4
993

Историята днес (5)

След третата индустриална революция всичко трябва да се гради наново

 

От 30 години насам елитът е считан за абсолютното зло. Вие самият сте изобличавал пагубното му влияние…

Елитът е едно много вредно понятие. През XIX век, когато италианските теоретици Моска и Парето, наричащи себе си „елитисти”, го създават, те изхождат от идеята, че навсякъде по света властта е съсредоточена в ръцете на малък брой просветени и добре образовани хора. Това схващане по-късно бива забравено, за сметка на марксистката идея за доминиращи социални класи, предполагаща връзката между пари и вещина. На свой ред и този израз излиза от мода. В началото на 70-те години влезе в употреба схващането за една транспартизанска група от хора, достатъчно опитна и обиграна, за да поеме необходимите функции за едно плавно преминаване към модернизация и глобализация. Дори в общество като САЩ, толкова центрирано върху равенството и върху култа към човека, издигнал се единствено благодарение на собствените си умения (self-made-man), може да бъде забелязана появата на същински кастов феномен.

Марсел Гоше

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



Телевизията не спомага ли за създаването на елита?

Тя е един от компонентите за неговото създаване, който ни е много трудно да опишем. Наблюдаваме голямо преплитане между медиите, бизнеса, идеите, администрацията и политиката. На елита в днешно време е отделена централна роля. Той определя колективната насока на управляващите, били те от ляво или от дясно. Впрочем много от идеите, които тези среди разпространяват от 30 години насам, са дълбоко погрешни…Прословутите елити са допускали недопустими грешки, що се отнася до ролята ни в Европа, правилната стратегия спрямо глобализацията, образованието…Няма да изброявам повече. Ето защо винаги съм се държал настрана от тези погрешни представи, родили се без какъвто и да било контакт с външния свят и с реалността. Интелектуалната работа може да се върши единствено, ако човек е напълно независим от каквито и да било влияния.

Какво повлия над избора ви да бъдете граждански ангажиран?

Нещата станаха постепенно. Житейският ми път не е по-различен от този на останалите от поколението на бейби-бума и събитията от 68-ма година. Когато бях във Висшия педагогически институт, попаднах в среда, в която просто нямаше как да не си граждански ангажиран. Първият политически акт в моя живот беше една гладна стачка, която организирахме в отговор на забраната на протеста в станцията на метрото Шарон през 1961г. Това бе събитието, което преобърна вижданията ми. Направих своя дебют в политиката с анти-колониализма и въпросите за Третия свят…Успях да избегна най-лошата самозаблуда само благодарение на това, че се запознах с ултралевите, анти-сталиниски идеи, които навреме ме имунизираха срещу марксистко-ленинската доктрина. От критикуване на ленинизма и марксизма, преминах към размишления за ролята и мястото на историята в нашия живот. Така се превърнах в интелектуалец. Превърнах разочарованието си в теоретична работа. Впуснах се в изследване на корените на демократичната съвременност.

Какво е бъдещето на интелектуалците в момент, когато обществото очаква от тях не нови понятия и идеи, а бързи и практични рецепти за щастие?

Това очакване съответства на дълбоките преобразувания в обществената нагласа. Не се отнасям с пренебрежение към подобни питания, въпреки че лично аз не търся начин да им отговоря. Въпросът за смисъла на живота отново зае централно място. Хората се чувстват изгубени. Тази нагласа отговаря на една съвсем практична нужда от ориентири и начини за справяне с реалността. Популярността й сред хората не ме притеснява, но същността на философията не се свежда само до това, както не се свежда и до типа философия, с който аз се занимавам. За мен философията представлява стъпка напред в опознаването на нашата историческа действителност. Какво представляваме всички ние като общност? Откъде идваме? На какво сме способни? Това се моите търсения. Според мен философията най-добре може да отговори на тези въпроси, защото сама по себе си е съвкупност от много други знания и дисциплини. Това е смисълът на разбирането за съвременност, което развивам в книгата си „Възшествието на демокрацията”.

Вярвате ли в единната европейска съдба?

Чувствам се европеец, но добре познавам границите на това чувство за принадлежност. То се ограничава до един много тесен кръг от образовани и културни хора, които добре съзнават различията между Европа и останалия свят от гледна точка на историята и съвременността. Голяма част от европейците имат европейска самоличност само на думи. Липсва им сравнителното позоваване, за да я определят и почувстват в себе си, а европейските институции са твърде далечни, твърде неясни и неопределени, за да породят чувство на принадлежност и преданост.

Поне имат общо европейско знаме и дори общ химн, който е част от Деветата  симфония на Бетовен…

Която между другото много харесвам. Но „Одата на радостта” принадлежи на цялото човечество, не само на Европа. В името на отварянето ни към света нашите елити са ни обрекли на един своеобразен  провинциализъм, който не признава съществуването на отделните нации. При все това, навсякъде по света, те съществуват, при това много осезаемо! Нацията е една от основните движещи сили на глобализацията. Защо китайците работят толкова много и така поддържат един режим, който, меко казано, не им е им е присърце? Защото вярват, че чрез работа и труд китайският народ ще затвърди своите позиции и ще се наложи. Истинската политическата рамка винаги ще бъде национална,  в нея хората ще утвърждават своята принадлежност и своето желание да повлияят над общата национална съдба.

Бихте ли написали възхвала на границите, както направи Режис Дебре?

Всичко зависи от начина, по който е написана. Не харесвам думата възхвала, в нея има нещо провокативно. Смятам, че границите съществуват и че те имат дълбок смисъл. Границите са противоположната страна на имперските предели. Една империя става доминираща, спира да се разраства и започва да строи стени, за да отблъсне варварските нашествия. Границата представлява териториално ограничение, което политическите общности непрекъснато си оспорват. Тези граници географски и психологически определят нациите в множествено число, а не само нацията, която е авто-еротична фантазия на националистите. Те установяват политическите пространства, които продължават мирно да преговарят помежду си. Границите всъщност са един вид мостове между отделните нации и никоя власт в действителност не може да управлява сама.

Демокрацията може ли да просъществува вечно?

Не съм сигурен. Демокрацията не е машина, която задействаш и оставяш да работи сама. Тя е история, пълна с противоречия, която едва сега прохожда и която непрекъснато създава нови и нови проблеми, колкото повече се развива. Тезата ми е, че демокрацията е плод на новото себеусещане на човешките общности, превъзмогнали старите религиозни рамки. Този феномен е започнал в Европа още преди няколко века и продължава и днес, като придобива все по-големи мащаби. През XX век той на няколко пъти излиза от релси, което предизвиква огромни и драматични последици. Около 1900г., когато всички се занимават с въпроса за всеобщото избирателно право, съществуването на демокрацията е подложено на изпитание от вълната на дестабилизация, идваща от най-тъмните дълбини, която ще роди тоталитарните режими след Първата световна война. След 1945 г. европейските общества успяха да се измъкнат от тази пропаст благодарение на изключитлната работа на политиците. Демокрацията спечели. Но тази победа, утвърдена от сриването на съветския режим, едновременно избута демокрацията напред и я тласна към нов период на несигурност. Третата индустриална революция, тази на информационните технологии, на глобализацията, на индивидуализма, на властта на медиите, донесе със себе си много дилеми и противоречия, които ние не успяхме да предвидим. Опасността вече не е в тоталитарните режими, а в процесите на вътрешно разделение, които още ни е трудно да определим с точност. Всичко трябва да се изгради наново. Колкото повече демокрацията се развива, с толкова повече проблеми се сблъсква тя.

Превод: Мина Петрова

Марсел Гоше (род. 1946) е френски историк, политически философ и антрополог, един от най-изтъкнатите съвременни френски интелектуалци. Той е главен редактор на сп. Престижното списание „Льо Деба”, което основава заедно с Пиер Нора през 1980 г. Сред по-известните му книги са: Религията в демокрацията (1998), Демокрацията срещу самата себе си (2002), Историческата участ (2003). На български език е преведена книгата му Разомагьосването на света. Политическа история на религията, София, Женифер-Хикс, 2001 г.

Още по темата:
Марк Феро, Политиците не се вслушват в историците
Карло Гинзбург, Аномалиите са по-съдържателни от нормалните случаи
Едуард Лютвак, Византия щеше лесно да се справи с талибаните и Иран
Мишел Сер, Добре дошъл на новия човек