0
707

Фрагменти за Маргьорит (и други регистри) на Валентин Дишев

dichev-2

В тази книга Валентин Дишев прави един много важен и радикален жест. В тази книга светът е интериоризиран. Дишев го боли светът. Който е в него. И която болка оставя белег. Единствената сериозна история.

Валентин Дишев, „Маргьорит (и други регистри)”, изд. Арс, 2013

1.

Книгата е най-напред дневник, запис на упражнения по избягване на суетата. Суетата прочее не е киченето с лъскави дрънкулки, а разбягването в различни посоки, разпиляването, многоядството, което те оставя постоянно гладен и ущърбен. Не е лесно да се избяга от нея. Но не е невъзможно. И тази книга е много близко приближаване до такова бягство.
2.

Има няколко ключови – за мен – фрагмента в тази книга. Фрагменти, важни за нейното разчитане:

По шевовете онемели
боли ме, боли ме светът.
___

Историята
е само пъпка
на носа на Сфинкса…
___

Никой не плаче
за камъка,
превръщан в статуя.
Няма кой да оплаче
статуята,
по търпеливия път
към прахта…

Нека да възпеем белега.
По белезите ще ги назовете.
___

Книга на рафта,
спомен за допир,
трохички от думи…

Небрежен чистач
е времето.

А фрагментите са ми важни, защото:

3.

margyorit-i-drugi-registrВ тази книга Валентин Дишев прави – първо – един много важен и радикален жест. Наистина в наше време обилно се говори за необходимостта от него, но е много трудно да го сториш – да освободиш историческото от монументалността.  Да освободиш историческото от натрупаната върху него монументалност, за да разбереш историческата значимост на това, което става тук и сега.
Второ – в тази книга светът е интериоризиран. Дишев го боли светът. Който е в него. И която болка оставя белег – белегът: онова, което оставяш и онова, което е по теб, което заръбва по теб като епицентър на историята, като самото ядро на историята. На историята тук и сега – тази, която няма „преди” и няма „след”, а е наведнъж – винаги сега. Единствената сериозна история.

4.

И този небрежен чистач – времето! Човечеството, откакто се помни се кахъри как да се съхрани, как да остане, защото сме преходни, пък „еди какво си” се плашело от „еди що си” (говорим за пирамидите и времето), пък „изкуството е вечно”, а животът е не знам какъв си – всичко това са самоутешения, палиативчета, плацебо. Може би помага на някого за някакъв къс време, но нито носи сериозна и трайна утеха, нито е реалистично да го мислиш. Това, което е реалистично, е да разчиташ на небрежността на чистача време, а не да се тикаш – както се казва при Радичков, – нареден на опашка пред храма на българската (световната, космическата?) литература със своята сухоежбина.

5.

„Ние сме разказите”, каза Дишев. Разказвачите са много – ние сме разказите. И има много истории за разказване. Да разказваш себе си, докато бъдеш разказван. Да бъдеш разказван, докато някой разказва тебе в момента, в който ти разказваш него – това е нещото, което при действието на небрежния чистач време, действително може да те съхрани. Да те съхрани за какво? За някакви поколения, за „мраморния храм на изкуството”? Глупости. Съхраняването е в мен, ти си в мен – аз съм в теб: и това е сериозната история, това е действителната история. Има един малък проблем – там действително няма място за суета.

6.

Огромна тегоба за съвременната култура е, че нашият език е отдавна откраднат ни, присвоен – от онова, което в най-широкия смисъл на думата ще наречем „политическо”. Нашият всекидневен език не е наш. Той ни говори и ни прави функции. И работата – не само на поета, но и на театрала, въобще на човека в онова, което наричаме изкуство, а в моята глава „изкуство” е доста широко понятие – е да отчуждим отчуждението. Да можем да приберем езика в себе си. Когато го прибираш в себе си, той първо става мълчание. Даже до там може да стигне, до там трябва да стигне – до пълното мълчание. Но после проговаря. Способен е да го направи. Може да проговори през тялото, може да проговори през освободени думи, може да проговори през форми на стоене (в културата ?), встрани и оттатък политическото, даже в най-широкия му смисъл.

Понеже и двамата с Дишев обичаме Георги Господинов, не ще е грехота да го спомена тук. Спомням си, че веднъж му се наложи да чества словесно Вазов. Да прочете тържествено слово за него. Казах си: „Ако ми възложат такова нещо, ще емигрирам, не мога да се справя”. Но той намери думата. И каза: „Вазов е утешителят на българите”. Вазов е утешителят на българите в историко-социален смисъл. И Валентин Дишев е утешител (може би далеч не на всички българи). Неговото у-тешение обаче е вкарване в тишината. На персоналното и уникалното. Въвеждане в тишината ти чрез много спестовни думи, където „метафората е дървосекач в градината на залеза”, така че да те направи да се върнеш в себе си, да прибереш словото си, да влезеш в собствената си тишина. Това е само след като веднъж радикално си млъкнал и си проговорил оттам. Игрите на езика никак не са лесни. Драматични са.