновременно грешник и праведник).
Посмъртното наследство на един велик човек съдържа от историческа гледна точка както истина, така и неистина.
Струва ми се, че истинският Достоевски е бил адекватно възприет в Русия. Ленин например е гледал на него с отвращение, смятайки го за „реакционна измет”. Ето защо най-големият руски писател дълго време, и то съвсем логично, беше забранен автор в Съветския съюз. И обратното, блестящата култура на сребърния век на символизма въздига Достоевски в култ. Това се дължи на неговия апокалиптизъм, на месианския му национализъм. Достоевски мрази революцията, но в същото време обезкуражава хората да се противопоставят сериозно, тоест политически, на нейното разрушително дело. Защото този свят не заслужава да бъде защитаван. Нека очакваме Апокалипсиса и Апокатастиса. Според Вячеслав Иванов и Бердяев Достоевски протяга на болшевизма едно метафизическо огледало, в което повърхностният Запад не е способен да съзре нищо. Когато Бердяев пише, че в болшевизма има поне едно добро нещо, и то е, че е попречил на Русия да поеме по пътя на европейското обуржоазяване, когато в края на живота си взима съветски паспорт, той съвсем не изневерява на духа на Достоевски. Руският ад, който според него само един руснак е в състояние да разбере, е все пак за предпочитане пред руското самодоволство. Адът е мястото на злите ангели, което само по себе си го извисява над простата земя, където на хората им е дадено да живеят. И където те не по-малко страдат.
Препрочитайки Достоевски, бях стъписан да видя колко много от неговите теми са подети от Солженицин. Разбира се, Солженицин в ГУЛАГ изобщо не обожава властта, която го е натикала там. Той ще се бори с тази власт в името на съвсем конкретната идея за истината и справедливостта. Вярно е, че Солженицин не мразеше Запада по време на своето изгнание. Но и не прояви особена почит, нито пък любопитство към него и не положи усилия да научи английски. Солженицин беше в мислите си само в Русия, потопен в нейната история, същност и съдба, бидейки убеден, че нито един западняк не може да я разбере. Той се възхищаваше от Столипин, виждайки в него, по начина на Достоевски, модел за единение между народа и една разумна и силна власт. Подобно на своя предшественик, той разчиташе на народа, на земството, призоваваше за труд и оценка на възможностите на Сибир. Подобно на него, той искаше да присъедини „с любов” Украйна и Белорусия, трудно проумяваше устойчивата идентичност на еврейския народ и не вярваше, че един руснак може да е християнин извън юрисдикцията на Московската патриаршия. Истинската обща точка между тези дваме велики мъже е следната: ключовият проблем, пред който е изправена Русия, не е исторически проблем, а национален, морален и религиозен проблем. Или по-точно: националното, моралното и религиозното трябва да заменят политическото. Въпросът е дали икономиката е част от политическия ред.
Да се обърнем към Запада. Дали славата на Достоевски почива върху илюзия? Добрите познавачи на Русия очевидно не попадат в клопката. Но може би тези, които не познават кулисите, нито задния руски план на неговото творчество, са били заблудени от един въображаем Достоевски? Лично аз ни най-малко не вярвам в това.
Да оставим настрана колосалното литературно влияние на Достоевски върху световната литература. Що се отнася до Франция, достатъчно е да цитираме Леон Блоа, Мориак, Бернанос, Клодел, както и Пруст, Жид, Жуандо, Сименон и колко още други.
Нека се концентрираме върху неговото духовно влияние. Политическата част на неговото творчество се възприема като вътрешно руско дело, което ни най-малко не засяга Запада. Религиозният мислител е този, който се възприема най-сериозно.
Мелхиор дьо Вогюе приветства в негово лице през 1886 г. в книгата си Руският роман един спасителен пояс, който е в състояние да придаде на закърнялата френска литература онзи недостиг на душевност, който е неин прискърбен недъг. Той оприличава Достоевски на твърде силно кафе, като му признава ролята на законен тълкувател на „нравствената книга” – Евангелието. Вогюе не отбелязва, че тези руснаци, на чиято оригиналност той толкова се възхищава, са се захранвали на свой ред с автори като Бюше, Льору, Ламене и Жорж Санд, тоест с цялата християнска социална литература, която във Франция вече е забравена, но в Русия, вследствие на нейното изоставане, е все още свежа и стимулира писателите. Русия просто предлага в едно уголемено и бляскаво огледало теми, които са имали своя разцвет, но вече са изчезнали заедно с едно отишло си поколение.
Твърде силният ликьор на Достоевски е бил високо ценен най-вече след катастрофите, дошли след Първата и Втората световни война. Карл Барт в знаменитата си книга Послание до римляните (1918 г.) се позовава постоянно на Достоевски заедно с Киркегор и Ницше – тримата пророци на катастрофичното време. Негативната теология на Барт заклеймява всяка теология, в това число и християнската, в името на една вяра, чието съдържание трудно се поддава на обяснение. Ето защо той буквално заимства от Достоевски парадокса, който води до отрицанието на всяко вярване, до пропедевтиката на самата вяра и въвеждането в есхатологичната надежда: „Викът на бунта срещу Бог е по-близо до истината, отколкото опитите на някои, които търсят да Го оправдаят”.
През 1959 г., в разгара на пълната хегемония на марксизма във Франция, отец Дьо Любак завършва с позоваване върху Достоевски своята книга Драмата на атеистичния хуманизъм. Той прави грандиозен паралел с Ницше, брат близнак и пълна противоположност на Достоевски. Цитатът от Достоевски идва да подкрепи неговата теза и да обогати високата теология на бъдещия кардинал. Същото е валидно и за Гуардини, Ксавие Тилиет и Рене Жирар, за които няма никакво съмнение, че Достоевски е християнски мислител от първа величина и че той е съдействал за персоналното развитие на тяхната вяра, без нейната същност да бъде замъглена от неговите хиперболи. Дали са го чели зле? Не са ли прозрели докъде води неговият свръххристиянски антиномизъм? Или трябва да приемем, че големите текстове имат множество смисли и различни читатели? Достоевски, този „велик човек”, се изплъзва от всички ограничения, които неговото време, неговите страсти и собствената му страна му налагат. Той не се побира и в направеното от мен описание. Неговите крайности, неистини и лудости се превръщат в друг климат и под друг поглед в истина и мъдрост.
Ален Безансон (р. 1932) е френски историк, академик. Дългогодишен преподавател в Училището за висши социални науки (EHESS) в Париж, където в духа на школата Анали изследва историята на руската култура. Автор на множество книги, сред които освен преведената и на български език творба Нещастието на века. Относно комунизма, нацизма и нещастието на Катастрофата (София, ЛиК 2002), си струва да отбележим: Убитият царевич (1967), История и опит на Аза (1971) Интелектуалните корени на ленинизма (1977), Кратък трактат по съветология за употреба от гражданските, военни и религиозни власти, предговор от Реймон Арон (1976), Съветското настояще и руското минало (1980), Фалшификацията на доброто: Соловьов и Оруел (1985), Забраненият образ (1994), Емил и лъжците (2008), Шест персонажа в търсене на любовта. Любов и религия (2010). В края на 2012 г. излезе последната му книга Светата Русия, от която предлагаме на вашето внимание главата, посветена на Достоевски.
Превод от френски: Тони Николов
[1] Ханс де Врис (1527–1607) – холандски архитект и художник, един от теоретиците на линейната перспектива. – Б.пр.
[2] Махни се от Мене, сатана! (Мат. 4:10). – Б.пр.