0
2032

Лео Каракс и изчезването
на свещените мотори

Leos Carax
Лео Каракс

sffКонкурсната програма на фестивала в Кан’2012 донесе доказателство за едно почти неочаквано възкресение: Лео Каракс, първо провъзгласен за „голямото откритие на френското кино от 90-те”, а после потънал в дълбините на публичната забрава, най-сетне изплува на гребена на филмовото въображение с „Холи Мотърс”. Можете да видите резултата в програмата на София Филм Фест 2013.

През последните 15 години Лео Каракс (р. 1960) беше не само „прокълнат  кинематографист”, но и изгубен творец, сякаш мъртъв за професията. Издигнат до облаците и отрупан с похвали за първите си два филма, той излиза изчерпан от кошмарните снимки на „Любовниците от Пон Ньоф” (1991), посрещнат ледено от критиката и отхвърлен от публиката. За една бройка изпуска Златната палма с Pola X (1999) и отношенията му с медиите и публиката преминават от бурни в откровено конфликтни, а новата френска сензация постепенно изпада в забрава.

До появата на „Холи Мотърс”, 13 години по-късно. Филмът бележи шестото участие на Каракс на фестивала в Кан и второто му присъствие в конкурсната програма след Pola X. Той изкачва стъпалата на Кроазет за първи път през 1984 г., заради пълнометражния си дебют Boy Meets Girl, а по-късно и като актьор в състава на The House (1997) и Mister Lonely (2007), преди да се завърне отново като режисьор с новелата Merde от филма „Токио”, който през 2008 г. участва в програмата „Особен поглед”.

„Холи Мотърс” е пресечна точка на множество парадокси, един от които е самото му заснемане с дигитална камера (поради липса на финанси, разбира се), от режисьор, който дълбоко презира дигитализацията, но е бил принуден да се примири с употребата й, за да успокои продуцентите си. „Холи Мотърс” се роди от безпомощността ми да осъществя няколко проекта, всички те на чужд език и в чужбина – признава Лео Каракс. – Винаги се сблъсквах с едни и същи препятствия: кастинг и пари. И тъй като не можех повече да седя, без да снимам, вдъхнових се от  новелата Merde, която беше направена по японска поръчка. Възложих на самия себе си проект, изработен при същите условия, но във Франция: предизвестен порив на въображението за вече избран актьор и не много скъп филм. Всичко това стана възможно и благодарение употребата на дигитални камери.”

Заглавието на филма, символ на една от основните му теми –  колите и двигателите, машините като цяло, – идва като идея на режисьора след едно пътуване в САЩ. Там той често вижда огромни бели лимузини, които после изненадващо открива и в парижкия си квартал. Заинтригуван, Лео Каракс съзира в тези красиви обекти на колела, дълги кораби, направляващи хората в тяхното последно пътуване…

„В началото на моите проекти обикновено не стоят идея или намерение, а два-три образа и чувства, които монтирам заедно – споделя още Каракс. – За „Холи Мотърс” ме вдъхновиха гигантските лимузини, които срещам дори в моя квартал всяка неделя по време на китайските сватби. Отвън изглеждат красиви, но във вътрешността им се усеща някаква тъга като в хотел с отминала слава. Те са остарели като футуристични играчки от миналото. Мисля, че бележат края на една епоха, тази на големите материални машини. Лимузините бързо се превърнаха в сърцето на филма, неговия двигател. И той се оформи като някаква научна фантастика, в която хората, животните и машините са на изчезване – „свещени мотори”, обвързани от солидарност и обща принадлежност, роби на един свят, който постепенно се виртуализира, свят, в който видимите двигатели изчезват постепенно, също както преживяванията и действието.”

Сюжетът ни дава възможност да придружим г-н Оскар по време на работния му ден. Работа му се състои в това да се превръща по поръчка в… протагонист на напълно различни истории. Голямата бяла лимузина прекосява Париж от среща на среща, отклонявайки се понякога от обявения маршрут, без да знаем дали това е промяна в програмата или изпълнение на тайни протоколи. Вътрешността на автомобила е обзаведена като гримьорна, а трансформациите на актьора Дени Лаван, който се превъплъщава в г-н Оскар, са наистина впечатляващи свидетелства за триковете, до които прибягват творците на маската и грима, но също и осмиване на тази показност.

Банкер, стара руска просякиня, семеен мъж, китайски убиец… персонажите му са колкото неочаквани, толкова и различни. А кой е всъщност г-н Оскар и с какво е по-реален от ролите, които изпълнява? Нищо във филма не го подсказва. И какво остава от актьора, когато камерата, неговата опора и отправна точка, изчезне…

Филмите на Каракс притежават много въздействаща пластика, достигайки от начало до край грандиозни висоти. В последната му творба преоткриването на себе си е съчетано с „търсенето на изгубеното кино”. Рационалният анализ на „Холи Мотърс” е невъзможен, защото до голяма степен той отразява самия режисьор – анализ на успехите и провалите му, препратки към другите му проекти, но също и желание за комуникация с публиката, чиято искреност винаги побеждава нашите защитни стени.

„Холи Мотърс” можеше да се превърне просто във форма на анархистичен бунт, ако не беше бликащият смях, понякога неустоим и достигащ до бурлескови арабески. Много жизнен филм, едновременно радостен и трагичен. Играта на криволици, цитати, отгласи е безкрайна, но същественото не в зашеметяващата виртуозност на работата на Дени Лаван, а в ентусиазиращото щастие да правиш така, че киното да се случва, омагьосва и да не спира да говори за все повече емоции, страхове и съвсем реалните желания на човеците. Същественото е във взривоопасното преливане между двете тоналности на филма:  мрачната тоналност на един реквием за реалността, тревожен  зов пред постепенното поглъщането на нещата и хората, заменени от репродукции на самите себе си, създадени от машини, които стават все по-невидими; и енергичната, фарсова тоналност, наситена с въображение, която се носи от самата режисура.

„Холи Мотърс” е едновременно оказване на почит на киното и своеобразен вестител за неговата смърт по Лео Каракс. Всяка от срещите на господин Оскар се превръща в жанров етюд: психологически драма, кримка, мюзикъл, мелодрама. От визуална гледна точка филмът е впечатляващ, а еклектичното му съдържание е налудничаво, много освежаващо и достойно за Борхес.

Още по темата: СФФ