1
1113

Бъдещето на демокрацията

На 23 септември във Френския културен институт се състоя кръгла маса „Бъдещето на демокрацията в Европа“ с участието на Цветан Тодоров, Богдан Богданов, Стоян Атанасов и Боян Знеполски.

Модератор на дискусията бе френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан. Като основа на разговорите послужи документалният филм на режисьорката Леа Тодоров „Да спасиш света в работно време”, посветен на ролята на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) в изграждането на Република Косово. Филмът показва редица негативни страни от т.нар. внос на демокрация. Предлагаме ви видеокадри с изказванията на Цветан Цветанов, Богдан Богданов, Стоян Атанасов и Боян Знеполски.

Богдан Богданов: В България след 1990 г. се осъществи широко и сигурно битовата свобода


Този преход, който още продължава и който се е запънал, така или иначе става в един съвсем пълен живот, в който има прекрасни неща. И аз не бих искал да говоря като тези от нас, които постоянно са недоволни от нещо. Искам да кажа, че в този живот, който е пред очите ни, ние виждаме как бавно и мъчително, тъкмо поради желанието на някои да приватизират висшата власт, та много бавно в този живот всичките страни на демокрацията си казват думата. Едно нещо, в което българската демокрация след 1990 г. си каза думата, е това, което аз наричам с термина битова свобода. Именно тази битова свобода се разви най-напред с такава сила в София, но и в провинциалните градове – свободата да се движим всички, без изключение, дори и по-възрастните, които кретат на патерици, но пътуват; битовата свобода, която ни изправи пред неизчерпаем брой вещи и предмети, разбира се, довлечени в България и поради това, че българският пазар приема с удоволствие чуждото и го продава като свое. Ние живеем в един отворен битов свят.

Свободата има много нива. Аз днес се рових в „Недовършената градина“ на Цветан Тодоров, която по мое настояване издадохме втори път, и попаднах на знаменити места, които ме убедиха, че не можем да добавим нищо особено към онова, което е казал Токвил някога за демокрацията. Защото то вече е казано. Но Токвил не е знаел едно нещо, което ние днес упорито не искаме да знаем, Токвил не е знаел и не би могъл да знае, че и при най-развитата цивилизация, и при тази цивилизация, към която ние се стремим да влезем и ще влезем, човешкото същество – не затова, защото е лошо и не се подчинява на обществения ред, а затова, защото е човешко същество, тоест не е само обществено същество, а е винаги и намалено обществено същество, винаги клонящо към това да бъде и нечовек – винаги е с единия крак извън обществото и в този смисъл извън демокрацията, която е най-голямото общество, което може да обхване почти всички хора. Всяко човешко същество е с единия крак извън обществото и извън най-доброто общество на либералната демокрация. По този начин либералната демокрация, разширила се до всички човешки същества или опитваща се да се разшири до тях, фактически е намерила най-силния ресурс да се усилва –  това, че човешкото същество не се подчинява и не желае да се подчини на един ред, затова то е и многоредово.

В България след 1990 г. се осъществи широко и сигурно битовата свобода. Започва да се осъществява най-важната демокрация от тези слоеве – демокрацията на малките екипи и малките общества, демокрацията на фирмите, демокрацията на къщите, в които хората са се обединили, за да свършат някаква работа. Къде не се е осъществила българската демокрация? Разбира се, и във висшите слоеве тя се осъществи, осъществи се като институции. Това, за което говори Леа Тодоров в своя филм – как европейски функционери се опитват да внесат в Косово демократични институции, – е действително смешно, защото демокрацията и общественият ред могат донякъде само да се покажат, но не и да се внесат. Те не могат да се внасят. Така или иначе, ние и в нашите високи слоеве сме осъществили демократичните институции, но едно малко общество упорства и не ни оставя демокрацията и тя се развива бавно. Но аз се питам дали така не е донякъде и във Франция.

Проф. Богдан Богданов е роден в София през 1940 г. Завършва класическа филология в Софийския университет. Специализира в Атинския и в Амстердамския университет. Дългогодишен преподавател по класическа филология в Софийския университет. Един от основателите на Нов български университет и председател на неговото настоятелство от 1995 г. Съучредител е на фондация „Отворено общество” и председател на Управителния съвет до 1997 г. Автор е на повече от 200 книги, статии и преводи в областта на университетското образование, старогръцката литература, културата, философията, човешките отношения.

Стоян Атанасов: Струва си да помислим за връзката между нашия стремеж към демокрация и отношението ни към бежанците


Знаем много добре, че идеята за демокрация идва от древността, знаем, че атинската демокрация се е изграждала върху една представа за общо управление, но е протичала в строго определени граници, а живеещите извън тези граници били наричани варвари. Освен това демокрацията е била запазена за една по-висша прослойка граждани, докато останалите хора в атинския полис са били роби. Така че гръцката демокрация предлага един демократичен модел, който предполага две форми на изключване на части от човечеството – т.нар. варвари и робите. Днешната демокрация не може да си позволи това и мисля, че един от критериите за измерване на днешната демокрация е отношението към чужденците.

Искам веднага да премина към ситуацията в България и да споделя няколко мисли за връзката между нашия стремеж към демокрация и отношението ни към чужденците и по-специално към бежанците. Говоренето, което преобладава в българските медии, сред хората, а и сред представителите на българското правителство за чужденците и по-специално за бежанците, произтича от едно всеобщо чувство на страх от бежанците. В своята книга „Интимните неприятели на демокрацията“ Цветан Тодоров сочи няколко вътрешни недъзи, които са като тумори, израстващи в тялото на демокрацията – един от тези недъзи е популизмът, чиято специфична проява е ксенофобията. А ксенофобията, отбелязва с основание Цветан Тодоров, много често култивира у тези, които я консумират, усещането за страх. Наблюдавам такъв страх от бежанците сред нас българите. Страх, че ще ни вземат малкото пари, които биха могли да отидат за увеличение на пенсиите, страх, че ще вземат сгради, които биха могли да бъдат ползвани за по-полезни неща за нас българите, страх, че се държат по начин, който ние не приемаме. С риск да изпадна в известно опростителство, бих казал, че това е една спонтанна, дива форма на ксенофобия, подклаждана от усещането за страх.

Струва си да помислим каква е връзката между ксенофобията като проява на негостоприемство към хора, които влизат в националната територия, и нашето чувство за гостоприемство, с което ние българите общо взето се славим и според мен с повече основание, отколкото да кажем с нашето трудолюбие. Всъщност мен ме смущава не това, че бежанците трябва да влизат и да бъдат приемани по законен начин, това е безспорно, смущава ме начинът, по който общественото мнение ги посреща после, след като веднъж са приети по законен начин. Когато започна това говорене, горе-долу през декември миналата година, често гледах български медии и телевизии, след което гледах френски телевизии, които отразяваха същото явление. Разбира се, във Франция това явление бе застъпено в много по-големи мащаби, отколкото в България. Спомням си, че когато през декември 2013 г. в България се говореше за 2000 бежанци, във Франция техният брой беше 18000, а в Турция те бяха стотици хиляди. Тогава ми направи впечатление, че редица обществени организации във Франция, гражданското общество там отправяше много настойчиви искания пред френското правителство и пред местните власти да посрещнат по-добре чужденците, да се отнасят по-хуманно и да ги интегрират, така че те да се почувстват равнопоставени във френското общество. Наблюдавам у французите едно национално гостоприемство, което по мое мнение на нас българите ни липсва. От друга страна, живял съм във Франция и ще кажа, че според мен средният французин не е толкова гостоприемен, колкото е гостоприемен средният българин. Средният българин е готов да посрещне у дома си не само роднини и приятели, а и непознати хора, чужденци. И средният българин ще направи това не понеже има излишни средства, даже ще вземе пари назаем, за да ги посрещне и на другия ден ще отгладува това посрещане.

Така че ако сравнявам ситуацията във Франция и България, наблюдавам и в двата случая едно прекъсване на връзката между гостоприемство у дома и гостоприемство на националната територия. Французинът е гостоприемен на националната територия, но не е склонен да ви приеме у дома си. Българинът е гостоприемен в своя дом, но не е склонен да ви приеме на националната си територия. Как да си обясним това разминаване? Може би с някакъв своеобразен срив или недостатъчна връзка между частната и публичната сфера. Това разграничаване между частната и публичната сфера в една демокрация трябва да съществува, но когато става дума за гостоприемството като морална добродетел, място за разграничаване между частен и публичен морал няма. Един от двата не е истински, един от двата свята е фалшив. И ми се струва, че ние българите по пътя на образованието, но защо не и като четем повече Цветан Тодоров, можем да изминем този път между гостоприемството като частна добродетел към гостоприемството като национална колективна добродетел. Защото за разлика от древните гърци днес не може да се гледа на чужденеца като на варварин – колкото и да не ни харесва неговата брада, неговите викове или може би неговата религия. Не бива да забравяме, че бежанското явление не е орисия за отделни народи или региони на света. Цветан Тодоров отбелязва в „Интимните неприятели на демокрацията“, че според някакъв експерт в Агенцията за бежанците, ако нивото на моретата нарасне с 1 см, това ще предизвика огромни миграционни вълни. Тоест всеки от нас е потенциален чужденец, не знаем как ще ни ориса утре съдбата, може да се окажем в ситуацията на днешните бежанци. Бежанецът не е друг, той е подобен на нас, ако разберем това, ще станем по-гостоприемни и може би ще уважаваме повече не само чужденците, но и себе си.

Проф. д-р Стоян Атанасов е преподавател по френска литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Той е сред най-близките приятели на Цветан Тодоров у нас. Превел е на български език голяма част от книгите на известния философ.

Боян Знеполски: Гражданските протести са пътя, по който усвояваме демокрацията


България преживя много граждански протести за последните 20 години. Те бяха различни по своя характер. При прехода има нещо мъчително, защото демокрацията и демократизацията не бяха само наше желание, те бяха и външен натиск. Ние трябваше да се адаптираме към един свят, който се демократизира. Това създава чувството за известна неавтентичност, чувството, че демокрацията не е наша, че е модел, който ни се налага. Въпреки това гражданските протести са пътя, по който усвояваме демокрацията. Когато протестираме, ние заявяваме желанието си да живеем в едно демократично общество.

Ще направя кратка периодизация на протестите, в която неотделимо съжителстват личният ми опит и преживявания и съсредоточеното ми аналитично занимание. През 90-те години беше времето на либералните протести, които имаха за цел да премахнат монопола на комунистическата партия, да разградят тоталитарната държава и да се борят за правата и свободите на гражданите. Това беше знаменателят на 90-те години. Тези протести кулминираха с голям успех през 1997 г., когато  се реши съдбата на България и ориентацията на страната.

След това обаче имаше един период на дълго затишие около десет години. Между 1997 г. и 2007 г. настъпи така да се каже неолибералната мечта на България. Преодоля се идеологическият сблъсък между БСП и СДС в някакъв консенсус около либералната демокрация и присъединяването към ЕС и НАТО. Икономиката показа видим ръст, а гражданските протести изчезнаха. Смисълът на тези десет години беше в личната реализация, обогатяването на обществото, с известно омерзение хората си казаха: „Край с тези идеологии, край с тези политически сблъсъци, искаме да живеем добре“. Неслучайно през 2001 г. Симеон Сакскобургготски след двумесечна кампания превзе българската политическа сцена с обещанието, че за 800 дни ще промени съществено благосъстоянието на българския народ. Да печелим пари, да се реализираме, да успяваме в личния си живот – това стана формулата на следващите десет години.

Първите пропуквания в тази мечта, която беше, разбира се, гланцирана и зад която се криеха редица неудовлетворености и унижения, бяха социо-професионалните протести на транспортните работници, на лекарите, на земеделците и най-вече на учителите през 2007 г. Учителската стачка през 2007 г. беше изключително значима, това беше най-голямата стачка в българската история. Тя продължи повече от месец и в нея участва около 90% от персонала на началните и средните училища. През октомври 2007 г. учителите организираха един огромен митинг, в който участваха около 70-80 хиляди души. Те искаха съществено увеличение на заплатите. Тук възникна конфликтът или недоразумението в българското общество. Учителите привидно се бореха за заплати, но никой не разчете техния протест като борба за признание. Учителите всъщност се бореха за това да бъде призната тяхната професия, да бъде признат техният труд в българското общество и съответно да бъде променено мястото на образованието в България. Това, което срещнаха учителите в общественото пространство, беше един технократски и чисто икономически речник, която казваше, че всички проблеми на българското образование идват оттам, че то не е вкарано в пазара. Спомням си добре репликата на един много интервюиран и известен финансист, който каза: „Единственият обективен принцип на развитието на българското общество е ефективността. Социалната справедливост е субективен и в този смисъл произволен принцип“.

Парадоксът е, че гражданските протести по времето на комунизма бяха немислими и забранени, защото политиката се решаваше на партийните форуми. От друга страна в неолибералната логика те също пречат, те пречат на функционирането на пазара. И това беше съвсем ясно казано. Гражданските протести и стачките нарушават свободното и безпрепятствено функциониране на пазара. Така че това е първото недоразумение – протестът, който по същността си беше морален, се сблъска с един много ограничен икономически и технократски речник, свеждащ българските учители до консуматори, които искат да консумират повече, но трябва да го заслужат с ефективност. Самото образование беше представено като продаване на образователни услуги, които трябва да формират пазарни качества на хората. Значи единствената цел на образованието е да формира пазарни качества, така че хората да се продават на пазара. Това е един от неприятелите на демокрацията по смисъла на Цветан Тодоров, един вътрешен неприятел, който се прояви именно през този нечувствителен, неолиберален речник.

Така че протестите имаха вече друг нюанс, те не бяха либерални, те бяха протести, които поставят общи проблеми – могат да бъдат наречени и социални – за това какво да бъде българското общество. Парадоксът е, че учителите постигнаха до голяма степен своето – техните заплати бяха увеличени, реформата тръгна в добра посока, но никой не отчете истинският смисъл на тяхното искане. Исканията им бяха удовлетворени чисто тактически, за да не създават политически проблеми.

И стигаме до 2013 г., когато българското общество най-накрая така се раздвижи, че всички опасения, всички зависти защо не сме като Гърция или  Франция, където се бунтуват, изведнъж изчезнаха и ние така се разбунтувахме, че за нищо друго не можеше да се мисли освен за протестите. Протестите през 2013-а бяха няколко, но аз ще отделя повече време на летния протест, който възникна заради назначаването на Делян Пеевски за директор на ДАНС. Какво направиха видимо пред всички политиците и управляващото мнозинство – те сляха в една фигура четири власти: икономическата, медийната, законодателната и изпълнителната власт. Това предизвика моментална реакция, започнаха протести, които продължиха няколко месеца. Те искаха оставката на правителството по чисто морални съображения.  Правителството реши да пренебрегне протеста, то го игнорира с очакването, че той така или иначе ще замре. В крайна сметка това се случи, но последиците от протеста се проявиха по-късно – на европейските избори тази година.

Какъв е приносът на тези протести? Според мен за първи път протестите отделиха политическото от партийното. Гражданите излязоха на улицата и казаха: „Ние имаме политически искания, но ние не се отъждествяваме с никоя партия“. Тоест те казаха, че искат да участват в политическия живот като граждани и искат да имат място в този политически живот. Това беше сериозният принос на тези протести и стъпка в посока на демократизацията на българското общество.

Вторият неприятел на демокрацията, който виждаме тук, е именно това арогантно и цинично срастване на бизнеса и на политиката и използването на политиката пряко и съвсем открито за частни интереси. Третата патология, която откриваме, е в самото общество. Протестите създадоха разделение в българското общество. Това разделение мина по линията на това за какво се протестира. Онези, които протестираха, казаха, че протестът е морален. Онези, които не бяха съгласни с тях, казаха, че протестите не издигат социални искания. Протестите не издигаха пряко социални искания, но те обединяваха моралното и социалното. Протестът беше морален, защото властта, която избирателите бяха дали на политиците, беше използвана за частни интереси и цели. Но той беше и социален, защото там където властват неограничените частни интереси, най-слабите и най-уязвимите са и най-незащитени.

Боян Знеполски (род. 1968 г.) е социолог, доцент в катедра „Социология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Защитил е докторат по социални науки във Висшето училище за социални науки (EHESS) в Париж. Преводач е на философските есета на Мерло-Понти и на романите на Милан Кундура Бавността, Книга за смеха и забравата и Незнанието. Член е на редакционната колегия на списание Критика и хуманизъм. Автор на книгите: Херменевтични парадигми (2004) и Пределите на субекта (2007).

Цветан Тодоров: Вярвам повече в образованието, отколкото в революциите


Аз не говоря много често на българската публика и поради това вие може би очаквате да ви казвам някакви знаменити истини. И се страхувам, че няма да бъде точно това, защото аз съм всъщност дошъл тук, за да науча от своите колеги и от другите хора, които срещам, какво те мислят, а не да им давам уроци. Ако им давах уроци, щях да стана като тия пратеници на ОССЕ в Косово, които обясняват какво е демокрацията на бедните албанци и сърби – една роля, която не ми подхожда. Освен това, както някои от вас знаят, аз от 50 години вече живея в една друга страна, с която е свързана цялата ми професионална работа, така че не се чувствам компетентен да ви обяснявам как трябва да живеете и как трябва да засилите демокрацията. Но съм съзнателен за това, че – както другите го казаха преди малко, – Франция и България не са чак толкоз отдалечени. Разбира се, има различно ниво на живот, има различни натрупвания на богатство от предишните години, но има и много общи въпроси, които се поставят от населението на едните и другите.

Първата констатация, за която исках да напомня, е, че в съвременния свят демокрацията не изглежда да е заплашена от нейните открити врагове, както това е било между двете световни войни или по време на Студената война, когато се нападаше идеалът на демокрацията, а не само нейните реализации. Днес тя е нападана може би от някои теократични държави като Саудитска Арабия или Иран, или новия Ислямски халифат, но това не се живее като сериозна заплаха от демократичните страни и според мен те са прави да не го виждат като голяма заплаха. Но това не значи, че съвременните демокрации нямат врагове – те също имат врагове, но тези врагове излизат от самата демокрация. Те представляват едно прекалено засилване на някои демократични принципи, които в демократичната държава са уравновесени от други. Това изолиране на едни принципи е наистина най-страшната заплаха срещу съвременната демокрация.

Всъщност моите колеги, които досега говориха, според мен много добре илюстрираха някои от тези вътрешни опасности. Аз не знаех, че от 1997 г. до 2007 г. е бил големият неолиберален период на България – виждате колко съм невеж. Но всичко, което Боян Знеполски каза тук, ми е извънредно интересно – да видя, че България в известен смисъл преминава през тия периоди по-бързо, отколкото западните страни, които имат нужда от сто години, докато ние за десет години вече сме пристигнали на финиша. Дано да е така и в бъдеще. Също така онова, което Стоян Атанасов ни говори за популизма, за тая форма на управление на страната, в която в известен смисъл не е вече народът, който има властта, както това се подразбира от думата демокрация, а тълпата, тоест масите, които могат да бъдат манипулирани по различни начини и които отговарят на най-ниския общ знаменател: „Ние сме по-добри от тях“.

Искам да кажа няколко думи за това, което аз наричам, понеже не съм намерил по-добър термин, месианизъм. Месианизмът е един вид религиозно уклонение от Средните векове и от XVI век, когато се очаква, че земният рай ще се построи в най-скоро бъдеще. И понеже тая цел е толкова висока, всичките средства, които можем да използваме, за да я постигнем, са добре дошли.  Всъщност ние добре знаем един такъв месианизъм – това беше комунизмът. Но в съвременната епоха, т.е. след падането на Берлинската стена, се е формирал един друг месианизъм, по-парадоксален, който иска да внесе човешките права и демокрацията с военни средства, с окупиране на някои страни, за които ние намираме, че ръководителите им не се държат добре, забравяйки, че демокрацията насила не може да се настани – тя трябва да дойде от самото общество. Иначе средството се оказва по-силно, отколкото целта – вместо да постигнем тая висока цел, ние разоряваме страната по един начин, който не можем да поправим след това, както го виждаме например сега в Ирак или в Либия – страни, които имаха щастието да получат нашите „подаръци“ във формата на бомбардировки и окупации. Но има и една по-мека форма на тоя месианизъм, който се упражнява не чрез военни, а чрез икономически средства – защото бюджетът на ОССЕ, на интернационалните мисии в Косово е навярно по-висок, отколкото целият останал бюджет на страната. Тъй че населението не се колебае дълго какво отношение да взима към тия уроци –  всички ходят на събранията, на които са поканени.

Аз съм много доволен от тази среща – да ви чуя и да се науча на много полезни неща. Има ли един вълшебен начин, за да се преборим с тези вътрешни врагове на демокрацията? Не ми се вярва. Не вярвам, че можем да ги победим чрез някоя нова революция, нито чрез високите постижения на технологията, която променя живота ни постоянно. Наистина, вярвам повече в тая традиционна ценност, която е образованието, възпитанието, защото щом тия врагове са се родили един ден, те значи могат и да умрат един ден. Не бива да се отчайваме.

Цветан Тодоров е смятан за един от най-значимите интелектуалци в света. Роден през 1939 г. в София, той емигрира във Франция през 1963 г. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания. Изнасял е лекции в университетите „Йейл“ и „Харвард“. Сред най-важните му книги са „Поетика на прозата“, „Памет за злото, изкушение за доброто“, „Живот с другите“. На български език са преведени и „Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“, „Страхът от варварите“, „Интимните неприятели на демокрацията“, „Недовършената градина“ и др.