Взривената литература

Двата монографични труда, съответно „Производственият роман в българската литература – лаборатория на жанра (50-70-те години на XX век)“ от 2014 г. и „Взривена литература. Военни прози, партизански разкази, партийни мемоари“ от 2022 г.[1], можем да четем като своеобразен диптих. Те диалогизират помежду си, взаимно се допълват, а защо не и – дописват. В своята заедност те представят Мая Ангелова като един от малцината задълбочени познавачи на раждането и утвърждаването на социалистическия реализъм в българската литература от времето на НРБ.

Когато затворих новата книга на авторката, си дадох сметка, че за да се археологизира, картографира, типологизира, сюжетира целият този огромен, мултиплицирал се в различни посоки, трудно обозрим масив от често пъти еднакви, шаблонни, банализирали се с времето разкази, повести, очерци, пътеписи, репортажи, мемоари, романи и романчета, се изисква упорстващ изследователски стоицизъм. Впрочем и след като прочетох „Взривена литература“, продължавам да съм убедена, че въпросната гранична литературна „материя“, лутаща се между белетристиката, документалистиката и публицистиката, е съответна по-скоро за статийно-студийно разгръщане, за речниково-справочниково каталогизиране, отколкото за цялостна монографична реконструкция и интерпретация. И в този смисъл още по-голяма беше изненадата ми от увлекателния наратив, който авторката е постигнала, сглобявайки новооткрити архивни единици, властово лансирани през десетилетията знайни и незнайни четива, политически режисирани колективни еуфории, но и разтърсващи персонални драми. От една страна, смъртни присъди, въдворявания в лагер, неистови мъчения, от друга, славни партизански мигове, героически жертвоприношения, екзалтирани партийни заклинания – всички те „обгърнати“ от проницателни изследователски наблюдения и идейно генеративни критически коментари, свързани най-вече с раждането и утвърждаването на политестетическата доктрина на социалистическия реализъм и подводните му течения. И в това е голямото достойнство на книгата. Мая Ангелова наистина успява тълкувателски да разкаже, критически да романизира, ако мога така да се изразя, целия хаотично разпръснат във времето и в пространството партийно-партизански, документално-художествен „фонд“. И това се дължи както на творческо-визионерските заложби на авторката, така и на скрупульозните ѝ изследователски натрупвания. Иначе, още в самото начало Мая Ангелова си дава сметка, че работата с феномените на изкуството от сталински тип е твърде проблематична, двойствена, нерядко изгубваща смисъла да се продължи инвестирането на усилия, тъй като става дума почти без изключение за „кухи“ в съдържателен план текстопроизводства.

Ако хипотетично влезем в ролята (в кожата) на изследователката, няма как да не си дадем сметка, че заравянето, потапянето и по-скоро затъването в хипертрофично тиражираните през социалистическото време „военни прози“, „партизански романи“, „партийни мемоари“ би довело до „епистемологическо отчаяние“, до професионално обезверяване, тъй като на фокус е едно „разпарчетосано пространство без приемственост, с въведени от днес за утре правила, с незрелост и безстилие, излъчвани от нови или преобразени авторски персони“ (задна корица). Знаем, литературата и литературата за литературата в най-дълбинната си същност е по-знание на и за човека и неговата съдба, за нравствените възходи и падения, за моралните избори и ценности, за философско-психологическите бездни… А близкото четене и още повече критическото тълкуване на смазващото вавилонско стълпотворение от пропагандни образци на нормативния соцреализъм няма как да изведе до фундаменталните битийни, до глобалните екзистенциални проблеми, до съкровените опити на човешкото.

И оттук – важната изследователска задача на авторката: не да се търси смисълът на творбите, „… а според какъв принцип соцреалистическата мисъл е приложена към граматиката на конкретните наративи и какво обслужва това“[2] (с. 10). И още: „… как се постига съдържателно разнообразие, различни жанрови сцепления и литературноисторически развой, след като методът изповядва ненавист към формата“ (с. 10). Така да се каже, Мая Ангелова се съсредоточава върху „производствената технология“, върху всички онези механизми и инструменти, „цели и посоки“, „стратегии и тактики“, които изграждат гръбнака на соцреалистическата литература, формираща класова ненавист и последователно практикуваща къде видими, къде перфидно прикривани репресии спрямо другите литератури.

Няма как при цялата си алтернативна „пропускливост“ от последните две-три десетилетия съвременната литературна история да не отпрати в ъгъла, във възможно най-маргиналните си полета, само назовавайки я като факт, въпросната „идеологически металургична“ книжнина, най-малкото поради откровено ниската ѝ художествено-естетическа стойност. Но тук идва литературоведски аргументираното голямо морално „Но“ на Мая Ангелова: „… но не е достатъчно честно отношение към миналото. Защото то е част от литературната памет и от формирани „фундаментални“ представи, до днес живи в съзнанието на поколения българи и разделящи (често антагонистично) българското общество“ ( с. 12). Защото става дума за една поръчково-овластена – откровено фалшифицираща човека и историята книжнина, поробила мисленето и съвестта на редица български поколения.

Подложила на веща археологизация литературноисторическото време от 9 септември 1944 г. и най-вече първите години след това – до късните десетилетия на НРБ, авторката реконструира в изчистен вид политикомитологическия речник на конституиращия се еднопартиен режим в литературата: „… всенародно въстание, Девети септември, класов подвиг, комунистически авангард, възторжена съзнателна маса, религията – опиум и малоумие, партията – гарант на бъдещето, праведна омраза, свещен дълг да се мъсти и т.н.“ (с. 12). Думи лозунги, думи транспаранти, чиято задължителност „обезопасява“ отдолу догоре мисленето и говоренето на „новите“ граждани. Но най-вече в своята едноплановост наелектризират у тях омраза не само към инакомислещите, но и към ближния. Думи надзиратели, думи тирани, които водят представителите на автентичната българска интелигенция до нравствено-философска рефлексия, до екзистенциална несигурност и битийна вглъбеност, но от друга страна, това са думи, които насъскват към гняв, мъст и омраза. Думи без дух, основоположили доктрината на еднопартиен режим.

Всичките на пръв поглед скудоумни партийно-пропагандни „текстообработки“, фиктивно фикционални, измамно фактологични, политико-ритуални фабули, сюжети, персони са неми спрямо всякакви естетически основания, но от друга страна, години наред, предимно чрез насилствената им канонизация на задължителни четива, те градят памет, която: „… работи подмолно, скрито и невидимо и продължава да върши своето“ (с. 13). И без никакъв свян експлицират идеята за историческото като поле на омразата, злото и насилието. Така че скритият патос на настоящото изследване е в убедеността, че съвременният литературен историк трябва, наистина е задължен, да проясни „механизмите на конструиране на идеологическата литература, обхвата на нейното въздействие, както и агресията, с която застава към всеки алтернативен глас“ (с. 13).

Чест прави на авторката дълготърпеливостта да инвентаризира, прошнурова и подложи на литературоведска експертиза стотиците художествени, мемоарни, исторически и пр. страници, „създадени в дискурсивно единство между партиен документ, реч на вожда, съветски художествен образец, деавторизиран почерк, дирижирани читателски очаквания и критически оценки“ (с. 13). При това Мая Ангелова привлича в аналитико-интерпретативен режим понятия и концепти, заети от полето на негативната антропология, културологията и психологията. Но изследователката тръгва не от абстрактни конструкции и умозрителни построения, а от натрупания опит при съприкосновението с този противоречив, вътрешно взривяващ се корпус от партизански и партийно-производствени съчинения. И така категориално-понятийни терминологични конструкти като култура и литература на мазохизма, терорология, метродискурс и др. се превръщат в смислотворчески ключове за типологизация и класификация на този отблъскващ ни днес от нравствено-естетическа гледна точка, но и заострящ литературноисторическото и антропологическото внимание „сплит“ от военен и партизански дискурс, конституиран от и заради принципа на партийността. За да видим през въпросните документи на епохата: „… как властта моделира обществото чрез екстатичните възможности на езика и как чрез тиражи, критическо адмириране и строго администриране започват да се налагат имена, да се роят тематични тенденции“ (с. 13). Разбира се, като литератор, Мая Ангелова се фокусира около езика на „новата епоха“. Става дума за политестетическия доктринерски език in actu, който продуцира омраза, който вдига спусъка, който убива…

Напълно резонно авторката говори за конспиративните методи на комунистите, налагащи на речта „ниска информативност, висока метафизичност и поетическа чувственост“ (с. 14). Наистина този по същество революционен език се храни с омразата, с мита за врага. Тъкмо омразата е афектът, който настройва думите в регистъра на една фалшива, кухоромантична жертвеност. Омразата и жестокостта обаче са родени най-вече от афекта на страха: „Винаги, и когато се намират на върха на революцията, извършителите ѝ живеят в смъртен страх, никога не се чувстват уверено… Този страх определя преди всичко жестокостта на революцията, неизбежната власт на терора в нея“[3]. И в този ред на мисли литературата, която Мая Ангелова изследва, не само разказва за ожесточени сражения, разстрели и героически смърти, но и ги предизвиква, о-въплътява в реални действия и персонажи. Тя е не само „коментар на политиката, а неин рупор“ (с. 14). Новоизкованият политически език и литературата, която говори на него и заради него, не само стрелят, а разстрелват, не само горят, а опожаряват, не само гърмят, а бомбардират без право на съд и присъда, без каквато и да е възможност за изразяване на различни гледни точки, за споделяне на съкровено постигнати истини.

Превърнали се в бойно поле, и литературата, и историографията на социалистическия реализъм отварят фронт срещу „писъка“ на архивите, срещу „сирените“ на паметта. Фабрикуваните стратези на бъдещата тоталитарна държава са обсебени от панически страх спрямо трагическите равносметки, изплакани в дневниците и в писмата, спрямо болезнените откровения, потулени в спомени и документи. А „Обладаният от страх винаги започва преследвания… Няма нищо по-ужасно от хора, обладани от страх, които виждат навсякъде опасности, заговори, покушения. Именно такива хора, обхванати от афекта на страха, който може да бъде животински и мистичен, създават инквизационните съдилища, мъченията, гилотината…“[4]. Типологическото обобщение, което прави Н. Бердяев по отношение на „съблазънта и робството на революцията“, звучи със силата на постулат, на неопровергаема с времето философскоисторическа истина.

Всъщност цялостното изложение във „Взривена литература“ отвежда тъкмо към онези мрачни, разтърсващи тялото, ума и съвестта, пропити с кръв, болка и насилие дни и нощи след 9 септември 1944 г., които така или иначе „няма как да се появят в литературния дискурс“ (с. 17). Напротив: „Той ще разцъфти от отечественофронтовско щастие, окъпан в класова справедливост и оплоден с възторг от разрушаването на греховния стар свят“ (17).

Дошло е време за радикална промяна, по-скоро за смяна на местата на истината и лъжата, на насилието и свободата, на честта и позора. Промяна, която „… в литературата започва ударно, подобно на взрив, който трябва да отвори пропаст между преди и сега“ (с. 18). Социалистическият реализъм се сдобива с пълно бойно снаряжение, за да щурмува смело и окупира безкомпромисно цялото литературно поле. За да заговорят десетки жанрове на националната литературна художественост с други гласове, за да гастролират на новата културнополитическа сцена с коренно преобразени физиономии, изкривени от пропагандноидеологически патос: „Портретните очерци се превръщат в силует и балада, пътеписите – в пилигримна литература, летописите – в спомени от бъдещето, мемоарите – в размисли за епохата или диалог със съвременника“ (с. 19). След политическия деветосептемврийски преврат се конституира нов революционен елит, самопровъзгласил се за хегемон на историята и света. Обладани от волята за могъщество, новите господари упражняват организирано и педантично насилие спрямо неудобните спомени и разкази, „хора и пътища“… За да бъдат елиминирани десетки автентични художествени светове и авторски почерци, чиито „скрити вопли“ ще чакат да бъдат чути, разбрани, разказани в книги като настоящата.

Един от приносите в този труд е тъкмо работата с неиздадени, конюнктурно разстреляни или изчезнали книги, но не безследно, тъй като десетилетия след това литературната археология ги реконструира благодарение на откритите вътрешни издателски рецензии. Изследването на Мая Ангелова е посветено на изчезналите ръкописи, които не горят. То извървява стъпка по стъпка мъчителния път на техните призрачни сенки, бродещи между редакторски кабинети и издателски чекмеджета, между притъпени чувства и пробудили се съвести, между безапелационността на смъртната присъда и трансцендентния живот на думите…

„Взривена литература“ не само декодира, а по-скоро демаскира опорните конструкти на комунистическия режим и неговото литературно производно – социалистическия реализъм. Не само заглавието на монографията, но и всяка от частите и главите, които ги съставят, представлява художествено-изследователска метафора, явяваща се шифър, филтър, през който да бъдат прояснени и проблематизирани „координатите“ на соцреалистическия наратив в неговите безбройни жанрови разроявания, лица и маски, заглавия и „персони“. Всъщност литературата, за която Мая Ангелова говори, е „взривена“, но и „взривяваща“ както националната художествена традиция, така и десетки човешки съдби.

Изложението започва с Девети септември – „четвъртъкът и дните след него“. Превърнал се в репрезентативната дата ценност, ден парола за партийните идеолози на новата власт, в „без-образна иконическа метафора“ (с. 23), според сполучливото определение на авторката: „Символният комплекс Девети септември се разпростира в огромен корпус от творби, спомени и критико-интерпретативни текстове в литературата на четири десетилетия, показва неограничени възможности на идеологемата да твори смисли, които могат да послужат за всичко“ (с. 23). Търсейки генеалогията и превъплъщенията на митологемата Девети, литературоведката, от една страна, археологизира и анализира редица непознати или малко познати творби, принадлежащи освен на днес никому неизвестни имена, но и на класици на българската литература като Ем. Станев, П. Вежинов, а от друга, типологизира различните модели на режисирана сакрализация на този „обикновен, страшен, делничен ден на разплата“ (с. 24).

Редица от изводите и обобщенията са плод на тънки аналитико-тълкувателски тематични и поетологични наблюдения и на запознаването с „плашещ“ с обема си емпиричен материал. В настоящата книга проличават сериозни качества на Мая Ангелова като литературен историк – добросъвестността на изследователя, дълготърпеливостта на археолога, усетът и култивираността на естетическия ценител. Но най-вече – умението типологически да откроява, парадигмално да размишлява върху „материята“, обект на нейното изследване.

Съсредоточавайки се около очертаването на „космогоничните“ характеристики на Девети, авторката оглежда целокупния социокултурен, политико-идеологически, нажежен до крайности обществен контекст, създал се около дефиниране на понятието. За да се превърне Девети в безалтернативна, всичкоказваща метафора, която „фигуративно побеждава, слага край и начало, скъсва, развързва, прескача бездни, нанася удари, стоварва юмруци, задължава и изправя на съд…“ (с. 29). И тук нещо много важно, към което ни насочва анализът – Девети тъкмо чрез ритуализацията на езика, на „юпитерските речи“ на лидерите се превръща в дата насилие, в дата, тероризираща десетилетия наред другомислещите, субективната воля, индивидуалния избор, свободната личност. Девети де факто е не сакрална, а демониакална дата, инструмент в ръцете на „… организирания колективен терор, осъществяван от хора, които са се добрали до властта“[5].

Мрежата от вождовски речи, които обрамчват паролата Девети, всъщност нищо не казват. Те гъмжат от фрази, звучащи превратно, според интонацията, с която са артикулирани, а не според смисъла, който се изгубва някъде по средата между истината и лъжата; от мъгляви изрази, градирани тавтологии, екстатично ословесени внушения. Защото „… терорът не може да се осъществява без чудовищни лъжи, той винаги прибягва до символите на лъжата“ [6].

Нещо, което се налага като характерна черта на почерка на авторката, е, че уповавайки се на неимоверно обемен текстови корпус, на десетки слабо познати или напълно непознати заглавия, тя не се поддава на импулса да преразказва съдържанията на творбите, а поставя акценти, заостря вниманието върху подбрани „есенциални“ идейно-тематични, сюжетно-композиционни ядра, благодарение на които и илюстрира, и аргументира тезите си. При това М. Ангелова винаги следи как се разгръщат белетристичните тенденции по протежение на времевия вектор, през какви „превращения“ преминават, за да съответстват на конкретната социалнополитическа конюнктура. И още – изследователката демонстрира умение да чете творбите от епохата в сравнително-типологически план и съответно да ги класифицира според тенденциите, които очертават, и според общественополитическия контекст на времепоявата им, като така, през призмата на художественоидеологическото, тя прави дълбинни социологически срезове на публичното пространство.

В цялата първа част въз основа на анализ на текстове от различни полета на „литературното“ – на художествената продукция, на гражданската и философската есеистика, на всекидневната преса и т.н. – авторката проследява сложния набор от техники и инструменти, с помощта на които Девети се „преобразява“, „метаморфозира“ според властовия контрол на съответния отрязък от време, за да се постигне символната извисеност на образа му. Така Девети е ту „обикновен“, ту „страшен“, ту „най-дългият“ ден. Въпрос на интерпретация, на гледна точка, на идеологическа норма, но най-вече на екзистенциална безпътица и стремеж за оцеляване на човека, който не знае кога и къде се намира.

Смятам, че проницателният анализ на романа „На живот и смърт“ на Димитър Ангелов, разчетен като образец на соцреалистическата литературна норма, установена в годините 1948–1952, е сред силните места в книгата. Всъщност – дали става дума за творбата на Харалан Русев „По стръмнините“ или на Димитър Ангелов „На живот и смърт“, Девети засиява с романтичен ореол, а неговите герои задъхано катерят стръмнините му, обладани от мъст към различните.

Хубаво е, че в работата на изследователката наред с творбите, отрочета на класовата ненавист, са вклинени и гласовете на съвестта, на реакцията на злото, на духовните водачи на нацията, на нейните пастири като митрополит Стефан, като Константин Петканов, чиито речи звучат като „устави на свободата“ (с. 44)… И в тази посока, би било добре в изложението в много по-голяма степен да се чуват тъкмо тези надигнали се „из дълбините“ викове, стонове, тревожни предупреждения на различни представители на българската интелигенция, чиито граждански реакции и философскоисторически прозрения се съизмерват с рефлексиите на фигури на световната хуманитарна духовно-религиозна мисъл. Така цялата книга би добила по-убедителна екзистенциално-философска, етико-психологическа дълбочина.

Не са за подминаване и ценните библиографски описи, поднесени под черта в целия труд, които свидетелстват за литературноархеологическата акуратност и склонност на авторката към интертекстуални находки.Втората част на труда се съсредоточава върху конструкта „Отечествена война“ и нейното пресъздаване в българската белетристика през 1945/46 г. На няколко пъти изследователката настоятелно подчертава, че: „… понятието „Отечествена война“ е заето от съветската пропаганда и сравнително бързо въведено в българска употреба (с. 15), че е откровено чужд идеологически конструкт. Според наблюденията на Мая Ангелова войната се оказва благодатната социална почва за ускорено овладяване на социалистическия реализъм от българската литература особено с откроената в нея фигура на помощник-командира като „идеален конструкт на положителния класов герой“ (с. 62).Инвентивни са наблюденията около избуяването на плеядата соцреалистически автори, участници в сраженията през 1944–1945 г. по време на Втората световна война. Оказва се, че соцреализмът не просто се конституира, не просто е в бойна готовност, а е във вихъра на бойното поле: „Писателите се учат в крачка да оформят класови подвизи от това, което литературната традиция осмисля като тежко войнишко всекидневие, армейска дисциплина, войнишки дълг, проява на патриотизъм“ (с. 63). Соцреализмът преобръща, подменя, преименува войнските качества и достойнства като класови подвизи.Щудирала стотици страници с военни и партизански прози, литературната историчка е съвсем прецизна в уточняване на времето, когато социалистическият реализъм се „внедрява“ в българската литература – през 1946 г. на терена на военния наратив, и то с помощта на съветски инструктори. „Бързо и яростно“ във военните разкази на дебютиралите като леви писатели се налагат колективната личност, човекът като биологична машина, заповядващият език. Новоизковава се милитаристичният дискурс на литературата.Приносни са аналитичните литературноисторически, социологически, културологични наблюдения, свързани с в. „Фронтовак“ като официален орган на Първа българска армия. Напълно убедително е уподобяването на изданието на „ускорена школа по соцреализъм“ (с. 69), около която гравитират автори от различен калибър – от Павел Вежинов, Валери Петров и Радой Ралин до Димитър Чавдаров-Челкаш, Стоян Даскалов и Рашо Шлосеров например. И тъй като знаем, че литературата без критиката няма как да съществува, от изключителна важност е забелязването, че: „… бдящата над творчеството им критика израства от техните редици, в лицето на Пантелей Зарев, Борис Делчев, Иван Руж и др. Отцепва се ударна критическа група от бъдещи влиятелни соцреалистически критици…“ (с. 70). Там, на фронта и във „Фронтовак“, се формира и форматира цяло едно литературно поколение. Това е новата литературна смяна, новият соцреалистически авангард.Не са за подминаване и частите, посветени на специално създадените помощник-командирски длъжности, излъчени, както соцреалистическият литературен гуру П. Зарев се изразява, „от най-борческите среди на народа ни“ (с. 89).Цялостното изложение на Мая Ангелова показва какво „върши“ литературата, главно бойно оръжие на подготвяния еднопартиен режим – тя митотвори, иконизира образа на помощник-командира, патетизира подвига му, вдъхновява, сеейки омраза към „… врага, реален или измислен. Защото „Омразата вдъхновява“ [7].И в тази посока – съвсем на място са разположени подчастите „Хуманната“ война срещу човечността в книгата „Боеве“, „Правдивото огледало“ на Вежиновите разкази и изкривената физиономия на войната в разказите на Йордан Вълчев“. Погромът над „Боеве“ като атентат срещу комунистическата правда е сред незаобиколимите „случаи“ в литературата от оная епоха. Царски офицер с монархически убеждения, авторът е не само обвинен в закъснял интелигентски хуманизъм[8], но и въдворен в концлагера „Куциян“, впоследствие интерниран и подлаган на периодични репресии. Героите на Вълчев убиват, без да бъдат способни за убиване. Писателят отказва да измисли хората, службите, пагоните и лексиките, от които комунистическата власт има нужда. Защото и да е виждал политкомисари и помощник-командири на фронта, може би не е искал да ги чуе. Така хуманистичните му разкази за иначе не-хуманистичния феномен на войната са остро осъдени. И вместо сборникът „Боеве“ да бъде вписан като явление, като зряло завоевание на българския разказ, е културнополитически остракиран. Срещу му се изправят с огнестрелни оръжия редица представители на находчиво определената от Мая Ангелова пропагандна рота на литературата (с. 101), съставена от приобщени, изпитани леви и преобразени имена.Не мога да не отбележа и това, че на места изследователският език на авторката, в „съзвучие“ с материала, който коментира, се наглася във военно-метафоричния регистър на изразяване, но най-вече впечатлява концептуалната повествователна линия при поднасяне на литературни и исторически факти, на художествено-политически и критико-идеологически сюжети.Сред аналитико-интерпретативните находки в текста са сравнителните интертекстуални наблюдения между някои от соцреалистическите образци и класически оперни шедьоври, подчертаващи мелодраматичната сърцевина на соцреалистическия разказ. Подобни съпоставки са демонстрация не само на подготвеността на авторката в различните изкуства, но и на нейното високо типологизиращо мислене, както и на по-общия културологичен характер на книгата ѝ. Много от изведените модели, „схеми“, „матрици“ от Мая Ангелова биха били изключително полезни при бъдещо издаване на речниково-енциклопедичен справочник, посветен на литературата на НРБ.Цялата трета глава „Победата ще ни следва“, поставила на фокус партизанската проза, мемоаристиката и публицистиката, е приносна с направения поетологичен анализ на наратологичната структура „ритуална фабула“, оказала се базисна за дузината жанрови разклонения на социалистическия реализъм.Във време, когато литературната автономия е разгромена и литературата се намира в тотална зависимост спрямо диктата на държавната политика, българските художествени визии съществуват изцяло под сянката на императива – заповедта, командата, указа. Става дума наистина за ударно производство на едни и същи героично-притчови литературни версии на събитията, ритуализиращи наратива за партизанските борби, „основния символен капитал на комунистическата партия“ (с. 126) по пътя към утвърждаване на нова класова идентичност. Някак мимоходом Мая Ангелова отбелязва нещо много същностно за типологията на тази литература, за нейната съдържателно-светогледна структура: „Художествените произведения, мемоарният жанр и документалистиката са мобилизирани да разрушат историческата перспектива…“ (с. 127). Именно, за да опровергае репресиите над опозицията и „да узакони светкавичното въвеждане на системата от привилегии на новите управляващи“ (с. 127), властта схваща настоящето: „… изключително като средство, а бъдещето като цел. Ето защо за настоящето се оставя насилието и поробването, жестокостта и убийствата, а за бъдещето – свободата и човечността…“[9].Разбира се, на изграждащата се партийно-бюрократична прослойка от средите на бившите партизани и политзатворници ѝ е крайно нужна литературната митологизация, за да бъде мислена като авангарда, който ще отведе към лелеяното бъдеще. За съжаление обаче „Бъдещето, в което трябва да се осъществи високата цел, никога не настъпва, в него отново се озовават същите отвратителни средства. Насилието никога не води към свобода, омразата никога не води към братство…“[10]. За съжаление тъкмо тези фундаментални философскоисторически и нравствено-религиозни уроци същите тези „бивши партизани и политзатворници“ никога няма да прочетат, никога няма да чуят. Литературата изковава за тях други – класово-партийни – „притчи“ на ненавистта и отмъщението. „По-страшно от всичко е роб, станал господар“[11].Занимавайки се с творби, които имат откровен социално-политически ангажимент, авторката ги определя като посредници на реалността, продуциращи съзнание. Оттук и профилът на цялата работа, отвеждащ ни повече към историята и социологията на литературата за определен период, отколкото към нейните иманентни художествено-естетически закони и ценности. С други думи, „Взривена литература“ се фиксира много повече върху „технологията“ на властта, моделираща общественото съзнание с литературни внушения. Анализирайки всичките явни и прикрити стратегии и тактики на държавно-комунистическата диктатура, литературоведката стига до една от определящите я характеристики: „Двойствената същност на този дискурс скрива истинската логика в амбивалентното поведение на властта – от една страна, класата и нацията да се обявяват за естествени, „онтологически обективни“ образувания, от друга страна, властта активно да ги конструира, за да оправдае дисциплинарните си действия“ (с. 132).И тук се сещам за дефинитивно формулираната от Светлозар Игов типология на тоталитарните режими, изведена от конкретните проявления в Ем.-Станевия роман „Иван Кондарев“ като един от знаковите „случаи“ в литературата на НРБ: „В демагогията на фашизма се преплитат и десен (-национал- ), и ляв (-социализъм-) ресантиман, а държавническите практики на комунизма през 20. век показаха, че той може да се превъплъщава в различни идеологии, почти всички комунистически диктатори завършиха като националистически вождове в последната си маска и роля. Тези „заигравания” (ако си послужа с техния речник) ту с идеята за социална справедливост, ту с идеята за национална справедливост показват, че тоталитаризмите нямат своя неизменна идеологическа същност, а само една постоянна „идеология” – власт на всяка цена зад паравана на всяка удобна за момента „идеология”[12].Цитирайки горния фрагмент, искам да подчертая, че в труда си Мая Ангелова стига до съществени социално-идеологически, културнополитически, а защо не и философскоисторически проблеми, съдбовни не само за няколко поколения, преживели оная епоха, но и за българската памет изобщо, но и предопределили по някакъв начин българското настояще.В артистично-ироничен дух в тази част е „разигран“ инвариантът на политкоректната соцреалистическа биография, който няма как да не ни завърне в ученическите години, когато изучавахме почти неразличаващите се помежду си животописи на българските писатели или на значимите исторически фигури. Независимо дали ставаше въпрос за Ботев или Смирненски, за Раковски или Гео Милев, „житийният план“ на всички личности, структуриращи Пантеона, но и на всички соцреалистически важни литературни герои, беше непоклатим. И още тогава всичко това не просто будеше недоумение, но и някаква по младежки неосъзната „съпротива“. Някак невъзможно ни се струваше всички хора да имат работническо-селски бедняшки произход. Нека видим: „Всяко допускане за нечист родов произход трябва да бъде заобиколено. Ако материалът по посока беднячество е оскъден, може да се създаде паметна нишка, свързваща семейството с нещо бунтовно или четническо около Освобождението. Ако пък героят няма доказуем беден и сиромашки произход, бунтовни роднини, паметни срещи с хайдути, той от малък е откърмен със стиховете на Ботев и започва да съчувства на поробения народ, на селския труд или на мъката на фабричните работници. Ако в семейството на героя очеркистът не може да открие необходимия огън, за да покаже, че там е пламнала искрата на идеята, тя идва от борческата история на селото, района, градчето, което е дало много герои и свидни жертви за свободата на българския народ. Ако не е дало жертви, то поне не е плащало дан на политически ежби и се е проявило като малка, но твърда крепост на комунизма“ (с. 196).Но покрай изкристализирането на съответните модели на „правене“ на подобна литература, предлагаща цяла „галерия“ от еднотипни портрети и „сбирка“ от истории на комунистически дейци, бойни другари, началници на генерални щабове, отговорни служители в структурите на реда и т.н., авторката възстановява редица справочникови материали и списъци, автентизира имена и заглавия, огласява алтернативни почерци. Онези, които „ще продължават да произвеждат драматични литературноисторически случаи и организирани критически погроми през късните десетилетия на комунистическия режим“ (с. 220). Изложението на „Взривена литература“ е едновременно метафорично-образно, разказвачески динамично – със своите микросюжети, имащи съответните завръзки, кулминации, развръзки, често и епилози, главни и второстепенни герои, възлови събития и фонови контури… Но заедно с това то се характеризира с фини поетологични наблюдения, интердисциплинарни връзки и аналитични социокултурни съждения, всички те изхождащи от позицията за антилитературността на изследваната литература.Заглавието на частта „Соцреализъм и мазохизъм. Ритуалната фабула – проверки на терена на историята“ подсказва, че изложението ври и кипи от завърнати за историята и литературата години, числа, биографеми, които авторката е подредила, хронологизирала, концептуално осмислила. За да се ориентираме в тайните кодове и ходове на тоталитарната власт, която „възприема всичко и навсякъде като друг вид конспирация“ (с. 235), но и в ритуалните модели на една властово режисирана литература, стигнала до нечовешкото „табуиране на човешкото“ (с. 251), до пълното унищожаване на антропологическия план за сметка на идеологическия при изобразяването на личността, докато тя напълно изчезне и се „прероди“ като част от колектива.Оттук насетне живи, пълнокръвни, психологически мотивирани герои няма да стъпват по земята на соцреалистическата литература…Настоящата книга е една мащабна, неправена до момента реконструкция на текстове и контексти, на думи и дела, на гласове и жестове, на дълбоко укрити тайнописи и опубличностени почерци, на престъпления и изкупления – въобще на имената и лицата на безличието от епохата на социалистическия реализъм. За да се демаскира един робски и тираничен свят, екзалтирал „насилието над човека като висше състояние“[13], и то проповядван от и в литературата. И тъкмо за тази грозяща човешкия дух, свобода и съвест литература, за соцреализма като „бомбохранилище“ разказва интригуващо и аналитично трудът на Мая Ангелова.[1] Мая Ангелова, „Взривена литература: Военни прози, партизански разкази, партийни мемоари“. Поредица „Литературата на НРБ: история и теория“ – Книга 21. Нов български университет, С., 2022.
[2] Страниците на всички цитати от книгата ще бъдат поставяни в скоби.
[3] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 198.
[4] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 198.
[5] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 200–201.
[6] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 201.
[7] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 198.
[8] Вж. : Велкова-Гайдаржиева. Боевете на фронта и боевете в критиката – В: Змей със змейовете и човек с човеците. В. Търново, 2005, с. 27-34.
[9] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 200.
[10] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 200.
[11] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 84.
[12] Игов, Св. Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев. С. 2014, с. 51.
[13] Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992, с. 86.