Людмила Балабанова, „Слънчогледова нива“ (български, английски), издателство „Жанет 45“, 2019 г.

Това е трета поредна книга на Людмила Балабанова, която се решавам да представя. Решение, което не само потвърждава афинитета ми към нейната поезия, но и ме завръща към източния ми дом. Имам чувството, че книгите ѝ продължават да ме питат доколко съм се научила да гоня облаците по източному, а не да гоня вятъра по западному.

За трети път не значи, че поредната среща с книгa на Людмила Балабанова я прави по-лесна, но не за възприемане – стилът ѝ е кристален, – а за обговаряне. Всеки, който познава книгите ѝ, ще се съгласи, че няма как да си ги представим заедно в една бъдеща антология. Тя е от поетите, които пишат книги, а не отделни творби: да не говорим, че връзката текст–рисунка (илюстрациите) прави цялото, така да се каже, неразбиваемо. Ето защо не бива да ни учудва комбинацията на едно „източно“ умение в постигането на непосредствеността и импулсивността на текста и неговото „инженерно“ (дали да не кажем „западно“) вграждане в един рамков, почти „белетристичен“ замисъл и подредба, в името на които тя е готова да се лиши и от много добри, но оказващи се „други“ текстове. Трудно ми е да посоча български автор, който дели книгите си на „източни“ и „западни“. За мен разделението е формално: независимо дали твори „азова“ или „дзен“ поезия, тягата към „икономичната“ източна поетика, маниера на деликатно отстранение, чувствителната лилиевска сетивност важат за всички книги на Людмила. Може би затова в съзнанието на критиците тя най-често фигурира като „дзен-поетеса“. Всъщност тъкмо това прави уникален гласа ѝ в българската, но и в западната поезия. Що се отнася до поетическата „архитектура“, несъмнено Иван Цанев би оценил най-високо способността на Людмила да надгражда поетически контексти, макар че при него липсва това разделение между източно мислене и писане и западен маниер на подредба. Допускам обаче и да не съм съвсем права по отношение на „западния маниер“: да не забравяме верижната композиция на „Приказки от 1001 нощ“, която има своя мотивиран, животоспасителен замисъл, или пък сборника с индийски басни „Панчатантра“, композиран по същия начин.

Ако в предишната си стихосбирка „Роса върху бурените“ поетесата осъществява замисъла си с 39 хайку, то сегашната е съградена само от 21 хайбуна – най-пестеливата книга на Людмила (погледнато количествено), но може би с увеличен асоциативен потенциал.

Тук жанрът е от голямо значение – хайбун, или можем да го наречем „хайку +“, изглеждащ напълно непознат за българския читател. Самата авторка обаче публикува хайбуни от поне десет години в англоезичния периодичен печат.

Ако кажем, че „плюсът“ е проза, т.е. комбинация от хайку поезия и проза, ще останем само при „арматурата“ на жанра. Важно е какви отношения се установяват между условно наречената „проза“ и добавеното хайку. Илюстрациите на Ирина Каракехайова (неизменният илюстратор на Людмила още от първата ѝ книга с хайку – „Песен на щурец“, 2002) разчитат жанра по твърде интересен начин. Става дума за удвоените рисунки (да ги наречем „римувано“ изображение), но в различен мащаб, подчертаващи структурата на хайбуна: сдвоени проза и поезия. Използваната колажна техника с декоративни изрезки, скици, снимки върху чертежи и т.н. отговаря на разнообразието от асоциации и ретроспекции в книгата. Черно-белите изображения подчертават усещането за „време“ с добавъчна тънка носталгия.

В предговора си Людмила Балабанова въвежда теоретично този почти непознат, нека подчертаем – поетически, а не прозаически жанр, а освен това е запозната добре и с неговата история (да не забравяме, че тя е и литературовед). Не е изненадващо, че хайбунът възниква в японската литература, още повече, че един от компонентите му е хайку, но изненадващо се развива истински на Запад – несъмнено интересен въпрос за размишление. По-важно е да видим как „работи“ тази двусъставност на хайбуна за естетическото възприятие; как поетическата и прозаическата съставка взаимно се провокират, допълват, усилват, дори изненадват (а не е ли изненадата еквивалент на естетическата наслада?). Да вземем хайбуна „Днес“:

Утрото е диво – роса върху следи от зъби. Аз избирам росата. Слънцето се опитва да опитоми този ден – но не за дълго. Започва да ръми – росата се преселва в някакви други селения. След нея остават тъжни следи, но вятърът ги разнася. Пътят лъкатуши между облите хълмове. После по склона на пръсти се спуска нощта. Запалваме светлините – с надежда за утре.

моята завезда

на светлинни години от мен…

светулки

Тук смислите се тъкат между утрото със силния образ на росата върху следи от зъби и утрето, между деня и нощта, между запалените светлини и светулките, весталки на далечните звезди. В наслагването на двете части на цялото се осъществява авторовата интенция. „Днес“ е само отправната начална точка на лъкатушещия път, който ще се стопи в безкрая и вечността на „светлинните години“.

Заглавията са важна част от координатата на хайбуна, насочващи към шифъра на сцеплението между двете части. По подобен начин следва да разчетем и озаглавяването на книгата „Слънчогледова нива“, повтарящо заглавието на хайбун, поместен (сличайно ли?) в златната ѝ среда. Разбира се, повтарянето на заглавието изиграва роля и на изнасяне „извън скоби“ на самия хайбун. Той е може би най-сложният в композиционно отношение: в удвоеното редуване на прозаична част, хайку, отново прозаична част и отново хайку той изглежда като развиващ се хайбун, или пък можем да го видим като два наставени хайбуна. Първият започва с историята за просяка, който, при липсата на какъвто и да е контакт между него и тези, от които проси, всеки път разказва поредната покъртителна история, скриваща неговата истинска. Хайку частта след него сякаш доизяснява (всеки е потънал в себе си), но и проявява историята в съвършено различно поле: час пик / бегли сенки на минувачи / едва ме докосват. Вторият хайбун преобръща първия: този път просякът е изслушан, историята му е истинската, а синият му поглед силно напомня погледа на бащата, макар двамата (бащата и просякът) да са пълни антиподи в личностен план. Финалното хайку: загледани / в залязващото слънце / един просяк и аз. Никъде не става дума за „слънчогледова нива“, но именно това е кодът към на два пъти зададената по различен начин тема: за бариерите между хората, които обаче драстично се разбиват, смени ли се перспективата (подобно на „днес“ и „светлинни години“). Тогава слънчогледовата нива се осмисля като метафора на земята, мястото на общата среща на близки и далечни, сродни и чужди, особено сродени в общия заник, загледани в едно и също залязващо слънце.

Първият хайбун „Разстояния“ също въвежда тази глобална метафора на книгата чрез хайку финала си: слънчогледова нива / слънцето е пуснало / корени в небето. Началото му е също хайку: между звездите / невидими звезди, а текста по средата можем да наречем есеистичен, напомнящ (както аз го разбирам), че и слънцето е звезда и макар че сме изгубени в галактиката, че сме на неясно и непредставимо разстояние от неизчислими звезди и планети, ние все пак сме земни слънчогледи с поглед към една малка и незначителна, но близка звезда, която ни прави доста по-близки, отколкото дори предполагаме. Слънцето е единственото, което ни изравнява като наблюдатели на един и същ обект, без вечната насоченост на ума и психиката към задоволяване на всякаквите „индивидуални“ нужди. И това изравняване е обективно, плод на „съвършената интелигентност“ (отново в източен смисъл) на авторката.

Последният хайбун „Високо езеро“ отново координира разстояния (и то във височина), за да постигне в заключителното си хайку равноденствието между земно и космично, между заплаха и свобода, между потапяне и отдръпване от света, между движение и покой, между добро и зло…: равноденствие… / на залез сенките полегнаха / да си починат. Как се стига до тази идеална метафора „разказва“ вметнатата история за похода в планината и змията на пътя, която отнема на изкачващите се не просто удоволствието, а самата планина: Сега, това вече не е планина, а планина с отровна змия в нея. Страховото деструктивно преживяване обаче не побеждава, защото не следва завръщане надолу, а продължаване по пътя нагоре, за да свършват в даден момент и горите, и цветята, и змиите; за да се открие Само едно езеро, отразяващо небето – нова огледална метафора, подобна на слънцето е пуснало корени в небето, която премества драстично перспективата на виждане от долу нагоре в центъра на пространственото равноденствие между земята и небето.

Някои ще помислят може би, че свързването на хайку с разказ/есе/история крие опасността от прокарването на „преки“ мостове между тях, които биха могли да разомагьосат и двете части. Вече видяхме, че не е точно така. В „Шоколад“ историята задава един психологически казус, можем да го наречем „излишество“: видът на толкова много шоколад изведнъж убива апетита дори и за едно парченце от него. Следващото хайку (скалиста планина / дори едно дърво / е гора) прави удивителна асоциация/скок към източния пейзаж, за да философизира връзката единично-множествено.

Ако говорим за философизиране, на първо място би следвало да поставим времето. В „Слънчогледова нива“ ще открием силното усещане за преходност, видяна като основния въпрос на живота. Въпросът за времето вълнува авторката от самото начало на творчеството ѝ, след като още в първата ѝ книга се появява образът на връхлитащото като непресекващ вятър време („Драскотина от звезда”, 1992, с. 39). В тази ѝ книга можем да го открием под други метафори: например кула с часовник / тук вятърът / никога не спира („Зайченцето бяло“) или във „Вятър“: След есенните пожари, в които изгоря зелената катедрала на лятото, преди бялото знаме на зимата…

листопад

любими да видим Венеция

преди да потъне

Почти във всеки хайбун ще открием усещането за времето като спирала (по едноименното заглавие), което отброява преходните етапи в човешкия живот от детството до времето между залеза и здрача, като оставя своите белези за протичане: отново сняг / колко са пораснали / стъпките на сина ми. Ще го открием и в „Стара снимка“: семеен албум / светлини на профучаващ влак / в нощта, и не само там. Красотата на преживяването на времето в тези хайбуни е в отменената трагика на абсолютното време и в неотменената носталгия: виенски валс / снежна виелица / в брезова горичка („Дълги нощи“). Хайбунът „Слънчево затъмнение“ ни напомня, че не само черните дупки имат поглъщателна способност, но и „светлите“, които обаче могат да извикат – макар и пречупено, макар и отстранено, макар и далечно светли звуци: звученето на мама / на чужд език / северно слънце („Слънчево затъмнение“). Така се усещат и „Сезони“, и „Сняг“. Нашето възприятие създава „асонансите“ между нещата в света и усещането ни за време.

Нека припомня изчислението, че на светлината са ѝ необходими осем минути, за да достигне от Слънцето до Земята – времето, необходимо да премине от наблюдаемия обект до наблюдателя. С други думи, във всеки момент ние виждаме Слънцето, каквото е било преди осем минути. Така че поради крайната скорост на светлината астрономът винаги се вглежда в миналото, за да наблюдава еволюцията на звездите и стадиите на звездните струпвания или галактики. (Фритьоф Капра. Дао на физиката, 2004, с. 161). Струва ми се, че по същия начин в хайбуните на Людмила сегашното осмисля миналото и като че изведнъж помъдрява. Това ми напомня даоистката мъдрост: Настоящият момент е абсолютното спокойствие. Въпреки че то е в този момент, няма ограничение на момента и вътре в него е вечната наслада. (Капра, пак там, с. 172). Като подобна метафорична реплика можем да възприемем хайбуна „Без часовник“. В природата и космоса няма часово време и съответно часовници. „Надличното“ поглъща забързаното и алчно „лично“. Това желание за дистанциране от „личното“, особено от „себичното“, е също характерно за поредната дзен книга на Людмила Балабанова. И най-сетне: билингвистичният формат на „Слънчогледова нива“ също отговаря на нейната универсалност – и като форма, и като послание.

Светлана Стойчева е завършила българска филология в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“. През 1993 г. защитава дисертация на тема „Приказното творчество на Николай Райнов“ в Софийския университет. От 1989 г. е редовен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, а от 1992 г. е хоноруван преподавател по митология, фолклор и литература за деца в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Научните ѝ интереси са в следните области: модернизма в българската литература и култура; критика на съвременната българска литература; история и теория на литературата за деца и юноши; структура и психоанализа на вълшебната приказка; динамика на литературата – отношения между масовата, детската и „високата“ литература; великата стена на китайския характер.