Удивителният знак е признак за лоша История

За първи път се сблъсквате с историята покрай избухването на войната…

Да, действително е така. Аз съм част от поколението, за което съществуването се отъждествяваше с неизбежното присъствие на войната. Един от първите ми спомени е за баща ми, който ми казва: „Бъди послушен, във война сме!” Представях си „мирните времена”, за които възрастните толкова много говореха, като нещо подобно на Елдорадо… През юни 1940 г., когато бях четиригодишен, с родителите ми бяхме изселени в Ландите. Няколко години по-късно, през 1944 г., прекарахме един месец в къщата на бивш артилерист от Първата световна война, който беше изкопал окоп в гората. Спомням си също как по време на Освобождението, американските войници от армията на генерал Патън ни хвърляха лимонада и шоколади от джиповете си…

Как се роди любовта ви към историята? 

През 1945 г. ме приеха в семинарията във Флер, която всъщност представляваше малък религиозен колеж. Беше ужасно отегчително! Правилникът датираше от 1858 г. и дисциплината бе изключително строга. Ставане в 6 ч., меса на латински, никакво отопление, забрана да се говори на масата… Намирах утеха единствено в четенето на исторически романи като Парижката Света Богородица на Виктор Юго. Освен това учебниците по история бяха по-забавни от тези по математика!

Но защо се насочихте към културната история на социалната действителност? 

Когато учех в университета в Каен, един от преподавателите ми беше ревностен почитател на школата Анали, основана от Марк Блок и Люсиен Февр. Именно той ме застави да изчета Февр. Тогава си казах, че именно с това трябва да се занимавам: с история на възприятията, която по онова време се наричаше история на манталитета. Никога не съм се занимавал с нещо различно. Впоследствие изчетох с огромен интерес трудовете на последователите на Февр: Жорж Дюби, Робер Мандру, Алфонс Дюпрон. Искаше ми се да съсредоточа търсенията си най-вече върху историята на жестовете. Предупредиха ме, че никога няма да направя кариера с подобен труд!

Това ли беше причината да изберете по-класическа тема за вашата дисертация, а именно за работниците от Лимузин?

 Да, но всичко стана по-скоро по случайност. На следващия ден след защитата се наредихме на опашка пред кабинета на инспектора, за да научим къде сме разпределени. Аз можех да избирам между По и Лимож – два града, в които никога не бях стъпвал. Избрах Лимож, защото е по-близо да Париж. Това беше през 1959 г., по това време регионът Лимузин беше изцяло пренебрегнат от историографията. И така реших да му посветя доктората си. Но още щом го завърших, се захванах с историята на блудниците, която до този момент никой не беше изучавал. Жителите на Лимузин са построили Париж. Те са били настанявани в квартала около Кметството, където са били проститутките. Всички смятат, че са били верни на жените се, чакащи ги у дома, но аз лично никога не съм го вярвал… Тъй че съвсем естествено преминах от изучаването на лимузинския начин на живот към публичните домове в Париж. А това всъщност представлява проучване на сексуалното бреме на мъжете.

Вие сте първият, който се захваща с тази тема, още в началото на 70-те години. Защо според вас историците се отнасят пренебрежително към един толкова „социален”въпрос? 

Навремето това беше абсолютно табу, дължащо се на склонността към страдалчество и стремежът към почтеност на академичните среди. Нямаше никаква пречка да се занимаваш със страданието, смъртта, болестта. Но с удоволствието и насладата – в никакъв случай! Някои от колегите ми дори се отнасяха с насмешка към работата ми.

А днес, когато обществото е вече далеч от този морализъм? 

Както знаете, вече съществуват много книги за проституцията и сексуалността, както и за други наслади от живота. Ето например трактатите, възпяващи гастрономията, се увеличават непрестанно… В литературата положението е подобно – еротизмът се е превърнал в обект на проучвания, но това е отскоро. Класическата поредица „Плеяда” изчака да наближи 2000-та година, за да публикува либертинските автори. Преди това да се случи, трябваше да се търсят книжари, специализирани в curiosa, в еротичната литература. Днес те вече не съществуват.

Докато сте работил върху историята на сетивата, ви е завладяла една особено неуловима и трудна за описание тематика… 

Да, наистина изключително трудна. В Миазмът и нарцисът се опитах да опиша влиянието на миризмите върху ежедневието ни. Проучванията ми върху проститутките ме подтикнаха към тази идея, тъй като навремето са ги наричали „развратници” (putains), което буквално значи жени, които миришат лошо(1). В текстовете, върху които работех, много често се споменаваха различни миризми. Към идеята да се занимавам с тях, ме тласна също романът Наопаки на Юисманс, в който главният герой се опитва да възстанови сетивните усещания от миналото. Трябва да отбележа, че това е една от книгите, имащи най-силно влияние: от 30 години тя не спира да бъде преиздавана и превеждана отново и отново. Немският писател Патрик Зюскинд дори е признавал, че е бил вдъхновен от романа на Юисманс за своята книга Парфюмът. Днес антропологията, историята за приемането и предаването на знаците на сетивата, се е развила много. Пишат се книги за обонянието, за вкуса, за допира… Навремето това се възприемаше за странно.

Но насладата и удоволствията, които толкова ви вълнуват, били ли са присъщи на провинцията и на провинциалния начин на живот? 

Разбира се! Всичко е относително. Изискванията са били различни. Хората в провинцията са имали своята зеленчукова градина, своята крава, правели са масло и сирене… Имали са своите си радости! Удоволствия, които на нас ни изглеждат смешни, за тях са били истинска наслада. Отношенията между младите момичета и момчета, между родителите им, гощавките в чест на първото причастие, разходките в гората… Смисълът на Историята се състои в това да можеш да пътуваш във времето и пространството и поне за малко да се почувстваш изгубен, останал без корени, за да разбереш по-добре света около теб, за да можеш да възприемеш и добрите, и лошите му страни, без да го съдиш прекомерно. Ако никой от нас не е достатъчно гъвкав да отстъпи от принципите и вижданията си, то ще възприемаме света едностранно, ще виждаме около нас единствено злочестина и нещастие. Затова нека се опитаме да разберем радостите на тези хора и нещата, които са им доставяли удоволствие. Удивителният знак е признак за лоша история, защото съдържа в себе си осъждане и критика.

Малките населени места са пресечна точка на колективния инстинкт. През 1998 г.  сте искал да пресъздадете съдбата на една личност – Луи-Франсоа Пинаго. Защо?

В гробището на моята баба бяха разрушени голям брой гробове и съответно хората, за които моята баба ми разказваше, бяха изчезнали. Недоумението ми пред това странно изчезване ме накара да се опитам да възкреся живота на един абсолютно непознат човек. Зарових се в архивите на Орн, реших да избера някоя случайна личност и да разбера що за живот е имал. Докъде може да стигне неуспехът в писането на биография? Задачата да напишеш биографията на някой изчезнал човек е много трудна, защото той почти не е оставил следи, но можеш да се опиташ да пресъздадеш средата, в която е живял. В киното, това е принципът на субективната камера: виждаме това, което вижда героят, но не виждаме самия него. Струва ми се, че когато става дума за история, няма как да разберем чувствата и емоциите на една личност, която не е оставила след себе си нито дневник, нито кореспонденция, но можем да видим видяното от него. Задача на читателя е да пресъздаде историческия разказ, за който аз съм дал само единствено отделните елементи.

Да се пише история на Историята, това е ли е основният залог на паметта? 

Разбира се. В последната си книга, Героите на френската история, обяснени на сина ми, показах колебанията на нашата национална слава. Исках да разкрия по някакъв начин историчността на движещата сила на възхищението. Най-малкият ми син е в прогимназията. На неговата възраст ме бяха научили да се възхищавам на Баяр и на Дьо Гесклен. На него му говорят за Мартин Лутер Кинг и за Мандела. Във Франция културата на победата се срина. И интересно е, че на нейно място се опитват да възпитат култура на провала и на неуспеха. Когато по телевизията стане дума за Наполеон и за ключовите дати от неговото управление, непрекъснато се споменава поражението при Трафалгър; скоро  след това и Ватерло. В САЩ е точно обратното – там сред обществото се възпитава истинска култура на победата. Те се възхищават на генерал Патън например.

Превод: Мина Петрова

Ален Корбен (род.1936 г.) е един от най-големите френски изследователи на историята на XIX в. Проучванията му са съсредоточени предимно върху отхвърляни до този момент от обществото теми като: история на проституцията ( Блудниците. Сексуална низост и проституция), на различните проявления на сексуалността ( Хармония на удоволствията), както и на откриването на туризма и плажа (Морето: ужас и очарование, Територията на празнотата. Западът и желанието за бряг). Автор е и на познатата на българския читател История на християнството. За да разбираме по-добре нашето време, София, Рива, 2008.