1
1200

Парчета от Сараево

hemon

Последната книга на известния американски писател от босненски произход Александър Хемон „Книгата на моите животи” (The Book of My Lives) току-що излезе в САЩ.

Александър Хемон е писател. Той пише, защото не може да не пише. „Готов съм да пиша при всякакви обстоятелства, въпреки личните, национални и световни катастрофи; обречен съм да нося кръста на писателя”, казва този американски автор, роден в Сараево, чиято идентичност се формира от четирите краища на света.

Докато четях най-новата му творба „Книгата на моите животи” (The Book of My Lives), си дадох сметка до каква степен всичко казано от него ми е близко. Той и аз като деца сме слушали едни и същи песни, родителите  са ни отправяли едни и същи упреци, каквито рядко могат да се чуят другаде („Не излизай с мокра коса, че ще хванеш енцефалит!”), носим в паметта си уханията на едни и същи ястия.

И двамата с него сме емигранти, ето защо смятам, че съпреживявам разказаните от него истории много по-дълбоко, отколкото моите американски или британски колеги. Все едно, че географската близост на Сараево и фактът, че си се родил  под същото знаме с червена звезда, ти дават предимство, което реално не съществува. Александър Хемон спечели благородническо звание на американската литературна сцена със своя роман Проектът „Лазар”, финалист в надпреварата за двете най-престижни американски литературни награди.

В Сараево Хемон е бил млад и непокорен журналист, „нихилист, който живееше при родителите си – нещо класическо в социалистическите семейства”. Той открива Америка като част от една кампания на „Грийнпийс“ в предградията на Чикаго, където се озовава през 1992 г. По това време Сараево изживява най-лошият кошмар в своята история. И Хемон е измъчван от чувство за вина и изтръгване от корен.

Влюбен в киното и в американската музика, той идва в Чикаго с намерението да остане там само няколко месеца. Но войната избухва. Минава месец, после още един. Хемон иска политическо убежище и в крайна сметка се установява там „до живот”. Научава английски чрез четене на Набоков – критиката често го сравнява с този руски писател, избрал да пише на английски. Американските критици са силно удивени, че Хемон започва да пише направо на английски и то така, че книгите му печелят най-авторитетните награди в Съединените Щати – при това на език, който той научава сравнително късно. Хемон обаче изобщо не е удивен от това. Днес английският е неговият език, впрочем както и босненският. Попитах го на какъв език води личния си дневник. „На английски, защото всекидневието ми е английско”.

За разлика от предишните книги, „Книгата на моите животи” е изцяло автобиографична. „Ала нито една от историите в книгата не ми принадлежи изцяло. Нося отговорност спрямо персонажите”, обяснява Хемон. Нищо чудно, защото вътре се срещаме с неговите родители, установили се в Канада, със сестра му Кристина, която се е  опитал да удуши в детството си, преди да осъзнае, че „ще я обича безумно до края на дните си”.

Питам го за неговата идентичност и до каква степен за него е определящо това, че се е родил в Сараево. „Определящо за мен е желанието да слепя нещата, разбити от войната. Сараево е град, в който хората живеят заедно, улиците са една истинска плетеница, градът функционира като едно цяло. По такъв начин, че аз живях заедно с хора, които станаха военнопрестъпници”, обяснява писателят. Един от тях е бившият му професор от университета Никола Колевич. Именно той запалва у Хемон пламъка на литературата, преди да стане по време на войната дясна ръка на Радован Караджич и да постави страстта си към думите в служба на оправдаването на престъпленията.

Бях обсебен от Колевич. Опитвах се да идентифицирам момента, в който съм могъл да си дам сметка за неговите геноцидни наклонности. Обзет от чувство за вина се върнах към всичките му лекции по литература и разговорите, които сме водили заедно. Препрочетох всички книги и поезията, която обичах по онова време – книгите на Емили Дикинсън и Данило Киш, на Робърт Фрост и Лев Толстой, анализирах начина, по който той ме е учил да ги тълкувам, защото искам да разбера докъде може да ме отведе всичко това, за да бъда по-предпазлив”.

sarajevo

Не го питам за войната, но тя витае наоколо, докато разговаряме в Лондон, защото докосна всички, живеещи на Балканите. „Насилието на войната е в някакъв смисъл последица от столетна омраза; възползваха се от нея, за да прекъснат връзките между хората, връзките, които ни се струваше, че е невъзможно да бъдат  разтрогнати. По някакъв начин омразата е пропорционална на солидарността между хората”.

Според Колин Макан, писател и професор по литература, Александър Хемон е „най-големият писател на неговото поколение”, „майстор на заобикалящата ни среда, която той улавя без заобикалки, често по начина на един репортер.”Журналист преди войната, Хемон е водил рубрика за ресторантчетата в Сараево и други любопитни неща от градския живот. Този опит със сигурност е оставил следи в начина му на писане. И все пак носталгията не е неговата „дада”: „Не съм носталгик, това е ретроактивна утопия, синдром и последица от невъзможността да живееш „тук и сега”. Аз съм реалист, но никога не се приспособих към менталността на Сараево. Градът ми се струваше затворен в себе си, провинциален. Но, от друга, страна, нямах никакво намерение да го напускам”.

Изкуството на отиването и връщането между „тук и сега” и „там и тогава”е несъмнено най-силното качество на новата му книга. Тези, които я прочетат, ще бъдат пренесени от Хемон в Сараево в навечерието на войната. „Това беше едно невероятно време, кратък период на еуфория преди катастрофата, защото единствено катастрофата е в състояние да взриви удоволствието от живота и да анестезира виновността”, отбелязва той. По онова време Хемон пише за седмичника „Наши Дани”, спи малко, живее с допинга на кафето, цигарите и безкрайните празници. Малко преди да замине за САЩ, „еуфорията отпреди катастрофата” изчезва. Завинаги.

Jutarny List, Загреб

Превод: Тони Николов 

Александър Хемон (Aleksandar Hemon) е американски писател и журналист от босненски произход. Роден е на 9 септември 1964 г. в Сараево, тогава в Югославия. Завършва университета в родния си град. През 1992 г. посещава САЩ като турист, но в същото време избухва войната в Босна и Хемон не се връща в родината си. Изкарва прехраната си като агитатор в предизборни кампании, оператор на поточна линия, куриер, продавач, консултант в книжарница и учител. През 1995 г. публикува първия си разказ на английски език, а пет години по-късно и първата книга, която съдържа разкази и новели. Александър Хемон публикува свои статии в босненски и американски вестници и списания. В момента живее в Чикаго със съпругата и дъщеря си. На български език са преведени два от най-известните му романи: Любов и препятствия („Сиела”, 2012) и Проектът „Лазар” („Сиела”, 2012).